Пиер Льометр
Булчинска рокля (39)

22 юли

От известно време не съм виждал Софи. Тя замина за малко при баща си. Остана там само четири дни. И след завръщането си веднага замина за Гарш при Венсан.

Честно казано, новините не са добри… Нямам търпение да видя какво ще се случи.

 

 

13 септември

Господи…! Още не мога да дойда на себе си.

Очаквах го, но не чак до такава степен… От неин имейл до баща й научих, че ще изпишат Венсан тази сутрин. Още отрано заех позиция в северния край на парка на поликлиниката, откъдето можех да наблюдавам целия комплекс. Бях там от двайсет минути, когато ги видях да се появяват на стълбището на централната сграда. Софи се спускаше по рампата за инвалиди, бутайки количката на съпруга си. Не ги различавах много ясно. Станах и тръгнах по една от успоредните алеи, за да се приближа. Каква гледка…! Мъжът, чиято инвалидна количка бута, е само сянка на самия себе си. Гръбнакът му е пострадал явно доста зле, но това не е единствената беда. По-добре да се пресметне какво все още функционира. В момента със сигурност тежи не повече от четирийсет и пет килограма. Целият се е свил; главата му, която вероятно се клатушка постоянно, е поддържана криво-ляво от ортеза и доколкото успях да забележа, погледът му е изцъклен, а лицето му се е жлътнало като дюля. Страх да те хване, когато си помислиш, че тоя тип няма още трийсет години.

Софи бута количката със завидна примиреност. Тя е спокойна, гледа право пред себе си. Походката й ми се струва малко механична, но е редно да се проявява разбиране — момичето си има много сериозни проблеми. Това, което ми харесва у нея, е, че дори при тези обстоятелства тя не изпада до вулгарност — нито помен от превземките на монахините или на медицинските сестри, които се изживяват като мъченици. Просто бута количката, и толкоз. При все това несъмнено размишлява и се пита какво ще го прави това мушкато. Между впрочем, аз също.

 

 

18 октомври

Много е тъжно. Всъщност този затънтен край никога не е бил особено живописен — и това е най-малкото, което може да се каже — но този път бие всички рекорди. Огромната къща и самотната млада жена, която при най-малкия слънчев проблясък изтиква на стълбищната площадка количката с инвалида, който й отнема цялото време, цялата енергия… направо да се разплачеш. Тя го увива в шалове, сяда на един стол до количката и му говори, пушейки цигара след цигара. Трудно е да се определи дали Венсан разбира какво му казва. Той постоянно клима глава, независимо дали тя говори, или не. Благодарение на бинокъла установявам, че непрестанно му текат лиги — гледката е доста мъчителна. Опитва се да каже нещо, но безрезултатно. Имам предвид, че вече не може да говори членоразделно. Надава нещо като крясъци или пък ръмжи, но двамата все пак се опитват да общуват. Софи е невероятно търпелива… Аз не бих издържал.

Колкото до останалото, продължавам да бъда изключително дискретен. Не бива да се прекалява. Връщам се през нощта между един и четири сутринта, захлопвам колкото се може по-силно един от капаците и половин час по-късно пръсвам външната крушка. Изчаквам прозорецът на стаята на Софи да светне, след това и този на стълбите и спокойно се прибирам. Важното е да се поддържа атмосферата.

 

 

26 октомври

Зимата малко подрани.

Научих, че Лор е оттеглила жалбата си срещу Софи. Дори я е посетила. Ясно е, че няма да могат да възстановят предишното доверие помежду си, но Лор е добро момиче и очевидно не е отмъстителна. Софи е вече почти прозрачна, предвидима.

Посещавам я два пъти седмично (дозирам лекарствата, преглеждам внимателно пощата й, преди да я върна на мястото й), а през останалото време следя имейлите й. Не съм особено възхитен от обрата, който вземат нещата. Като нищо бихме могли да се закотвим в това подобие на депресивна стагнация и да киснем безволно в нея месеци наред, ако не и години. Това трябва да се промени. Софи опитва да се организира, пусна обява за домашна помощница, но по тези места такава се намира доста трудно, да не говорим, че аз съм категорично против. Прихванах всичките й писма. Реших да възприема изчаквателна позиция. Разчитам на факта, че на нейната възраст, дори да прелива от любов, на Софи в крайна сметка ще й писне и ще започне да се пита какво прави тук и докога ще издържи. Наясно съм, че търси алтернатива — предприе стъпки да намери друга къща, все по-често я спохожда и мисълта да се върне обратно в Париж. Лично мен ме устройва и едното, и другото. Просто не ми се ще мушкатото да ми се мотае прекалено дълго в краката.

 

 

16 ноември

Софи няма минутка спокойствие. В началото Венсан кротуваше в количката си и тя можеше да свърши това–онова, като прескачаше да го наглежда… Но започна да става все по-трудно. А на моменти и дори прекалено трудно. Ако го остави на площадката, само няколко минути по-късно количката му се плъзва напред и едва–що не полита надолу. Софи нае работник, който монтира рампа за достъп и огради с предпазни парапети всички рискови места. Нямам представа как го прави, но той успява да се добере чак до кухнята. От време на време дори сграбчва някоя вещ, което би могло да се окаже много опасно, или започва да крещи. Тя мигом дотърчава, но не може да си обясни спонтанността на реакциите му. Венсан ме познава вече много добре. Всеки път когато ме вижда, изблещва очи и започва да бълва нечленоразделни звуци. Страх го е, естествено, чувства се прекалено уязвим.

Софи подробно описва злощастията си на Валери, която всеки път обещава да отскочи да я види, но — случайно или не — така и не се решава да го стори. Трудно й е да овладее страховете си, тъпче се с лекарства, двоуми се какво решение да вземе, иска съвети от баща си, от Валери, часове наред сърфира в нета, търсейки къщи, апартаменти, вече наистина не знае на кой свят се намира… И Валери, и баща й, всички я съветват да настани Венсан в специализирано здравно заведение, но без успех.

 

 

19 декември

Напусна и втората домашна помощница. Тя също не пожела да обясни причината. Софи се е хванала за главата, асоциацията я е уведомила писмено, че ще бъде много трудно да й намери друга.

Нямам представа дали мъжът й, меко казано, все още мърда, дали все още функционира нормално и какво точно ще предприеме тя. Всъщност ситуацията е адски тъпа. Така де, Венсан далеч вече не е мачото от фамозната миналогодишна ваканция в Гърция. На практика, Софи просто му прави услуга. Старае се, милата, но чувствам, че все повече и повече се отчуждава. Ала и в най-тежките моменти не плаче. Плаче след това.

 

 

23 декември

Доста тъжна Коледа, още повече че съвпада с годишнината от смъртта на майката на Венсан.

 

 

25 декември

Коледа! В хола избухна пожар. В същото време Венсан най-кротко дремеше. За няколко минути елхата се превърна във факла, пламъците бяха наистина впечатляващи. Софи едва успя да издърпа количката (съпругът пищеше безумно) и да хвърли няколко кофи вода, докато звънеше на пожарната. Вярно, на страха очите са големи. Но че браха голям страх, дума да няма. Дори пожарникарите доброволци, които тя почерпи с кафе насред просмуканите с влага остатъци от хола, я посъветваха съвсем човешки да настани Венсан в специализирано заведение.