Пиер Льометр
Булчинска рокля (49)

3 май

Днес я забелязах за първи път. Казва се Софи. Излизаше от дома си. Успях да различа единствено силуета й. Очевидно е припряна жена. Качи се в колата си и потегли толкова бързо, че ми беше трудно да я следвам с мотоциклета.

ПОВЕРИТЕЛНО

Д-р Катрин Оверне

Клиника „Арман-Брюсиер“

До

Д-р Силвен Легл

Директор на клиниката „Арман-Брюсиер“

 

 

16 ноември 1999 г.

Клинично заключение

Пациентка: Сара Берг, родена Вайс

Адрес: (вж. админ. досие)

Дата на раждане: 22 юли 1944 г. в Париж (ХІ р–н)

Професия: без

Дата на смъртта: 4 юни 1989 г. в Мьодон (92)

Г-жа Сара Берг е хоспитализирана за първи път през септември 1982 г. в болницата „Пастьор“. Досието й не ни бе изпратено. Допълнително научихме, че хоспитализацията е препоръчана от нейния лекуващ лекар по изрично настояване на съпруга й, Йонас Берг, но със съгласието на пациентката. Тя очевидно не е била продължена след наложилия я период на спешност.

Г-жа Сара Берг е била хоспитализирана повторно през 1985 г. от д-р Рудие (клиника „Паркът“). Тогава пациентката е страдала от тежки хронични депресивни симптоми, чиито първи прояви са датирали от много отдавна, още от средата на 1960 година. След опит за самоубийство със сънотворни тя е била хоспитализирана за периода от 11 март до 26 октомври.

Лично поех грижите за Сара Берг през юни 1987 г. по време на третото й постъпване в болница (приключило на 24 февруари 1988 г.). По-късно научих, че опитът за самоубийство, дал повод за предидущата й хоспитализация, е бил предшестван от други два, през 1985 г. и 1987 година. Стремежът към подобни опити, подчертано медикаментозни, може да бъде определен като стабилен. Състоянието на пациентката обуслови прилагането на масирано лечение като единствено средство за ефикасно противодействие на нови опити за самоубийство. Колкото до резултатите от него, наложи се да изчакам до края на юли 1987 г., за да вляза в реален контакт с пациентката.

Когато го осъществихме, Сара Берг, тогава на четиресет и три години, се оказа изключително ерудирана жена, с жив интелект, боравеща с богат, дори сложен речник, и надарена със способността да прави завидни по логиката си умозаключения. Животът й е несъмнено белязан от депортирането и смъртта на родителите й в концлагера „Дахау“ малко след нейното раждане. Първите, безспорно твърде ранни прояви на маниакална депресия, изглежда, произтичат от комбинацията на силно чувство за вина — характерно при подобни конфигурации — и прекомерен нарцисизъм. По време на разговорите Сара непрекъснато говореше за родителите си и постоянно се връщаше на въпроса за историческата справедливост (почти винаги на темата: „Защо точно тях?“). Този въпрос несъмнено прикрива психически по-архаично измерение, свързано със загубата на обичта на другия и с натрапчив комплекс за малоценност. Трябва да подчертая, че е невероятно трогателно създание, понякога дори обезоръжаващо в преливащата, нерядко стигаща дори до крайност искреност, с която приема да се възстанови. Често силно развълнувана, когато говори за ареста на родителите си и за отказа си да сложи траур — който скоро все пак започва да носи, но междувременно е предшестван от активни тайни издирвания на оцелели концлагеристи… Сара се оказа болезнено чувствителен човек, едновременно наивен и здравомислещ. Невротичният страх, в който се вмества детството й, е комбинация от чувството за вина на оцелелия и негодуванието, характерно за мнозина сираци, които тълкуват подсъзнателно „заминаването“ на родителите си като доказателство, че не са били интересни деца.

Като цяло може да се направи изводът, че не е изключено заболяването на Сара Берг да се дължи и на генетични фактори, които очевидно убягват на изследванията ни. На първо място, естествено, бихме препоръчали подлагането на близко наблюдение на прякото потомство на пациентката, при което има опасност да се проявят депресивни симптоми, съпътствани с морбидни кризи и обсесии.

Франц се прибра посред нощ. При отварянето на вратата Софи се събуди, но веднага се потопи във фалшивия сън, който контролираше вече много успешно. По шума на стъпките му и по начина, по който затвори вратата на хладилника, разбра, че е силно развълнуван. А обикновено бе толкова спокоен… Различава силуета му на вратата на стаята. После той се приближава до леглото, коленичи. Гали косите й. Изглежда умислен. Вместо да си легне, въпреки късния час, се връща в хола и от там отива в кухнята. Струва й се, че долавя шумоленето на хартия, сякаш отваря плик. След това — нищо. Така и не си легна. На сутринта го завари да седи на един стол в кухнята с унесен поглед. Изумява я отново приликата със снимката на Сара, макар на лицето му да се чете много повече отчаяние. Сякаш внезапно се бе състарил с десет години. Задоволи се само да вдигне очи, като че ли гледаше през нея.

— Да не си болен? — попита Софи.

Загърна се в пеньоара си. Франц не й отговори. Дълго време стояха така. Софи изпита странното усещане, че това тъй необичайно, тъй неочаквано мълчание бе първият реален контакт помежду им, откакто се познаваха. Не би могла да каже на какво се дължи. Денят нахлуваше през прозореца на кухнята и осветяваше краката му.

— Излизал ли си? — попита Софи.

Той погледна изцапаните си с кал обувки така, сякаш бяха чужди.

— Да… Всъщност не.

Нещо явно не беше наред. Софи се приближи и се насили да го погали по тила. Допирът я погнуси, но тя успя да преодолее отвращението. Отиде да стопли вода.

— Не… Всъщност да…

Странна атмосфера. Като че ли тя излизаше от своята нощ, в която той тепърва навлизаше.

Лицето му е пребледняло като на мъртвец. Казва само: „Чувствам се скапан“. От два дни яде много малко. Тя го съветва да наблегне на млечните продукти: той изгълтва по три кисели млека, които тя грижливо му приготвя, пие чай. След това продължава да седи на масата, вперил поглед в мушамата. Размишлява. Мрачният му вид я изпълва със страх. Дълго време седи така, унесен в мислите си. После се разплаква. На лицето му не се изписва никаква мъка, сълзите просто текат и се ронят върху мушамата. Така е от два дни.

По някое време непохватно избърсва очи и промърморва: „Болен съм“. Гласът му трепери, едва се чува.

— Може да е грип… — подхвърля Софи.

Фразата е от ония, най-идиотските, които приписват сълзите на грипа. Но при него плачът е нещо наистина неочаквано…

— Легни си — сепва се тя. — Ще ти приготвя нещо топло за пиене.

Той може би прошепва: „Да, добре…“, но тя не е сигурна. Наистина странна атмосфера. Франц става, обръща й гръб, влиза в стаята и ляга облечен. Тя му приготвя чай. Идеалната възможност. Уверява се, че той все така лежи, и отваря шахтата за смет.

Не се усмихна, но изпита невероятно облекчение. Току-що бе настъпил обрат в ситуацията. Съдбата й се беше притекла на помощ, макар това да бе най-малкото, което искаше от нея. Беше решила при първата проява на слабост от негова страна да вземе нещата в свои ръце. И си беше обещала от сега нататък никога повече да не ги изпуска. Освен мъртва.

Когато влиза в стаята, той я поглежда странно, сякаш очаква да види другиго, когото вече не е очаквал, сякаш иска да й каже нещо сериозно. Но нищо. Премълчава. Софи се обляга на лакът.

— Би трябвало да се съблечеш… — отбелязва тя със загрижен вид.

Разбухва възглавниците, опъва чаршафите. Франц става, бавно се съблича, изглежда съсипан. „Май вече спиш…“, усмихва се тя. Преди да си легне, той взема чашата, която му е донесла. „Това ще ти помогне да поспиш малко…“ Франц започва да пие и прошепва: „Знам…“.

(…) През 1964 г. Сара Берг се омъжва за родения през 1933 г. Йонас Берг, който е единайсет години по-възрастен от нея. Този избор потвърждава стремежа й към създаването на символично родство, имащо за цел да компенсира, доколкото е възможно, липсата на пряка роднинска връзка. Йонас Берг е много активен човек, надарен с въображение, работохолик и изключително интуитивен бизнесмен. Възползвайки се от икономическите възможности, предоставени от Трийсетте славни години, през 1959 г. Йонас Берг създава първата верига от супермаркети във Франция. Петнайсет години по-късно, превърнала се вече в известна търговска марка, компанията включва около четиристотин и трийсет магазина, осигурявайки на семейство Берг завидно благосъстояние, което предпазливостта на създателя й позволява да поддържа през икономическата криза през 70-те години и дори да увеличи чрез придобиването на множество недвижими имоти. Той почива през 1999 година.

Благодарение на солидното си положение и искрените чувства, които изпитва към нея, Йонас Берг ще остане за съпругата си нерушим стълб на сигурността. Изглежда, първите години на двойката са били белязани отначало от не особено сериозни, ала с течение на времето все по-ярко изразени депресивни симптоми у Сара, която прогресивно е затъвала в едно действително меланхолично измерение.

През февруари 1973 г. Сара забременява за първи път. Младата двойка посреща събитието с искрена радост. Не ще й съмнение, че Йонас Берг тайно е мечтаел за син, докато Сара се е надявала новороденото да бъде момиче (предназначено, естествено, да се превърне в „идеалния обект за възстановяване“ и в палиатива, позволяващ да се възпре развитието на изначалния нарцистичен дефект). Тази хипотеза се потвърждава от неописуемото щастие на двойката през първите месеци на бременността и от почти напълното изчезване на депресивните симптоми у Сара.

Второто най-важно събитие в живота на Сара (след изчезването на родителите й) се случва през юни 1973 г., когато на бял свят преждевременно се появява мъртвородено момиченце. Отново зейналата рана й нанася поражения, които втората й бременност ще превърне в непоправими. (…)

След като се уверява, че Франц спи, Софи слиза в мазето и взема тетрадката, която съдържа дневника му. Запалва цигара, разтваря я на кухненската маса и започва да чете. Отначало всичко е наред, всичко е точно, почти както си го е представяла. Но с всяка прочетена страница омразата й нараства, събира се на топка в стомаха й. Думите в тетрадката на Франц са реплика на фотографиите, с които е покрил стените на мазето. След портретите идва ред на имената: първи са Венсан и Валери… От време на време Софи вдига очи към прозореца, угасва цигарата, запалва нова. Ако в този момент Франц станеше, би забила нож в корема му, без окото й да мигне, толкова го ненавижда. Би могла да го убие и в съня му, щеше да бъде толкова лесно. Но именно защото го мрази неистово, тя дори не помръдва. Разполага с множество решения. И все още не е направила избор.

Софи изважда от гардероба едно одеяло и ляга да спи на дивана.

Франц се събужда след дванайсетина часа сън, но като че ли продължава да спи. Походката му е мудна, лицето — мъртвешки бледо. Извърта очи към дивана, където Софи е оставила одеялото. Не казва нищо. Гледа я.

— Гладен ли си? — пита тя. — Искаш ли да повикам лекар?

Отрицателно завърта глава, но Софи не знае дали това се отнася до глада, или до лекаря. Може би и до двете.

— Ако е грип, ще мине — въздъхва тя.

Той сяда, или по-скоро се свлича насреща й. Сетне поставя ръце върху масата, като вещи.

— Трябва да хапнеш нещо — отбелязва Софи.

Франц й прави знак с глава да прави каквото намери за добре. „Както искаш…“, казва.

Тя става, отива в кухнята, пъхва пакет замразена лазаня в микровълновата фурна, запалва цигара и чака звънеца. Той не пуши и димът обикновено го дразни, но е толкова отпаднал, че като че ли не забелязва, че тя пуши, че гаси фасовете си в чашите от закуската. А иначе е толкова педантичен.

Франц седи с гръб към кухнята. Когато лазанята се стопля, тя изсипва половината в една чиния. Уверява се, че Франц не е помръднал от мястото си, и смесва сънотворното с доматения сос.

Франц вкусва и вдига очи към нея. Мълчанието я кара да се чувства неловко.

— Хубава е — казва тя накрая.

Франц опитва лазанята, изчаква няколко секунди, после опитва доматения сос.

— Има ли хляб? — пита.

Тя отново става и му донася найлонов пакет със заводски хляб, нарязан на филии. Той започва да топи в соса. Изяжда хляба неохотно, механично, добросъвестно, до последната хапка.

— Какво точно чувстваш? — интересува се тя. — Боли ли те нещо?

Той с неопределен жест махва към гърдите си. Очите му са подпухнали.

— Един горещ чай ще ти дойде добре…

Тя става и приготвя чая. Когато се връща, установява, че очите му отново са плувнали в сълзи. Пие чая много бавно, но скоро се отказва, оставя чашата и мъчително се изправя. Отива до тоалетната, после отново си ляга. Облегната на рамката на вратата, тя го наблюдава как се настанява на леглото. Докато се облича, той отново потъва в сън.

(…) Сара забременява отново през февруари 1974 година. На фона на дълбоката депресия, в която се намира по онова време, тази бременност очевидно й повлиява силно в символичен план, като се има предвид, че от предишната я дели точно година, с ден повече или по-малко. Сара е обзета от т.нар. магически страхове (детето, което идва, е „убило“ предишното, за да може да просъществува) в комбинация със страхови неврози, изразяващи се в жестоки самообвинения (тя е убила дъщеря си така, както вече е убила майка си) и прояви на остро негодувание (изживява се като „невъзможна майка“, неспособна да даде живот).

По време на тази бременност, която носи едновременно мъка на двойката, непомерни страдания на Сара и е съпътствана от безброй инциденти, от които терапията ще разкрие несъмнено само някои аспекти, тя се опитва неведнъж и скришом от съпруга си да предизвика спонтанен аборт. За психическата й необходимост да пометне може да се съди по жестокостта на методите, към които прибягва по онова време… Периодът е белязан и от два опита за самоубийство, които свидетелстват за отхвърляне на бременността от страна на младата жена, която все по-обсесивно възприема очакваното дете — за което, между другото, нито за миг не се съмнява, че ще бъде момче — като натрапник, като „няма що нищо общо с нея“, и на което постепенно придава в съзнанието си облика на зловредна, жестока и дори сатанинска твар. Като по чудо бременността приключва на 13 август 1974 г. с раждането на момченце, което кръщават Франц.

В качеството си на символичен заместител, детето бързо отпраща родителския траур на втори план и еднолично съсредоточава върху себе си цялата агресивност на Сара, чиито злостни прояви все повече зачестяват. Първата от тях приема формата на фантомичен мавзолей, който през първите месеци от живота на сина си Сара издига в памет на мъртвородената си дъщеря. Магическият и окултен характер на „черните меси“, на които, както сама ми призна, се посвещава през този период, свидетелства за метафоричния аспект на молбата й: пак по думите й, тя призовава „покойната си дъщеря, която е на небето“, да тласне живия син в „адовите пламъци“.(…)

Софи отива на пазар за първи път от седмици насам. Преди да излезе, се оглежда в огледалото и решава, че е ужасно грозна, но изпитва удоволствие да върви по улицата. Чувства се свободна. Би могла да замине. И си казва, че точно това ще направи, когато всичко приключи. Прибира се с пълен сак храна, с която може да изкара дълго време. Но интуитивно е убедена, че това няма да е необходимо.

Той спи. Софи сяда на един стол до леглото. Гледа го. Не чете, не говори, не помръдва. Ситуацията е вече с обратен знак. На Софи не й се вярва. Нима е било толкова просто? Защо сега? Защо Франц изведнъж рухна? Изглежда пречупен. Сънува. Мята се, тя го наблюдава, все едно е насекомо. Той плаче в съня си. Толкова го мрази, че понякога не чувства вече нищо. И тогава Франц се превръща в идея. В концепция. Ще го убие. Вече го убива.

Точно в момента, в който си мисли: „Аз го убивам“, по неведоми причини Франц отваря очи. Сякаш превключва. Вторачва се в Софи. Как е възможно да се събуди с това, което му е дала? Сигурно е сбъркала… Той протяга ръка и свирепо я сграбчва за китката. Тя се отдръпва на стола. Франц я гледа и я държи, все така, без да пророни дума. Накрая пита: „Ти си тук?“. Тя преглъща и прошепва: „Да“. Сякаш отворил просто скоба в съня си, Франц отново затваря очи. Но не спи. Плаче. Очите му остават затворени, ала сълзите се стичат бавно чак до врата му. Софи си налага още миг търпение. Франц ядно се извръща към стената. Раменете му потръпват от ридания. След няколко минути дишането му се забавя. Той започва леко да похърква.

Тя става, сяда на масата в хола и отново отваря тетрадката.

 

 

Ужасяващият ключ към всички мистерии. В тетрадката на Франц се описва стаята срещу апартамента, в който живееха с Венсан. Всяка страница е изнасилване, всяко изречение — унижение, всяка дума — жестокост. Всичко, което бе загубила, всичко, което й бе откраднато, целият й живот, любовта й, младостта й, всичко бе тук, пред нея… Тя става, отива в стаята и наблюдава спящия Франц. Пуши над него. Бе убила само веднъж в живота си, бе убила шефа на едно заведение за бързо хранене и си го спомня без страх и угризения. Но това е още нищо. Този мъж, който спи в леглото… когато го убие…

В дневника на Франц се появява едрата, безформена фигура на Андреа. Няколко страници по-нататък майката на Венсан пада по стълбите и се размазва в подножието им, докато Софи тъне в коматозен сън. Убита на място… Андреа пада от прозореца… Досега Софи се страхуваше за живота си, но не си даваше сметка какъв ужас се е спотайвал зад тъмните кулиси на съществуванието й. Направо й секва дъхът. Затваря тетрадката.

(…) Няма съмнение, че именно на самообладанието на Йонас Берг, на неговата душевна и физическа сила, както и на безспорно положителното място, което е съхранил в живота на съпругата си, се дължи фактът, че омразата на Сара към сина й така и не е довела до съдебномедицински инцидент. При все това следва да се отбележи, че през този период детето е предмет на директни мъчения от страна на майка си: Сара споменава най-вече за щипания, удари по главата, извивания на ръцете, изгаряния и т.н., които тя се старае да останат незабелязани. Тя обяснява, че в такива моменти й се налага да се бори с всички сили срещу самата себе си, за да не убие детето, в което вече се концентрира цялата й неприязън към живота.

Както казахме, мястото на бащата несъмнено съставлява последната защита, позволяваща на това дете да преживее атаките на една майка, потенциална детеубийца. Бдителността на бащата принуждава Сара да развие шизоидно поведение: с цената на огромно психическо усилие тя действително успява да заиграе двойна игра, демонстрирайки характерните черти на любяща и грижовна майка на дете, чиято смърт неистово желае. Тази тайна обсесия се изявява в много сънища, в които детето например е осъдено да открие и да замени баба си и дядо си в концлагера в Дахау. В други халюцинаторни конструкции момченцето бива скопено, изкормено, дори разпнато на кръст, удавено, изгорено или смазано, при това често в най-ужасни мъки, които носят на майката удовлетворение и едва ли не освобождение.

За да заблуди околните и самото дете, Сара е принудена да бъде постоянно нащрек. Може да се предположи, че именно необходимостта непрекъснато да преиначава, да прикрива и да потиска омразата си към своя син изчерпва психическата й енергия, тя е залегнала в основата на тежките депресивни състояния, в които започва да изпада през 80–те години.

Парадоксално, но именно нейният собствен син от несведуща жертва ще се превърне в неосъзнат палач, тъй като съществуванието му само по себе си и независимо от неговото поведение ще се окаже реалната причина за смъртта на майка му. (…)

Двайсет часа по-късно Франц най-сетне става. Очите му са подпухнали. Плакал е много в съня си. Появява се на прага на стаята, докато Софи пуши на прозореца и гледа небето. С количеството сънотворни, което е изгълтал, изминаването дори на това кратко разстояние е, без съмнение, проява на чиста воля. Софи е надделяла. Окончателно. През последните двайсет и четири часа тя е удържала победа в медикаментозната война помежду им. „Ти си направо герой“, подхвърля студено Софи, докато Франц залита в коридора на път към тоалетната. Докато върви, той зъзне, резки пристъпи разтърсват тялото му от глава до пети. Да го наръга точно в този момент, би било формалност… Тя се приближава до тоалетната и го гледа, докато той седи свит на чинията. Толкова е отпаднал, че би било повече от лесно да му размаже главата с нещо, независимо какво… Тя пуши и го наблюдава със сериозен поглед. Той вдига очи към нея.

— Ти плачеш — констатира Софи, дръпвайки от цигарата.

Той й отговаря с унила усмивка и става, подпирайки се на стената. В хола залита, докато се тътри към леглото. Разминават се отново на вратата на стаята. Той навежда глава, сякаш се колебае, придържайки се за касата на вратата. Втренчва се в жената с леден поглед и се колебае. После пак навежда глава и без да пророни дума, се просва върху леглото с широко разперени ръце. Затваря очи.

Софи се връща в кухнята и изважда дневника на Франц, който е скрила в първото чекмедже. Продължава да чете. Изживява отново катастрофата на Венсан, смъртта му… Вече знае как Франц се е промъкнал в клиниката, как след часовете за хранене се е добрал до Венсан и как, заобикаляйки стаята на сестрите, е изблъскал инвалидната количка през аварийната врата, водеща към монументалното каменно стълбище. За миг Софи си представя ужасеното лице на Венсан, изпитва потресаващата му безпомощност с цялото си същество. И изведнъж решава, че останалата част от дневника вече не я интересува. Затваря тетрадката, става, отваря широко прозореца: тя е жива.

И готова.