Пиер Льометр
Булчинска рокля (4)

4

Има неща от деня, които вече не помни. Впоследствие от дълбините на съзнанието й изниква часовникът на църквата „Света Елизабет“, който отбелязва 11:15 часа.

Слънцето припича и слепоочията й бясно пулсират. Чувства се изтощена до смърт. Отново я спохожда гледката на тялото на Лео. Сякаш пак се събужда. Опитва се да се залови… за какво… Ръката й напипва стъкло. Витрина, някакъв бутик. Стъклото е ледено. Чувства стичащите се от мишниците й капки пот. Ледени.

Какво прави тук? И къде е всъщност? Иска да види колко е часът, но вече няма часовник. Макар да е сигурна, че е имала… Не, може би не. Вече не помни. Улица „Тампл“… за бога, нима й е бил нужен час и половина, за да стигне до тук…?! Какво е правила през цялото това време? Къде е ходила? „А и къде отиваш, Софи? Вървяла си от улица «Молиер» до тук? Взела си метрото?“.

Черната дупка. Тя знае, че е луда. Не, просто има нужда от време, да, от малко време, за да се съсредоточи. Точно така, явно е взела метрото. Вече не чувства тялото си, а само потта, стичаща се по ръцете й на малки щипещи капки, които размазва, притискайки лакът към тялото си. Как е облечена? Прилича ли на луда? Главата й бръмчи като кошер, прелива, ще се пръсне от преплетени едно в друго видения. „Мисли, направи нещо. Но какво?“.

Вижда отражението си в една витрина, но не се разпознава. Първоначално решава, че не е тя. Ала не, тя е, само че има и нещо друго… Нещо друго, но какво?

Оглежда улицата.

Върви и се насилва да мисли. Но краката й се подгъват. Донякъде функционира единствено главата й, изпълнена до пръсване с картини и думи, които с дълбоки вдишвания се опитва да укроти. Гърдите й са все едно в менгеме. Докато с една ръка се опира на витрината, прави опит да сложи ред в мислите си.

„Ти избяга. Именно, уплаши се и избяга. Когато открият тялото на Лео, ще започнат да те издирват. Ще те обвинят в… Как се казваше? Май «съучастничество»… Съсредоточи се.

Всъщност е просто. Ти се грижеше за детето, а някой дойде и го уби. Лео…“.

Изведнъж се сеща, че не може да обясни защо вратата на апартамента е била двойно заключена, когато е избягала. Обяснението ще дойде по-късно.

Вдига очи. Познава мястото. Близо е до дома й. Да, точно така, избяга и се прибра вкъщи…

Това е лудост. Ако беше на себе си, никога нямаше да дойде тук. Ще я търсят. Със сигурност вече я търсят. Смазва я нов прилив на умора. Кафене, там, вдясно. Влиза.

Сяда в дъното на салона. Напрегнато размишлява. Първо да проучи мястото. Седи в дъното на салона и трескаво се взира в лицето на приближаващия се сервитьор, оглежда бързо залата, за да разбере откъде може да се изстреля към изхода, ако… но нищо не се случва. Сервитьорът не задава въпроси, задоволява се да я изгледа нагло… Поръчва си кафе. Оня се врътва обратно към бара.

Така, първо да уточни къде е.

Улица „Тампл“. Тя е… да видим, на три, не, на четири спирки на метрото от дома й. Да, на четири спирки — „Тампл“, „Репюблик“, едно прекачване и после… Коя е четвъртата спирка, по дяволите! Слиза на нея всеки ден, ползвала е линията стотици пъти. Спомня си ясно входа, стълбите с железни перила, вестникарската будка на ъгъла с оня тип, дето винаги се изцепва: „Мамка му, ама че време, а?“… По дяволите!

Сервитьорът й донася кафето заедно с касовата бележка — евро и десет цента. Имам ли пари? Оставила е чантата пред себе си, на масата. Дори не се е усетила, че я носи.

Действа безпаметно, автоматично, с изчерпано до дъно съзнание, без да си дава сметка за каквото и да било. Сякаш всичко вече е отминало. Точно затова и избяга.

Да се съсредоточи. Как се казва шибаната спирка? Идването й до тук, чантата, часовникът… Нещо в нея действа така, сякаш е раздвоена. Аз съм раздвоена. Едната трепери от страх пред чашата изстиващо кафе, другата крачи, стиснала чантата си, забравила часовника си, и сега се прибира у дома, сякаш нищо не се е случило.

Обгръща главата си с ръце и усеща стичащите се по лицето й сълзи. Сервитьорът я наблюдава, докато бърше чашите, с привидно безразличие. Аз съм луда и това си личи… Трябва да си тръгна. Да стана и да си тръгна.

Връхлита я внезапен прилив на адреналин — ако съм луда, може би всички тези картини са фалшификати. Може би всичко е само разбунен кошмар. Просто е прекрачила прага. Точно така, кошмар, нищо повече. Мечтаеше да убие това дете. И сутринта я хвана страх и си плю на петите? Точно така, уплаших се от собствената си мечта.

„Бон Нувел“! Ами да, метростанциятата е „Бон Нувел“! Не, не, има друга, преди нея. И този път веднага се сеща: „Страсбург — Сен Дьони“.

Но нейната спирка е „Бон Нувел“. Сигурна е, даже повече от сигурна.

Сервитьорът я гледа странно. Избухнала е в смях. Както е плакала, внезапно е започнала да се превива от смях.

Реално ли е всичко това? Трябва да разбере. Да си изясни всичко, докрай. Да телефонира… Кой ден е? Петък… Лео не е на училище. Лео трябва да си е вкъщи.

Сам.

Избягах и детето е само.

Трябва да се обадя.

Тя сграбчва чантата си, отваря я рязко, сякаш я разкъсва. Рови се в нея. Помни телефона наизуст. Избърсва очи, за да различи номерата. Оттатък звъни. Веднъж, два, три пъти… Звъни и никой не вдига. Лео не е на училище, сам е в апартамента, телефонът звъни и никой не вдига. По тялото й отново се стича пот, този път по гърба. „Мамка му, вдигни!“. Продължава да отброява иззвъняванията, машинално — четири, пет, шест. Прищракване, тишина и най-сетне глас, който обаче не е очаквала. Именно на Лео му бе хрумнала идеята да отговаря майка му: „Здравейте, вие се свързахте с Кристин и Ален Жерве…“. Спокойният, самоуверен глас я смразява до мозъка на костите. Какво чака, за да затвори? Всяка дума буквално я приковава към стола. „В момента отсъстваме…“. Софи ядно натиска бутона.

Невероятно е колко усилия изисква формулирането на две най-елементарни идеи… Да анализира. Да проумее. Лео се справя чудесно с телефона, за него е същински празник да те изпревари, да вдигне, да отговори, да се поинтересува кой се обажда. Ако Лео е там, именно той трябва да вдигне, ако ли не, значи, го няма, много просто.

По дяволите, къде ли може да е тоя глупчо, ако не у дома! Той не може сам да отвори вратата. Майка му поръча да монтират цяла система от ключалки по времето, когато момчето започна да щъка навсякъде, а тя категорично му нямаше вяра. Не отговаря, но и няма как да е излязъл — квадратурата на кръга или нещо такова. Къде е тъпото хлапе?!

Да помисли. Колко е часът? 11:30 часът.

На масата се търкалят куп неща, изпаднали от чантата й. Дори дамска превръзка „Нет“. Как ли изглежда… На бара сервитьорът разговаря с двама типове. Явно постоянни посетители. Със сигурност я обсъждат. Кръстосани, бегли погледи. Не може да остане тук. Трябва да си тръгне. С едно движение награбва всичко, струпано върху масата, натиква го в чантата и хуква към изхода.

Десет цента!

Обръща се. Тримата я гледат странно. Бърка в чантата си, изравя пряко сили две монети, хвърля ги върху плота и излиза.

Времето е все така хубаво. Машинално маркира движението по улицата, пешеходците, преминаващите коли, бръмчащите насам–натам мотоциклети. Върви. Върви и мисли. Този път картината с Лео се избистря. Различава и най-малката подробност. Не, това не е сън. Детето е мъртво и тя бяга.

Чистачката трябва да дойде по обед! Няма причина някой да влезе в апартамента преди това. После ще открият тялото на детето.

И тъй, трябва да замине. Да бъде предпазлива. Опасността може да дойде отвсякъде, по всяко време. Не бива да стои на едно място, трябва да се движи, да върви. Да си събере нещата, да се омете, и то веднага, преди да са я открили. Да се отдалечи толкова, колкото да може да размисли. Да разбере. Когато се успокои, ще анализира. И ще намери обяснение на всичко, точно така. Но сега трябва да замине. За къде всъщност?

Застива насред улицата. Пешеходецът отзад се блъска в нея. Тя смотолевя някакво извинение. Стои по средата на тротоара, озърта се. Движението по булеварда е кошмарно. Жегата също. Животът леко взема връх над лудостта й.

Така, цветарят, мебелният магазин. Действай, по-бързо. Погледът й се спира на стенния часовник в магазина — 11:35 часът е. Нахълтва във входа на блока, тършува, измъква ключа. Пощенската кутия е препълнена. Да не губи време. Третият етаж. Пак ключът, първо за резето, сетне за бравата. Ръцете й треперят, оставя чантата си на пода, на два пъти се налага да започне отново, опитва се да успокои дишането си, вторият ключ най-сетне превърта, вратата се отваря.

Стои на прага на широко отворената врата — за миг дори й минава през ума, че сметките й може да са погрешни. Че може би вече я чакат… На площадката цари тишина. Познатата светлина на апартамента се разстила в краката й. Застива на място, неподвижно, ала чува единствено ударите на сърцето си. Изведнъж се сепва — нейде се превърта ключ. На площадката, вдясно. Съседката. Без да се замисли, се втурва в дома си. Вратата се захлопва, преди да успее да я задържи. Спира, вслушва се. Тъй често отчайващата празнота сега я успокоява. Пристъпва бавно в празната стая. Поглежда часовника — 11:40 часът е. Почти. Той никога не е бил абсолютно точен. Да, но в какъв смисъл? Спомня си, че май избързва. Ала не е сигурна.

Всичко става едновременно. Измъква куфара от гардероба, издърпва чекмеджетата на раклата, натиква безразборно дрехи, хуква към банята, загребва съдържанието на тоалетката и натъпква всичко в един сак. Оглежда се. Документите! В бюрото — паспорт, пари. Колко? Двеста евро. Чековата книжка! Къде е шибаната чекова книжка?! В чантата. Проверява. Отново се озърта. Якето. Чантата. Снимките! Връща се, издърпва първото чекмедже на раклата, взема албума. Погледът й засича сватбената снимка върху раклата. Награбва всичко, хвърля го в куфара, затваря.

Напрегната като струна, притиска ухо към вратата, ослушва се. Ударите на сърцето й отново изпълват цялото пространство. Притиска длани към вратата, плътно. Опитва да се съсредоточи. Не чува нищо. Грабва куфара, отваря рязко — площадката е пуста, затръшва вратата след себе си, дори не си прави труда да заключи. Хуква надолу по стълбите. Минава едно такси. Спира го. Шофьорът иска да сложи нещата й в багажника. Няма време! Тя ги струпва на задната седалка и се качва.

Оня пита:

— Къде отиваме?

Тя не знае. За миг се двоуми.

— Лионската гара.

Когато таксито потегля, тя се озърта назад. Нищо особено — няколко коли, минувачи. Отдъхва си. Засича подозрителния поглед на шофьора в огледалото за обратно виждане.