Пиер Льометр
Булчинска рокля (45)

След като вкара колата в гаража и отново отвори багажника, Патрик Оверне погледна дъщеря си, която лежеше свита на топка вече повече от пет часа, и едва се въздържа да не я заговори на висок глас. Но Софи вече бе вдигнала предупредително ръка, пронизвайки го със заповеден поглед, и той преглътна напиращите думи. Когато най-сетне се изправи, тя се разкърши с няколко движения, ала очите й не спираха да шарят. После се обърна към баща си. Винаги го бе смятала за красавец. А той така и нямаше да може да й признае, че едва я бе познал. Отслабнала, изтощена. С тъмносини сенки под искрящите, сякаш трескави очи. С болезнено жълтеникав тен. Бе изпаднал в паника и тя го разбра. Притисна се към него, затвори очи и безмълвно се разплака. Останаха така минута или две. После Софи се отдръпна и започна да се рови за кърпичка, усмихвайки се през сълзи. Той й подаде своята. Винаги го бе смятала за силен, за много силен човек. Тя измъкна от задния джоб на джинсите си лист хартия. Той извади очилата си от джоба на ризата и внимателно се зачете. От време на време слисано я поглеждаше. Поглеждаше и превързаната й китка и направо му призляваше. Поклащаше глава, сякаш искаше да каже: „Това е невъзможно“. Когато приключи с четенето, вирна палец в знак на съгласие, както се изискваше в писанието. Усмихнаха се един на друг. Той прибра очилата, оправи комбинезона си, пое си дълбоко дъх, излезе от хамбара и отиде в градината.

 

 

След като Оверне излезе от хамбара, той премести градинските мебели на едно сенчесто място на няколко метра от там, после влезе в къщата. С бинокъла Франц го видя първо в кухнята, сетне в хола. Няколко минути по-късно излезе, носейки лаптопа си и две картонени папки, и се настани на градинската маса. Захвана се да преглежда бележките си и със завидна бързина да чатка по клавиатурата. От мястото си Франц го виждаше три четвърти в гръб. От време на време Оверне изваждаше някаква скица, проверяваше нещо и също така бързо правеше изчисления на ръка върху самата корица на папката. Патрик Оверне беше сериозен човек.

Гледката е кошмарно статична. Бдителността на всеки друг несъмнено би намаляла, но не и тази на Франц. Независимо от часа, той ще напусне наблюдателния си пост едва след като в къщата угасне и последната светлина.

п.оверне@neuville.fr — Вие се свързахте.

— Тук ли си???

На Софи й отне двайсетина минути да организира абсолютно безшумно работното си място. Струпа в един мъртъв ъгъл няколко кашона, покри със старо одеяло един работен тезгях, после отвори лаптопа и се включи към уайфай системата в дома на баща си.

Зелена_мишка@msn.fr — Вие се свързахте.

— Татко? Тук съм.

— Уф!

— Моля те, не забравяй: задължително разнообразявай жестовете си, води се по бележките, прави шантави неща…

— Аз и без това съм си шантав!

— Ти си един шантав татко.

— Как си със здравето???

— Нищо страшно.

— Шегуваш ли се?

— Искам да кажа: вече нищо страшно. Ще се оправя.

— Плашиш ме.

— Самата аз се уплаших от себе си. Но престани да се безпокоиш, вече всичко ще бъде наред. Прочете ли имейла ми?

— Чета го в момента. Отворих го в друга директория. Но преди всичко: обичам те. Много ми липсваш. МНОГО. Обичам те.

— И аз те обичам. Толкова се радвам, че пак сме заедно, САМО НЕ МЕ РАЗПЛАКВАЙ, МОЛЯ ТЕ!

— Дадено. Оставям го за по-нататък. За… след това… Виж, сигурна ли си, че от това, което правим, има някаква полза, защото в противен случай и двамата ще изглеждаме пълни глупаци…

— Прочети внимателно имейла ми. Мога да ти се закълна, че ако той е тук, В МОМЕНТА те наблюдава.

— Имам усещането, че играя в празен театър.

— Тогава се успокой — имаш ЕДИН зрител! И то МНОГО внимателен!

— Ако е тук…

— ЗНАМ, че е тук.

— И смяташ, че НИЩО не му убягва?

— Аз съм живото доказателство, че наистина нищо не му убягва.

— Това навежда на някои размисли…

— За какво?

— За нищо…

— Хей, хей!

— …

— Татко, тук ли си?

— Да.

— Приключи ли с размислите?

— Не съвсем…

— Какво правиш?

— Жестове. Връщам се на имейла ти.

— Добре.

— Ужасно е откачено, но същевременно изпитвам и невероятно удовлетворение…!

— От какво?

— От всичко. Че те виждам. Че зная, че си тук. Жива.

— … и че знаеш също, че не съм извършила нищо от всичко това, признай го!

— Да, и това.

— Имал си съмнения?

— …

— Хей, хей!

— Да, имах.

— Знаеш ли, не ти се сърдя, самата аз повярвах. Да не говорим за теб…

— …

— Ало?

— Дочитам имейла ти…

— …

— Окей, приключих с четенето. Сащисан съм.

— Въпроси?

— С тонове?

— Съмнения?

— Слушай, така е трудно…

— СЪМНЕНИЯ???

— Да, мамка му!

— Така те обичам. Започвай с въпросите.

— Историята с ключовете…

— Имаш право, всичко започна от там. В началото на юли 2000 година някакъв мотоциклетист ми отмъкна чантата от колата. Върнаха ми я в полицейския участък два дни по-късно — период, който му е позволил преспокойно да извади дубликати от всичко. От нашия апартамент, от колата… можеше да влиза у нас, да взема вещи, да ги размества, да чете имейлите ни, накратко: ВСИЧКО, абсолютно ВСИЧКО!

— И твоите… здравословни проблеми датират от този период?

— Съответстват. По онова време вземах хомеопатични лекарства срещу безсъние. Не знам какво е добавял към тях, но според мен оттогава не е престанал да ми го дава. След смъртта на Венсан бях наета от семейство Жерве. Няколко дни след постъпването ми чистачката загуби връзката с ключовете си. Търси я навсякъде, беше изпаднала в паника и се страхуваше да каже на работодателите си. Като по чудо я намери през уикенда. Същата схема… Според мен е използвал именно дубликатите от нейните ключове, за да дойде да удуши хлапето. И точно ЗАРАДИ ТОВА съм решила, че вратата е била заключена отвътре.

— Възможно… А мотоциклетистът?

— Такива с лопата да ги ринеш, но знам, че този е винаги един и същ! Същият, който ми открадна ключовете, който открадна ключовете и на чистачката, който следеше двама ни с Венсан, когото Венсан е блъснал и който е избягал, същият, на когото устроих капан, като скрих клетъчния ми телефон в тоалетната на едно кафене във Вилфранш…

— Добре, съгласен съм, в този порядък нещата се връзват. Защо просто не предупредиш полицията?

— …

— Разполагаш с достатъчно елементи, не е ли така?

— Нямам намерение да го правя.

— ????? Какво повече искаш?

— Това не е достатъчно…

— ??

— Да речем, че на мен не ми стига.

— Пълна дивотия!

— Като живота ми.

— Тогава аз ще го направя!

— Татко! Аз съм Софи Дюге! Издирват ме за НАЙ-МАЛКО три убийства! Ако ченгетата ме намерят сега, отивам зад решетките. До края на дните ми! Мислиш ли, че полицията ще приеме сериозно твърденията ми, ако не разполагам с категорични ДОКАЗАТЕЛСТВА?

— Но… ти разполагаш…!

— Не! Разполагам единствено със сбор от обстоятелства, крепящ се върху абсолютно неубедителна първоначална хипотеза, която няма да има никаква тежест срещу три убийства, едното от които на шестгодишно дете!

— Добре. Поне за момента… Друго нещо: откъде си сигурна, че тоя тип е наистина ТВОЯТ Франц?

— Запознахме се чрез една сватбена агенция, където се регистрирах под името Мариан Льоблан, фигуриращо върху акта за раждане, който купих. Той никога не ме е познавал под друго име.

— Е, и…?

— Ами обясни ми тогава защо, когато си прерязах вените и той се разкрещя, ме нарече „Софи“???

— Ясно… Но… ЗАЩО е трябвало да си прерязваш вените?????????

— Татко! Успях да избягам един–единствен път и той ме спипа на гарата. От този ден нататък не се отделяше от мен, а когато излизаше, ме заключваше. По един или друг начин, в продължение на дни съумявах да не вземам лекарствата, които ми даваше, и главоболията и страховете ми постепенно преминаха… А и нямах друг избор. Трябваше да намеря начин да се измъкна — в една болница той нямаше да има възможност да ме наблюдава двайсет и четири върху двайсет и четири часа…

— Можело е да свърши зле…

— Изключено! Това, което направих, беше ефектно, но безобидно. Така не се умира… А и той никога не би ме оставил да умра. Иска лично да ме убие. Точно това иска.

— …

— Тук ли си?

— Да, да, тук съм… Всъщност опитвам се да размишлявам, но преди всичко побеснявам, момичето ми! Чувствам как в мен се надига гняв, ужасяващ гняв.

— В мен също, но гневът срещу него е безполезен. Нужно е друго.

— Какво??

— …

— !!! КАКВО??

— Той е интелигентен. Необходима е хитрост…

— ??? Какво ще правиш сега?

— Все още не знам, но във всички случаи ще се прибера.

— Чакай! Това е ЛУДОСТ! Няма да ти позволя да се върнеш: ДУМА ДА НЕ СТАВА!

— Знаех си, че ще го кажеш…

— Няма да те оставя да си тръгнеш с него, и точка!

— И пак ли ще остана съвсем сама?

— Какво?

— Питам те дали отново ще остана съвсем сама! Накратко: твоята помощ е дотук, така ли? И всичко, което ми предлагаш, са състраданието ти и твоят гняв? ЗНАЕШ ЛИ КАКВО ПРЕЖИВЯХ???? Даваш ли си сметка??? Венсан е мъртъв, татко! Той уби Венсан! Той уби живота ми, уби… всичко!! Пак ли ще остана сама?

— Слушай, зелена мишко…

— Стига си ме баламосвал с твоята зелена мишка! АЗ СЪМ ТУК! Ще ми помогнеш ли, или не?

— …

— …

— Обичам те. Ще ти помогна.

— О, татко, толкова съм уморена…

— Остани за малко, почини си.

— Трябва да се върна. И точно за това ще ми помогнеш. Става ли?

— Разбира се… но все пак виси една огромна въпросителна.

— ??

— Защо прави всичко това? Ти познаваш ли го? Познавала ли си го?

— Не.

— Несъмнено разполага с пари, с време и е обзет от явно патологично озлобление… Но… защо срещу ТЕБ?

— Точно затова съм тук, татко. Нали ти прибра досиетата на мама?

— ???

— Мисля, че трябва да тръгнем точно от там. Дали не е бил пациент на мама? Той или някой от близките му? Нямам представа.

— Май имам две–три папки. В един кашон… Никога не съм ги отварял.

— Е, струва ми се, че точно сега е моментът.

Франц спа в колата под наем. Първата нощ — четири часа на паркинга на супермаркета, втората — пак четири часа, този път на паркинга на автогарата. Хилядократно съжали за избора си на стратегия, хиляди пъти вземаше решение да поеме обратно, но винаги устояваше на съблазънта. Необходимо бе хладнокръвие, нищо повече. Софи не можеше да отиде другаде. Щеше да се появи. Задължително. Тя бе издирвана престъпничка, нямаше да отиде в полицията, или щеше да се прибере вкъщи, или да дойде тук, просто нямаше друг избор. И все пак… да киснеш така с часове и да наблюдаваш с бинокъл къщата, където нищо не се случва, действа зле на самочувствието, рано или късно, съмнението започва да се прокрадва и единствено четирите години работа и убеденост са способни да го разсеят.

В края на третия ден Франц отскача до дома си. Взема душ, преоблича се и си позволява четири часа сън. Възползва се от случая да вземе онова, което му липсва — термос, фотоапарат, дебел пуловер, швейцарско ножче и някои други необходими вещи. И с първите лъчи на зората е отново на наблюдателния си пункт.