Пиер Льометр
Булчинска рокля (48)

Прави равносметка на ситуацията и тъй като не са му от никаква полза, решава да унищожи снимките на къщата на бащата на Софи. Преглежда ги набързо и една по една ги изтрива. Къщата, всички прозорци, колата, след това Оверне, излизащ от дома си, поставящ плика върху косачката, работещ на градинската маса, разтоварващ чувалите с тор, чистещ портата. Часът е два сутринта. Той свързва лаптопа си с фотоапарата и преди да ги унищожи, прехвърля няколко от тях, за да ги разгледа на екрана. Подбира само четири. На първата Оверне е в градината. Избира я, защото лицето му се вижда много добре в анфас. За мъж над шейсетте изглежда як и стабилен. Квадратно, волево лице, енергични черти, жив поглед. Франц уголемява лицето на 80 процента. Интелигентен. На 100 процента. Хитър. 150 процента. Такъв тип може да бъде и опасен. Вероятно именно благодарение на тази със сигурност наследствена черта на характера Софи е все още жива. На втората Оверне работи на градинската маса. Вижда се в план три–четвърти и Франц уголемява на 100 процента онази част от снимката, която включва екрана на лаптопа му. Извадката остава неясна. Тогава я трансферира в програма за обработка на видеоматериали и я прекарва през специален прочистващ филтър. Третата снимка бе направена третия ден. Оверне е с костюм. Приближава се до косачката, за да остави върху нея плика, предназначен несъмнено за монтьора. Невъзможно е да се прочете написаното върху него, но това е без значение. Последната снимка е направена в края на наблюдението. Оверне е оставил главната порта широко отворена и Франц оглежда внимателно вътрешността, която дълго е наблюдавал с бинокъла: голяма кръгла маса с ниско спусната над нея билярдна лампа, в дъното е разположена стереоуредба, вградена в съдържаща внушителна колекция компактдискове библиотека. Франц я прехвърля в кошчето. Миг преди да затвори програмата, любопитството му отново започва да го гложди. Той изважда от кошчето снимката на хамбара и с няколко кликвания уголемява по-тъмните сектори: кашони, чували с тор, градински инструменти, гедория, куфари. Купчината кашони е пресечена наполовина от сянката на портата. Долните са частично осветени, горните тънат в полумрак. 120 процента. 140 процента. Франц се опитва да разчете надписите, изписани с флумастер върху един от тях. Прибягва отново до прочистващи филтри, настройва контраста, уголемява още повече. Успява да разпознае няколко букви. На първия ред: едно А, едно V и в края едно S. На втория ред фигурира дума, която започва с D, следва С, после U, и втора, която започва с AUV… което със сигурност означава „Оверне“. На последния ред ясно се разчита комбинацията „H до L“. Кашонът е най-отдолу в купчината. Този отгоре е пресечен от контрастната светлинна линия: долната част е осветена, горната — невидима. Но малкото, което вижда, го кара да замръзне на място. Франц остава дълго време неподвижен, смаян от картината и значението, която тя придобива за него. Той е пред кашоните, съдържащи архивите на доктор Оверне.

В един от тях се намира медицинското досие на майка му.

 

 

Ключът се превърта в ключалката. Вече е сама. Софи мигом скача от леглото, втурва се към гардероба, повдига се на пръсти, взема своя ключ и отваря вратата, изопната като пренатегната струна. Вслушва се в ехтящите по стълбището стъпки на Франц. Изтичва обратно до прозореца, но не го вижда да излиза. Освен ако не е минал през задния вход, откъм кофите за смет, но това е малко вероятно, защото е само по риза. Значи, е някъде в сградата. Тя бързо нахлузва обувките си с плоска подметка, безшумно затваря вратата и на свой ред се спуска по стълбите. В тази част на сградата всички телевизори вече са замлъкнали. Софи успокоява дишането си, спира се за миг на партера, после продължава… Няма друг изход, освен този. Тя бавно отваря вратата, молейки се да не се разскърца. Тъмнината не е съвсем плътна и в долния край на спускащото се пред нея стълбище тя забелязва далечна светлинка. Ослушва се, но чува единствено лудо блъскащото в гърдите и слепоочията си сърце. Тук са мазетата. В дъното, вляво, има една полуоткрехната врата. Не е необходимо да отива по-далече, би било опасно. На връзката на мотоциклета си Франц има три ключа. Значи, за това служи третият. Тя безшумно се изкачва обратно. Трябва да изчака удобен случай.

Вкусът е значително по-горчив, отколкото обикновено — дозата е явно много по-голяма. За щастие, Софи вече е намерила решение. Тя слага до леглото няколко смачкани на топка книжни салфетки, в които може да повърне и които подновява при всяко отиване до тоалетната. Но не всеки път се получава. Вчера например Франц остана при нея прекалено много време и скоро тя усети течността да си пробива път в гърлото й. Вместо да се разкашля, което никога не е правила и което несъмнено би го обезпокоило, тя реши да преглътне, симулирайки неспокоен сън. Няколко минути по-късно усети тялото си да натежава, мускулите да се отпускат. Това й напомни последните секунди преди операция, когато анестезиологът ви казва да броите до пет.

Този път се е провалила, но техниката й значително се е подобрила и при наличие на подходящи условия всичко минава добре. Научила се е да задържа лекарството в устата и да преглъща само слюнката. Когато Франц се отдалечава през следващите няколко минути, тя бързо се извърта настрана, сграбчва топката салфетки и изплюва. Ако я задържи прекалено дълго в устата си обаче, тя прониква в организма й през лигавицата, смесва се със слюнката… И ако се налага да преглътне, остава й единствено възможността да предизвика повръщане, но трябва да го направи още в първите секунди. Този път всичко минава добре. Няколко минути след като изплюва лекарството, Софи вече симулира дишането на спящата и когато Франц се надвесва над нея и започва да я гали и да й говори, тя върти глава, сякаш иска да избяга от думите му. Започва да се мята, първо леко, после все по-бързо, жестикулира, гърчи се, извива се на едната, на другата страна, понякога дори леко подскача, демонстрирайки пароксизма на кошмара си. Франц също следва своя ритуал. Първо се навежда над нея и й говори спокойно, гали с върха на пръстите си косата й, устните, гърлото, но в крайна сметка цялата му енергия се концентрира в думите.

Франц й говори и я наблюдава. Променя темата в зависимост от това, дали иска да я разтревожи, или да я успокои. Винаги включва мъртвите в програмата си. Тази вечер наред е Вероник Фабр. Софи си спомня много добре всичко: дивана, от който едва бе успяла да се надигне, опирайки се на лакът, тялото на момичето в локва кръв. Кухненския нож, който Франц беше сложил в ръката й.

— Как се случи, Софи? — пита Франц. — Гневен пристъп? Точно така, гневен пристъп, нали?

Софи опитва да се обърне, за да му избяга.

— Виждаш отново онова момиче, нали? Спомни си. Облечена е със сив костюм, доста безрадостен. Вижда се само една кръгла бяла якичка… по врата. Сега вече я виждаш, това е добре. Носи обувки с плоски подметки.

Гласът на Франц е тържествен, речитативът — бавен.

— Знаеш ли, Софи, бях разтревожен. Ти беше при нея вече почти от два часа… и не слизаше…

Софи тихо стене, трескаво върти глава. Ръцете й хаотично шарят по чаршафа.

— … и изведнъж видях момичето да нахълтва тичешком в аптеката. Обясни, че ти е прилошало… Представяш ли си, ангел мой, колко много се разтревожих?

Софи рязко се обръща настрана, опитвайки да се изплъзне на гласа му. Франц става, коленичи и продължава, почти притиснал уста до ухото й:

— Не й оставих време да се погрижи за теб. Веднага щом влезе, аз позвъних. Когато отвори вратата, тя още държеше в ръка пликчето от аптеката. И зад нея те видях теб, ангел мой, скъпа моя Софи, легнала на дивана, заспала толкова дълбоко, колкото и днес, миличката ми… Щом те видях, престанах да се безпокоя. Знаеш ли, беше много красива. Много.

Франц прокарва показалец по устните на Софи и тя инстинктивно се отдръпва. За да не компрометира измамата, забелва очи и симулира спазмодични потръпвания на устните…

— Постъпих точно така, както би постъпила самата ти, мила Софи… Но първо я наръгах. Нищо страшно, просто я принудих да падне на колене, докато отида до масата да взема кухненския нож. После я изчаках да се изправи. В погледа й се четеше учудване, страх също, разбира се, емоциите й бяха дошли в повече, бе разбираемо. Не се мятай така, ангел мой. Аз съм тук, знаеш, че нищо не може да ти се случи.

Софи отново се изхвърля с цяло тяло, обръща се настрана и вдига ръце към врата си, сякаш иска да си запуши ушите, но не знае как да го стори — жестовете й са все тъй объркани и безцелни.

— Направих като теб. Ти би се приближила, нали? Би я погледнала в очите. Спомняш ли си погледа й? Много изразителен поглед. Ти не би й оставила време, би я погледнала в очите и с един удар, много силен, би забила ножа в корема й. Почувствай какво е усещането в ръката, Софи, да забиеш нож в корема на едно момиче. Ще ти покажа.

Франц се навежда към нея, хваща я внимателно за китката. Софи се съпротивлява, но той я държи вече здраво и докато повтаря думите си, прави движението, увличайки ръката й, която се забива във въздуха и сякаш среща еластична преграда…

— Ето какво усещаш, Софи, забиваш ножа с един–единствен удар и го завърташ така, докрай…

Софи започва да крещи.

— Виж лицето на Вероник. Виж я първо как страда, колко болка й причиняваш. Целият й корем гори, виж изцъклените й очи, отворената уста, от която изригва болката, докато ти продължаваш да държиш ножа забит в корема й. Ти си безпощадна, Софи. Тя започва да крещи. Тогава, за да я накараш да млъкне, ти изтегляш ножа — той е целият в кръв, виж колко тежък е станал — и го забиваш повторно. Софи, трябва да спреш…!

Но докато изрича това, Франц продължава да дърпа ръката й напред, във въздуха. Софи сграбчва китката си с другата ръка, но Франц е прекалено силен, тя крещи, мята се, опитва се да го отблъсне с колене, но безуспешно, досущ като дете, което се бие с възрастен…

— Нищо ли не може да те спре? — продължава Франц. — Веднъж, втори път и още, и още, ти не спираш да забиваш ножа в корема й, и пак, и пак, и скоро ще се събудиш с ножа в ръка, а до теб Вероник ще лежи в локва кръв. Как е възможно човек да върши подобни неща, Софи? Как е възможно все още да живее, след като е способен на подобни неща?

Часът е малко след два сутринта. Вече дни наред Софи съумява да придреме за няколко часа нощем благодарение на взривна смес от витамин С, кофеин и глюкуронамид. Точно по това време на нощта Франц спи дълбоко. Софи го гледа. Той има волево лице, от което дори в съня му се излъчват непоколебима властност и сила. Дишането му, много бавно до момента, сега е по-неравномерно. Изръмжава насън, сякаш чувства затруднение да си поеме дъх. Софи е гола, малко й е студено. Скръства ръце и го гледа. Ненавижда го спокойно. Отива в кухнята. Оттам малка врата води към миниатюрно помещение, което по неизвестни причини живеещите в сградата наричат „сушилня“. По-малко от два квадратни метра с малък външен отдушник — вътре е студено както лете, така и зиме — където прибират всичко, което не може да се прибере другаде. Там е и шахтата за смет. Софи отваря внимателно капака и пъхва ръка вътре, доста навътре и нагоре. Измъква прозрачна пластмасова торбичка и бързо я отваря. Поставя на масата къса спринцовка и ампула с някаква течност. Закача торбичката с останалите ампули на капака на шахтата и за всеки случай отива до стаята. Франц продължава да спи дълбоко, дори леко похърква. Софи отваря хладилника и изважда стек от четири кутии айрян, който пие единствено Франц. Иглата на спринцовката се промушва през еластичната опаковка, като оставя само миниатюрна дупчица, скрита под капачето. След като инжектира всички кутии, Софи ги разтърсва една по една, за да ускори смесването, и ги оставя на мястото им. След няколко минути пластмасовата торбичка е отново в скривалището си и Софи се пъхва в леглото. Дори най-лекият контакт с тялото на Франц я изпълва с неописуемо отвращение. На драго сърце би го убила в съня му. С кухненски нож например.

Според него Софи би трябвало да спи десетина часа. Това ще му осигури предостатъчно време, стига всичко да мине както трябва. В противен случай ще се наложи да направи нов опит по-късно, но той е толкова възбуден от перспективата, че не иска дори да мисли за провал. Посред нощ са му нужни по-малко от три часа, за да стигне до Ньовил Сент Мари.

Нощта предвещава дъжд. Би било идеално. Той оставя мотоциклета в края на малката горичка, тоест възможно най-близо. След няколко минути са налице едновременно две добри новини: къщата на Оверне тъне в мрак и започват да падат първите капки дъжд. Франц оставя спортния сак до краката си, съблича бързо комбинезона, под който носи лек екип за джогинг. След като обува маратонките и затваря сака, той се спуска по хълма, отделящ горичката от градината на Оверне. С един скок прескача оградата. Знае, че няма куче. В момента, в който докосва портата на хамбара, един от прозорците светва. Този на спалнята на Оверне. Той се долепя до портата. Освен ако не излезе в градината, Оверне няма как да го забележи. Франц поглежда часовника си. Почти два сутринта. Разполага с достатъчно време, но същевременно и изгаря от нетърпение, а това е едно от онези състояния, в които човек допуска грешки. Поема си дълбоко въздух. Прозорецът на стаята излъчва квадратен сноп светлина, който пронизва пелената на ситния дъжд и се спира в моравата. Някаква сянка се мярва за миг и изчезва. През нощите на наблюдение бе установил, че Оверне не страда от безсъние, но знае ли човек… Франц скръства ръце, поглежда просмукващия се в нощта дъжд и се подготвя за дълго чакане.

Като малка, бурни нощи като тази буквално я наелектризираха. Тя отваря широко прозорците и вдишва дълбоко студения въздух, който вледенява дробовете й. Има нужда от това. Не беше успяла да изплюе цялото лекарство на Франц и сега леко залита, а главата й тежи. Въздействието му не би трябвало да продължи дълго, но точно в момента тя се намира във възходящата фаза на сънотворното, пък и този път Франц бе пресилил дозата. А щом се е решил на това, значи, ще отсъства доста дълго. Бе заминал някъде към 23:00 ч. и според нея нямаше да се върне по-рано от 3:00-4:00 часа сутринта. За всеки случай залага на 2:30 часа. Опирайки се на мебелите, за да не падне, отваря вратата на банята. Вече е свикнала. Съблича фланелката си, влиза във ваната и отваря докрай крана на студената вода. Преднамерено надава дрезгав вик, заставяйки се да продължи да диша. След няколко секунди вече се е смръзнала и енергично се разтрива с една хавлиена кърпа, която веднага окачва в сушилнята, точно срещу отдушника. Приготвя си много силен чай (за разлика от кафето, той не оставя миризма) и докато го чака да се запари, прави няколко тонизиращи движения с ръцете и краката, после четири–пет лицеви опори за ускоряване на кръвообращението и усеща как жизнеността постепенно се възвръща в нея. Изсърбва горещия чай, след което измива и подсушава съдовете. Леко отстъпва назад и оглежда кухнята, за да се увери, че нищо не издава влизането й. Покачва се на един стол, повдига едно от паната на висящия таван и измъква малък плосък ключ. Преди да слезе в мазето, нахлузва латексови ръкавици и сменя обувките. Затваря много бавно вратата и се спуска по стълбите.

Дъждът не е престанал нито за миг. Отдалече долита приглушеният шум на минаващите по магистралата камиони. След като дълго тъпче на място на няколко квадратни сантиметра, на Франц започва да му става студено. В момента, в който кихва за първи път, светлината в стаята угасва. Часът е точно 1:44. Франц си дава двайсет минути. Заема отново изчаквателна позиция и се пита дали няма да се наложи да отиде на лекар. Някъде далече изтрещява гръмотевица и светкавицата за миг осветява цялото имение.

Часът е точно 2:05. Франц напуска позицията си, спокойно се плъзва покрай сградата и опипва рамката на малък прозорец, разположен на височина човешки бой, през който на светлината на фенерчето си вижда ясно вътрешността. Рамката е стара, дървото се е раздуло от зимните студове. Франц изважда комплекта инструменти, но едва-що побутнал го, прозорецът рязко се отваря и шумно се блъсва в стената. В тътена на бурята е малко вероятно трясъкът да достигне до жилищния етаж от другата страна на сградата. Той затваря комплекта, закрепва го внимателно на перваза, промъква се през прозореца и все тъй предпазливо се прехвърля оттатък. Подът е циментов. Събува се, за да не оставя следи, и след секунди, с фенерчето в ръка, се озовава пред кашоните с архива на доктор Оверне. Необходими са му не повече от пет минути, за да измъкне от купчината онзи, върху който са маркирани буквите A — G. Не може да сдържи възбудата, която надделява над обичайната му флегматичност, и се вижда принуден да си наложи да диша дълбоко, да отпусне ръце край тялото си…

Кашоните са много тежки. Залепени са с най-обикновен широк скоч. Франц преобръща този, който го интересува. Дъното му е елементарно залепено. Достатъчно е да плъзне кътъра си в процепите, за да разтвори четирите капака от гофриран картон. Озовава се пред внушителен куп картонени папки. Наслуки изважда една: „Граветие“. Името е изписано със син флумастер и с главни букви. Пъхва я обратно в кашона. Изважда наръч папки и предчувства близкото освобождение. Балан, Барук, Бенар, Бьоле, Берг! Папката е оранжева, името е изписано от все същата ръка и все така с главни букви. Тя е много тънка. Франц припряно я отваря. Папката съдържа само три документа. Първият е озаглавен „Клинично заключение“ на името на Сара Берг. Вторият е обикновена бележка, засягаща административни подробности по гражданското състояние, а последният, състоящ се от един лист, включва нахвърляни на ръка медикаментозни индикации, в по-голямата си част нечетливи. Той измъква клиничното заключение, сгъва го на четири и го пъхва под комбинезона си. Връща папката на мястото й, изстисква няколко капки свръхсилно лепило в крайчеца на капаците и оставя затворения кашон отново там, откъдето го е взел. След няколко секунди прекрачва обратно прозореца и скача в градината. Петнайсет минути по-късно вече кара по магистралата, стараейки се да спазва ограниченията на скоростта.

В мига, в който прекрачва прага на мазето, я сковава страх. Макар че много добре знае кой е Франц. Но гледката, която се разкрива пред нея, най-брутално нахлува в подсъзнанието й. Стените са почти изцяло покрити с фотографии. Обзема я ужасяващо отчаяние, когато погледът й попада върху заснетите в близък план уголемени снимки на Венсан, на хубавото му и тъжно лице. Всичко това е безпощадна изложба на четири години от живота й. Ето я, тук върви (къде беше това?), големите цветни снимки от Гърция, заради които загуби работата си в „Пърсис“, и то при толкова унизителни обстоятелства… Ето я пак, на излизане от мола, това е през 2001 година, тук е къщата в Оаз… Софи захапва юмрук. Иде й да крещи, да взриви това мазе, тази сграда, цялата земя. Чувства се отново изнасилена. На тази снимка Софи е задържана от охраната на един супермаркет. На друга влиза в някакъв полицейски участък, куп фотографии в близък план са от времето, когато е била красива. А ето я и тук, ала грозна като смъртта, да се разхожда прегърната с Валери в градината в Оаз. Вече е тъжна. Ето я… Ето я Софи, хванала за ръка малкия Лео. Тя се разплаква, не може да се сдържи, не може повече да разсъждава, да мисли, може само да плаче, главата й се мята неудържимо под натиска на непоправимата мъка, в която се е превърнало изложеното й на показ в тази дупка съществувание. От устата й се изтръгват стонове, в гърлото й напират ридания, сълзите й обливат снимките, мазето, живота й. Софи пада на колене, вдига очи към стените, погледът й попада върху Венсан, легнал върху нея, гол, сцената е заснета през прозореца на апартамента й (но как е възможно?!), близки планове на нейни вещи: портмоне, чанта, блистер с хапчета, ето я отново с Лор Дюфреш, тук пак… Софи скимти, притиска чело към пода и продължава да плаче. Франц може да се появи всеки момент, но това вече няма значение, тя е готова да умре.

Ала Софи не умира. Накрая вдига глава. Постепенно дива ярост измества отчаянието. Тя се изправя, изтрива сълзите си, яростта остава. Франц може да се появи всеки момент, но това няма значение, тя е готова да го убие.

Софи е навсякъде по стените, с изключение на тази вдясно, на която има само три снимки. Десет, двайсет, може би трийсет копия на все същите три снимки — рекадрирани, колорирани, тип плакатни, сепия, три изображения на една и съща жена. Сара Берг. Софи я вижда за първи път. Приликата с Франц е изумителна, очите, устата… На две от снимките тя е млада, към трийсетте, без съмнение. Красива е. Дори много красива. Третата снимка е заснета вероятно към края. Тя седи на една пейка пред морава, върху която се изсипва зеленият водопад на една плачеща върба. Погледът й е безжизнен, изражението — механично.

Софи се изсеква, сяда на масата, отваря лаптопа и го включва. След няколко секунди прозорчето на паролата примигва, Софи поглежда часа, дава си четирийсет и пет минути и започва с най-близкото до ума: софи, сара, мама, йонас, оверне, катрин…

Четирийсет и пет минути по-късно й се налага да се откаже.

Внимателно затваря лаптопа и започва да се рови в чекмеджетата. Намира куп свои вещи, понякога същите, които фигурират върху снимките на стените. Остават й само няколко минути от времето, което си е определила. Миг преди да тръгне, отваря една тетрадка с корица на ситни карета и се зачита: