Пиер Льометр
Булчинска рокля (46)

Къщата на Оверне е дълга едноетажна постройка, с каквито районът е пълен. В десния край се намират перачницата и една пристройка, в която Оверне вероятно прибира през зимата градинската мебел. В левия край, който се намира срещу Франц, е разположен хамбарът, където паркира колата си и държи внушителния си инструментариум. Той е достатъчно голям, за да побере още две коли. Когато Оверне е тук и реши да излезе с колата, той винаги оставя дясното крило на портата отворено.

Тази сутрин излезе с костюм. Сигурно имаше някаква среща. Отвори широко портата на хамбара и свали сакото си, за да изтика до градината една от онези сенокосачки, с които косят тревата на игрищата за голф. Машината беше явно развалена, защото му се наложи да я тика, да я дърпа, и то с такива усилия, сякаш тежеше тонове. Защипа отгоре й някакъв плик. Несъмнено някой щеше да мине през деня да я вземе. Франц се възползва от отворената порта, за да надзърне вътре и да направи няколко снимки: половината от хамбара бе пълна с кашони, чували с тор и куфари, пристегнати с широки ленти скоч. Оверне напусна къщата към 9:00 часа. И не се появи повече. Сега часът е почти 2:00 следобед. Нищо не помръдва.

Амбулаторен картон

Сара Берг, родена Вайс на 22 юли 1944 г.

Родители: депортирани и починали в Дахау; дата — неизвестна.

Омъжва се за Йонас Берг на 4 декември 1964 г.

Деца: син Франц, роден на 13 август 1974 г.

1982 г. — диагностицирана маниакалнодепресивна психоза (3 форма: маниакална меланхолия) — болница „Луи Пастьор“.

1985 г. — хоспитализация в клиника „Паркът“ (Д–р Жан–Пол Рудие).

1987–1988 г. — хоспитализация в клиника „Розие“ (Д–р Катрин Оверне).

1989 г. — хоспитализация в клиника „Арман–Брюсиер“ (Д–р Катрин Оверне).

4 юни 1989 г. — след среща с д–р Оверне Сара Берг облича булчинската си рокля и се хвърля от петия етаж.

Умира на място.

Човек и от желязо да е, чакането би изтощило всеки. Изминали са вече цели три дни от изчезването на Софи… Оверне се прибра към 16:30 ч., хвърля поглед на косачката и с жест на примирение взема плика, който на тръгване е оставил отгоре й.

И точно в този момент телефонът на Франц иззвъня.

Отначало оттатък дълго мълчаха.

— Мариан…? — попита той. Чу нещо като хлипане и повтори: — Мариан, ти ли си?

Този път никакво съмнение. Тя избъбри през сълзи:

— Франц… къде си? — И добави: — Ела си бързо.

После започна да повтаря като развалена плоча: „Къде си“, сякаш изобщо не очакваше отговор.

— Тук съм — опита се да вметне Франц.

— Прибрах се… — каза тя с дрезгав, измъчен глас. — Вкъщи съм.

— Не мърдай от там… Не се безпокой, тук съм, ще си дойда възможно най-бързо.

— Франц… Моля те, побързай…

— Ще бъда при теб… след по-малко от два часа. Оставям телефона включен. Тук съм, Мариан, вече няма от какво да се боиш. Ако те е страх, обади ми се, става ли?

И тъй като тя не отговаря, повтаря:

— Става ли?

Следва мълчание и тя отново прошепва:

— Ела си бързо…

И пак се разплаква.

 

 

Франц затваря телефона си. Изпитва огромно облекчение. Тя не е вземала лекарствата си повече от три дни, но по гласа й чувства, че е неадекватна, че е изтощена до крайност. За щастие, бягството, изглежда, не й е вдъхнало сили и постигнатите досега резултати са все така действени. Въпреки това трябва да внимава. Трябва да разбере къде е била. Франц е вече при оградата. Пропълзява под нея и хуква. Трябва да се прибере възможно най-бързо. Не може да е сигурен в нищо. Ами ако междувременно пак избяга? Ще й се обажда на всеки четвърт час до пристигането си. Изпитва смътно безпокойство, но облекчението взема връх.

Франц скача в колата и всички прегради падат. Потегля и се разплаква като дете.