Пиер Льометр
Булчинска рокля (43)

След съобщението за бягството му остана достатъчно време за размисъл. Жандармеристите могат спокойно да си пият кафето. Никой не знае по-добре от Франц как да намери Софи. Той следваше убийцата по петите, докато цялата жандармерия в страната се беше оказала безсилна да я открие. Извая отново тази жена със собствените си ръце, изцяло, животът й нямаше тайни за него, при все че сега дори той не беше способен да каже къде се намира Софи в момента, камо ли жандармеристите… Франц бърза, иде му да им каже да вървят на майната си, но се задоволява само да попита притеснено:

— Смятате ли, че ще я намерите скоро?

Нали точно това би попитал един съпруг? Жондрет го поглежда, леко извивайки вежда. Май не е чак толкова тъп.

— Ще я намерим, господине, непременно — успокоява го той.

И над чашата с горещо кафе, което сърба на малки глътки, жандармеристът продължава да проучва Франц с изпитателен поглед. Накрая оставя чашата.

— Сигурно е отишла при някого и ще ви се обади довечера или утре, търпение му е майката, нали разбирате… — И без да дочака отговор, пита: — Правила ли го е вече? Бягала ли е и преди…?

Франц отрича, но уточнява, че в момента била, малко или повече, депресирана.

— Малко или повече… — повтаря Жондрет. — А имате ли близки, господине? Имам предвид, тя има ли роднини, ваш’та госпожа? Обадихте ли им се?

Въпросът заварва Франц неподготвен и внезапно всичко се завърта прекалено бързо. Има ли Мариан Берг, родена Льоблан, някакви близки и какви? Когато месеци преди това я разпитваше за живота й, Софи си беше измислила роднини, които жандармерията със сигурност би се затруднила да открие… Хлъзгав терен. Франц им досипва кафе. Колкото да си даде време да помисли. Залага на промяна на стратегията. Налага маската на недоволство и преднамерено рязко и дори нервно изстрелва:

— Всъщност да разбирам ли, че няма да предприемете нищо?

Жондрет не отговаря веднага. Съзерцава празната си чаша.

— Да речем, че ако до три–четири дни не се върне, ще започнем разследване. Вижте, господине, в подобни ситуации хората, общо взето, се връщат сами до няколко дни. Като междувременно почти винаги отсядат при роднини или у приятели. Понякога са достатъчни няколко телефонни обаждания.

Франц го уверява, че разбира, че ако научи нещо, незабавно ще…

Жондрет потвърждава, че това е най-добрият начин. Колегата му мълчаливо кимва в знак на съгласие, взирайки се в изтривалката.

Франц си дава три часа, което му се струва напълно приемлив срок. Междувременно проучва на лаптопа си картата на района, върху която примигващо розово квадратче маркира движението на клетъчния телефон на Софи. Но то отбелязва само адреса й по местожителство. Дълго бе търсил номера на клетъчния на Софи и накрая го бе открил, чисто и просто, в чекмеджето на писалището. За първи път от четири години Франц не е в състояние да определи до секунда местоположението на Софи. Трябва да побърза. Трябва да я открие. Известно време размишлява върху проблема с медикаментите, но в крайна сметка се успокоява — сътвореното от него депресивно състояние едва ли би преминало толкова бързо. Въпреки това трябва да я прибере. Задължително. И да приключи. Да сложи край. В него се надига гняв, който успява да овладее с няколко дихателни упражнения. За пореден път мисли и премисля въпроса. На първо място е Лион.

Поглежда часовника си и най-сетне вдига телефона.

Свързват го с жандармерист Жондрет.

— Жена ми е у една приятелка — припряно го уведомява Франц, сякаш едновременно доволен и облекчен. — Близо до Безансон.

Дебне реакцията отсреща. Или всичко, или нищо. Ако жандармеристът се заинтересува от самоличността на приятелката…

— Хубаво — откликва удовлетворено Жондрет. — В добро здраве ли е?

— Да… Е, поне така изглежда. Според мен е малко объркана.

— Хубаво — повтаря Жондрет. — А иска ли да се прибере? Каза ли ви, че иска да се прибере?

— Да, така каза. Иска да се прибере у дома.

Оттатък настъпва кратко мълчание.

— И кога по-точно?

Мозъкът на Франц работи на пълни обороти.

— Според мен не е зле да си почине малко. Ще отида да я взема след няколко дни. Мисля, че така ще е най-добре.

— Хубаво. След като си дойде, ще трябва да прескочи до участъка да подпише някои документи. Но й кажете, че не е спешно! Нека първо си почине… — И точно преди да затвори, Жондрет добавя: — Вижте, само още едно нещо… Женени сте отскоро…

— От по-малко от шест месеца.

Жондрет премълчава, взирайки се със сигурност нейде над телефона с характерния си изпитателен поглед. Сетне пита:

— И тази… постъпката й, имам предвид, смятате ли… че е свързана с брака ви?

Франц залага на интуицията си.

— Тя беше леко депресирана още преди сватбата ни… Да, разбира се, не е изключено. Ще поговоря с нея.

— Най-добре, господин Берг. Повярвайте ми, така ще е най-добре. Благодаря, че ни предупредихте толкова бързо. Поговорете с госпожата, когато отидете да я вземете…

Улица „Курфейрак“ е съвсем близо до площад „Белкур“. Луксозен квартал. Франц се порови в интернета, но не научи кой знае колко повече от онова, което знаеше вече от две години.

Бе му доста трудно да си намери наблюдателен пункт. Предишния ден се бе наложило твърде начесто да се прехвърля от кафене в кафене. Тази сутрин бе наел кола, от която да наблюдава по-лесно сградата и в случай на нужда и да проследи Валери. Навремето, когато поддържаше контакти със Софи, тя работеше в една транспортна компания, а сега се суетеше във фирмата на някакъв също толкова безполезен и богат като нея младеж, който си бе въобразил, че е богопомазан за стилист. Едно от онези предприятия, в които в продължение на две години бачкаш до изнемога, преди да си дадеш сметка, че то не носи никаква печалба. Това всъщност е без значение както за Валери, така и за нейния приятел. Сутрин тя напуска дома си с енергична и решителна крачка и взема такси на площад „Белкур“, за да отиде на работа.

Още в момента, в който я видя да се появява на улицата, той бе вече убеден, че Софи не е тук. Валери е „открито“ момиче — излага на показ всичко, което прави. По крачката й, по начина, по който вървеше, Франц разбра, че тя няма нито неприятности, нито тревоги — от походката й се излъчваше усещане за сигурност и пълна липса на каквито и да било грижи. Беше почти сигурен, че Софи не е потърсила убежище при нея. А и Валери Журден бе прекалено голям егоист, за да приеме в дома си Софи Дюге, издирваната от всички полиции убийца рецидивистка, та дори да й е приятелка от детинство. Това момиче си имаше граници. Непробиваеми.

А ако все пак случаят беше такъв? Когато Валери замина, той се качи на етажа, на който живееше. Блиндирана врата, тройна ключалка. Дълго време притиска ухо към вратата. Преструваше се, че се качва или слиза, всеки път когато някой от обитателите на сградата влизаше или излизаше, след което се връщаше на поста си. Никакъв шум. През деня повтори операцията четири пъти. Като цяло прекара повече от три часа със залепено на вратата ухо. След 18:00 ч. шумът в апартаментите, телевизорите, радиоапаратите, разговорите, макар и приглушени, не му позволиха повече да долови евентуални потайни шумове, свидетелстващи за нечие присъствие в предполагаемо празния апартамент на Валери.

Към 20:00 ч., когато младата жена се прибра вкъщи, Франц беше тук, няколко стъпала над етажната площадка. Валери отключи мълчаливо. Той веднага притисна ухо към вратата. Няколко минути долавяше обичайните всекидневни шумове (кухня, тоалетна, чекмеджета…), после се разнесе музика, а накрая и гласът на Валери по телефона, не много далече от входното антре… Ясен глас. Шегуваше се, но заяви, че не, няма да излиза тази вечер, имала да наваксва с работата. Затвори, шумове от кухнята, радиото…

Макар и все още не напълно убеден, Франц решава да се довери на интуицията си. Излиза бързо от сградата. Сен е Марн е на по-малко от четири часа път.

Ньовил Сент Мари. На трийсет и два километра от Мелюн. Франц прави първо няколко обиколки, за да провери дали полицията не е установила наблюдение. Именно това трябваше да направят още в началото, но не разполагат с достатъчно средства. Поне докато общественото мнение не бъде взривено от някое ново убийство…

Остави колата под наем на паркинга на един супермаркет на изхода на града. За четирийсетина минути стигна пеша до малка горичка, а оттам, след като се промъкна под ограждащата я телена мрежа, и до една отдавна закрита каменна кариера, откъдето си осигури напълно приемлива гледка от високо към намиращата се малко по-надолу къща. Няма много движение. Може би само няколко двойки, и то нощем. Сигурно идват с кола. Няма опасност да го изненадат — фаровете ще го предупредят.

Господин Оверне излезе само три пъти. Първите два, за да прибере прането — перачницата е разположена в пристройка, която, изглежда, не е свързана директно с къщата, и за да вземе пощата — пощенската кутия се намира на петдесетина метра от там, малко по-надолу по пътя. Третият път излезе с колата си. За миг Франц се поколеба — да го проследи? Да остане? Остана. А и би било невъзможно да го проследи пеша в едно толкова малко селце.

Патрик Оверне отсъства час и двайсет и седем минути и през това време Франц не престана да проучва с бинокъла всяка подробност от къщата. Колкото и да бе сигурен, когато видя Валери Журден да върви по улицата, че Софи не е в дома й, толкова по-несигурен се чувстваше сега. Може би времето, което отлиташе, часовете, които се нижеха с обезпокояваща бързина, го караха да се надява на възможно най-скорошно разрешение на въпроса. Но да продължи да чака го принуждаваше и още една тревога — ако Софи не бе тук, той нямаше наистина никаква представа къде би могла да отиде. Софи бе в тежка депресия, опита да се самоубие. Беше изключително крехка. Откакто научи за бягството й от болницата, той не можеше да си намери място от яд. Искаше да я открие. „Трябва да приключа с това“, не спираше да си повтаря той. Обвиняваше се, че е чакал толкова дълго време. Не можеше ли да приключи по-рано? Нима не бе получил всичко, което желаеше? Да я открие и да приключи веднъж завинаги.

Франц се пита какви ли мисли се въртят в момента в главата на Софи. Ами ако е опитала отново да се самоубие? Не, тогава нямаше да бяга. В една клиника има хиляди начини да се самоубиеш, това е несъмнено най-подходящото място, където можеш да умреш най-лесно. Можеше да си пререже отново вените, сестрите не обикалят стаите през пет минути… „Защо да бяга?“, пита се той. Софи е напълно объркана. Първия път когато изчезна, бе седяла почти четири часа в едно кафене и след това дори не си спомняше какво е правила. За него има едно–единствено обяснение — Софи е избягала от клиниката непреднамерено, без да знае къде отива. Не си е тръгнала, избягала е. Опитва се да избяга от лудостта си. И рано или късно, ще потърси убежище. Колкото и да премисля въпроса под всички възможни ъгли, така и не вижда къде другаде една тъй упорито издирвана убийца като Софи Дюге би подирила утеха, ако не при баща си. Софи е била несъмнено принудена да прекъсне всичките си връзки, за да се превърне в Мариан Льоблан, и освен ако не бе заложила на някаква съвършено случайна дестинация (а в този случай много скоро би трябвало да се прибере вкъщи), нямаше друго място, където би могла да подири убежище, освен тук, при баща си. Всичко беше въпрос на търпение.

Франц настройва бинокъла и наблюдава господин Оверне, който паркира колата си в хамбара до къщата.