Пиер Льометр
Булчинска рокля (47)

Софи и Франц

Когато отваря вратата, заварва Софи на масата в кухнята. Създава впечатление, че седи там от векове и изобщо не е мърдала от апартамента. Масата е празна, с изключение на препълнения пепелник; ръцете й с преплетени пръсти лежат на мушамата. Носи дрехи, които не е виждал — износени, разнородни, сякаш купени от вехтошар. Косата й е мръсна, очите — зачервени. Слаба е като вейка. Обръща се бавно към него, като че ли движението й коства невероятно усилие. Той пристъпва. Тя се опитва да стане, но не успява. Само навежда глава на една страна и прошепва: „Франц“.

Той я прегръща. Тя мирише силно на цигари. Пита я:

— Поне хапна ли нещо?

Тя все така се притиска към него и отрицателно поклаща глава. Обещал си е на първо време да не я пита нищо, но не може да се сдържи:

— Къде беше?

Софи продължава да клати глава, после се отдръпва от него с унесен поглед и мъчително изрича:

— Не знам. Пътувах на стоп…

— Да не ти се е случило нещо?

Тя отново отрицателно върти глава.

Франц остава така дълго време, притискайки я към себе си. Тя вече не плаче и се гуши в обятията му като уплашено животинче. Отпуснала се е изцяло в ръцете му, но е все тъй невероятно лека… Той се пита, разбира се, къде ли е била, какво ли е правила през цялото това време. Рано или късно, ще му каже, за него в живота на Софи вече няма тайни. Ала това, което надделява в тези мълчаливи мигове на срещата им, е съзнанието колко много се е страхувал за нея.

След като влезе във владение на бащиното си наследство, Франц беше убеден, че ще може да се посвети изцяло на доктор Катрин Оверне, така че възприе смъртта й няколко месеца преди това като предателство. Животът се бе оказал вероломен. Ала днес едно ново усещане изпълваше с живителна сила цялото му същество — същото облекчение, което беше изпитал в деня, когато научи за съществуването на Софи и разбра, че тя ще замести доктор Оверне. Че тя ще умре вместо нея. Именно това съкровище бе рискувал да загуби през последните три дни. Притисна я към себе си и го изпълни неописуемо блаженство. Наведе глава и вдъхна мириса на косата й. Тя леко се отдръпна от него, погледна го. Подпухнали клепачи, мърляво лице. Но е красива. Безспорно. Франц отново се навежда към нея и внезапно истината изригва в цялата си голота и безпощадност — той я обича. Но го поразява не това, той я обича отдавна. Не, най-вълнуващото е, че в резултат на грижите му, на обработката, на усилията му да я води, да я насочва, да я моделира, сега Софи е придобила точно лицето на Сара. В заника на живота си Сара бе имала същото изпито лице, същите неизменно сведени безжизнени очи, същите постоянно потръпващи кокалести рамене, същата пагубна слабост. Като днешната Софи. Сара го гледаше с любов, сякаш той бе единственото разрешение на всички болки на света, едничкото обещание някога, някой ден тя да намери нещо като покой. Тази връзка, тази близост между двете жени, го разтърсва издъно. Софи е екзорсизъм, тя ще умре възможно най-красиво. Франц дълго ще я оплаква. Тя много ще му липсва. Много. И той ще бъде нещастен, много нещастен, когато оздравее без нея…

Софи все още може да наблюдава Франц през изтъняващата завеса от сълзи, но е наясно, че слъзните жлези имат ограничен период на действие. Трудно е да се разбере какво става в него. Тъй че, дотук — никакво мърдане, оставя се на течението… И чака. Той я държи за раменете. Притиска я към себе си и точно в този момент тя усеща, че нещо в него отслабва, разпада се, стапя се, но не знае точно какво. Той продължава да я притиска към себе си и Софи започва да се страхува, защото погледът му е странно втренчен. В главата му явно бушуват неведоми мисли. Не го изпуска от очи, като че ли иска да го принуди да се вцепени, да замръзне. Преглъща и промълвява: „Франц…“. Подлага му устни и той мигом впива своите в тях. Целувката е едновременно сдържана и напрегната, може би и малко колеблива, но при все това устата му е някак кръвожадна. Властна. Същевременно нещо твърдо смазва слабините й. Софи се съсредоточава. Би искала да пресметне ситуацията, без да включва страха, но е невъзможно. Чувства се зависима, окована. Той е физически силен. А тя се страхува от смъртта. Тъй че се притиска към него, залепва ханш към слабините му, усеща ерекцията му и това я успокоява. Притиска буза към неговата и гледа в пода. Вече може да си поеме дъх. Отпуска всички мускули, от горе надолу, един по един, и тялото й постепенно се разтапя в ръцете му. Той я вдига. Отнася я в стаята и я полага на леглото. Би могла веднага да заспи. Чува го да се отдалечава, да отива в кухнята, за миг отваря очи и веднага ги затваря. Разнася се характерното почукване на лъжичка в стените на чаша. Той е отново над нея. Казва: „Сега ще поспиш малко, за да си починеш. Най-важното е да си починеш“. Придържа главата й, докато тя поглъща течността. За да прикрие вкуса й, той винаги слага много захар. После се връща в кухнята. С рязко движение тя се обръща настрана, отхвърля чаршафа и забива два пръста в гърлото си. Стомахът й реагира светкавично, тя избълва течността в болезнен пристъп, който разкъсва вътрешностите й, сетне издърпва чаршафа и отново ляга по гръб. Той е отново тук. Прокарва ръка по челото й. „Спи спокойно“, прошепва. Целува пресъхналите й устни. Възхищава се на хубостта на лицето й. Сега я обича. Лицето й е негово притежание. И вече се страхува от момента, в който нея вече няма да я има…

 

 

Идваха от жандармерията…

Софи не е мислила за това. Жандармеристите. Погледът й незабавно издава тревогата й. Франц знае до каква степен истинската Софи се страхува от жандармеристите. Нужно е да подходи фино.

— Нямаше как — добавя той. — Клиниката беше длъжна да ги предупреди. И те дойдоха тук…

Наслаждава се за миг на паниката на Софи, след което я притиска в обятията си.

— Погрижих се за всичко — успокоява я той. — Не исках да хукнат да те издирват. Бях сигурен, че ще се върнеш.

През всичките тези месеци тя бе успяла да избегне какъвто и да било контакт с полицията. Но ето че сега беше загазила. Софи си пое дълбоко дъх, опита се да размисли. Франц ще я измъкне от тази каша. Интересите им съвпадат. Нужно е да подходи фино.

— Трябва да отидеш да подпишеш някои документи. За това, че си се прибрала… Казах им, че си била в Безансон. При една приятелка. Най-добре е възможно най-бързо да приключим с тази история.

Софи кима с глава. Отрицателно. Франц я притиска още по-силно към себе си.

Преддверието на участъка е облепено с вече отдавна обезцветили се афиши на уголемени карти за самоличност, преливащи от съвети за проява на предпазливост и горещи телефонни номера за повикване при всякакви обстоятелства. Жандармерист Жондрет обгръща Софи с благ, доброжелателен поглед. Много би му се искало да има такава съпруга. Аморална. Това със сигурност вдъхва на мъжа усещането, че все пак е полезен за нещо. Погледът му прескача от Софи на Франц. Сетне той почуква по масата пред себе си. Дебелите му пръсти застиват върху някакъв формуляр.

— Тъй значи, бягаме от клиниката…

Според разбиранията му, това е възможно най-дипломатичният подход. Срещу него стои жена, която се е опитала да умре, и просто нищо друго не му идва на ума. Софи инстинктивно осъзнава, че трябва да поласкае житейското му кредо относно превъзходството на мъжкаря. И тя свежда очи. Франц я прегръща през рамо. Симпатична двойка.

— И сте били в…

— Бордо — отсича Софи.

— Да, да, в Бордо. Така ми каза и съпругът ви. При роднини…

Софи променя стратегията. Вдига поглед и втренчено поглежда Жондрет. Колкото и да е недодялан, жандармеристът явно усеща нещата. И това, което усеща, е, че госпожа Берг е момиче с характер.

— Семейството е голяма работа — подхвърля той. — Искам да кажа, че в подобни случаи е хубаво да…

— Май трябва да подпишем нещо…

Гласът на Франц разрежда натежалия от завоалирани намеци диалог. Жондрет се сепва.

— А, да. Тук…

Той обръща формуляра към Софи. Тя се озърта за писалка. Жондрет й подава химикалка с логото на някакъв автосервиз. Софи се подписва. Берг.

— Сега всичко ще бъде наред — казва Жондрет.

Трудно е да се определи дали това е въпрос, или заключение.

— Ще се оправим — кимва Франц.

Добър съпруг. Жондрет проследява с поглед младата двойка, която, прегърната, напуска участъка. Сигурно е хубаво да си имаш такава жена, но май в същото време се уреждаш и с постоянен извор на неприятности.

Научи го с много търпение — дишането на спящата. Изисква се голяма концентрация и постоянно внимание, но тя вече се справя много добре. Дотолкова, че двайсет минути по-късно, когато той влиза в стаята, е напълно убеден, че Софи спи. Гали я през дрехите, ляга върху нея и забива лице във възглавницата. Тогава, без да помръдне, тя отваря очи, вижда раменете му и усеща как той прониква в нея. За малко да се усмихне…

Софи навлиза в период на сън, който ще й даде възможност да си отдъхне. В мимолетната еуфория, породила се от радостта от завръщането й, този път той доста е понаблегнал на сънотворните и сега тя спи дълбоко в стаята. Франц седи до леглото и дълго време я наблюдава, вслушва се в дишането й, забелязва леките нервни мимики, които пробягват по лицето й, после става, заключва апартамента и слиза в мазето.