Пиер Льометр
Булчинска рокля (34)

8 февруари

Случва се да изгубиш пари, но да ги имаш в повече от необходимото е доста рядък случай. И най-вече необясним.

Моите приятелчета Софи и Венсан си имат планове. Софи е изключително дискретна на тази тема в имейлите си до Валери. Заявява, че „все още не е много сигурно“, че „скоро ще й разкаже всичко“ и че тя ще бъде „първата, която ще научи“. Така или иначе, Софи реши да се раздели с една малка картина, която купи преди пет–шест години. Разпространи информацията в средите, които посещаваше, и до зимата я продаде. Искаше й три хиляди евро. Доколкото разбрах, цената била напълно прилична. Един господин дойде да види творбата. След това някаква дама. В крайна сметка Софи я спазари за две хиляди и седемстотин евро, при условие че й бъдат изплатени в брой. Изглеждаше доволна.

Софи сложи парите в плик, който прибра в малкото писалище, но тя не обича да държи вкъщи прекалено много пари в брой. Затова тази сутрин Венсан отиде да ги внесе в банката. И тук се случи необяснимото. Той изглеждаше силно притеснен от случая. Май точно оттогава между двамата започнаха безкрайни разправии. В плика имаше три хиляди евро. Софи е категорична — две хиляди и седемстотин. Венсан също не отстъпва — три хиляди. Голям инат са тия двамата! Смешна история.

Да де, но работата е там, че Венсан я гледа доста подозрително. Дори си позволява да подхвърля, че от известно време се държала „странно“. Софи, естествено, възразява, че няма такова нещо. Накрая се разплаква. Двамата дълго си говорят. Венсан я убеждава, че непременно трябва да отиде на лекар, че точно сега е моментът.

 

 

15 февруари

Снощи Софи преобърна къщата наопаки. Читателската й карта не може да лъже — заела е две книги, самата тя го помни много добре, защото преди това ги е прелистила. Не прочела, просто прелистила. Заела ги от любопитство заради една статия, на която попаднала преди няколко седмици. Чудесно си спомня и как изглеждат. Ала ето че не може да ги открие. Албер Лондр е професионален лексикограф. Вече всичко плаши Софи. Тя все по-често изпада в паника, за щяло и нещяло. Обади се в центъра по документация, за да помоли да удължат заемния срок. Оказа се, че е върнала книгите. Библиотекарят дори уточни кога — на 8 януари. Тя се разрови в бележника си — на тази дата е била при клиент в предградията. Може и да е минала през центъра… Не, няма никакъв спомен да е връщала книгите. Подпита Венсан, но без да проявява особена настойчивост — в момента и с ръкавици не може да го пипнеш, споделя тя с Валери. Книгите са все така на разположение в центъра по документация и не са заети от друг. В крайна сметка тя не издържа — отиде на място и се поинтересува точно на коя дата ги е върнала. И получи съответното потвърждение.

Видях я на излизане от центъра. Изглеждаше силно притеснена.

 

 

18 февруари

Преди седмица Софи организира пресконференция по повод на важна разпродажба на антикварни книги. По време на последвалия я коктейл, тя направи цифрови снимки на журналисти, на членове на ръководството и на бюфета както за изданието на компанията, така и за да спести на пресата да изпраща нарочни фотографи. Цял един ден, включително и през уикенда, девойката работи на домашния си компютър, за да форматира и коригира снимките, които трябваше да представи на борда и на всички присъствали и не присъствали по една или друга причина журналисти. Накрая компилира всичко във фолдър с названието „Преса_11_02“, който прикачи към един имейл. Очевидно залогът е сериозен — тя дълго се двоуми, преработи за пореден път снимките, провери отново и отново всичко. Чувствах, че се притеснява. Професионалното съзнание явно си казваше думата. В крайна сметка все пак се реши, но преди да изпрати имейла, блокира всяка нежелана намеса. Никога не злоупотребявам с достъпа си до нейния интернет. Винаги съм се опасявал, че може да го засече. Но този път не можах да се въздържа — в хода на блокирането вкарах във фолдъра й две снимки. В същия формат, дори и след преработката; чиста проба занаятчийство, но този път нямаше бюфет, нямаше журналисти или престижни клиенти — пресаташето просто въртеше страхотна свирка на съпруга си под ослепителното слънце на Гърция. При това бе много по-ясно разпознаваема от съпруга.

 

 

19 февруари

В службата на Софи нещата вървят явно зле. Историята с прес досието предизвика верижна реакция. Изненадата я довърши. Още в понеделник сутринта в дома й се обади един от членовете на борда. Същият ден, и то още в най-ранните часове, я налетяха и куп журналисти. Софи е потресена. Не го е споделяла с никого, най-малко с Венсан. Сигурно умира от срам. Разбирам го от имейла на журналист „приятел“ — съсипана от новината, тя очевидно го е помолила да й изпрати снимките, просто не можела да повярва! Трябва да отбележа, че изборът ми беше повече от удачен — с преливаща от сперма уста, тя похотливо се вглежда в лицето на Венсан. Бога ми, когато тия дребнобуржоазни трътки решат да се правят на курви, просто нямат равни. Втората снимка е, ако мога да се изразя така, още по-компрометираща. В подстъпите на кулминацията тя без задръжки демонстрира на какво е способна, ала и момъкът в никакъв случай не пада по-долу…

Така или иначе, катастрофата бе налице. Тя не отиде на работа и през целия ден се търкаля безволно на леглото за най-голям уплах на Венсан, с когото отказа да сподели каквото и да било. Дори на Валери се задоволи само да спомене, че й се е случило „нещо ужасно“. Срамът е кошмарно нещо, направо те парализира.

 

 

20 февруари

Софи плака през целия ден. Прекара значителна част от него на прозореца, палейки цигара след цигара — направих й куп снимки. Дори не се мерна в службата и предполагам, че офисът жужи като кошер. Обзалагам се, че разкритията са в устата на всички и че пред машината за кафе се води трескава размяна на фотокопия от снимките на Софи. Тя очевидно е наясно с картинката. Не мисля, че вече ще се върне там. И несъмнено именно заради това прие с такова безразличие новината за суспендирането си от задълженията й. За една седмица. Изглежда, бяха успели да ограничат пораженията, но според мен те бяха непоправими… Гониш ли кариера, задължително си подвластен на подобни рискове. А Софи, изглежда, изобщо не е в час.

 

 

23 февруари

Още от здрачаване се озовах в капан — трябваше да я взема за вечеря. Бях резервирал две места в „Жюлиен“, но моята неукротима любовчийка имаше други планове. Когато влязох у тях, заварих сервирана маса за двама. Тази демонстрираща неизменно катастрофален вкус тлъста трътка, за което недвусмислено свидетелстваше и парфюмът й, дори би тропосала отгоре й някаква гадост във вид на свещник с претенциите за модерн арт. Прикипя ми, но в момента, в който долових уханието на къкрещото във фурната ястие, ми бе вече трудно и дори невъзможно да откажа поканата. Възпротивих се чисто формално, обещавайки си никога повече да не се срещам с това момиче. Решението ми бе категорично. Тази мисъл ме успокои и тъй като масата беше кръгла и не позволяваше на Андреа да ми се нахвърли, както правеше при всеки удобен случай, се почувствах в относителна безопасност.

Тя обитава миниатюрен апартамент на четвъртия етаж в стара, лишена от какъвто и да било чар сграда. Трапезарията има само един прозорец — вярно, разположен доста високо, но предоставящ твърде оскъдна светлина, тъй като гледа към двора. Помещението е от онези, в които си принуден да държиш лампите постоянно включени, ако не искаш да изпаднеш в депресия.

Като цяло и вечерта, и разговорът бяха донемайкъде досадни. За Андреа аз съм Лионел Шалвен, работя в агенция за недвижими имоти, родителите ми са покойници, което благодарение на добре отработено болезнено изражение при всяко засягане на въпроса ми спестява иначе неизбежните детски спомени. Живея сам и както е убедена дебелата кифла, съм импотентен. Или най-малко страдам от временна полова немощ. Успях да избягна темата, задоволявайки се умишлено да наблегна само на най-съществените елементи. Реагирах по интуиция.

От дума на дума се стигна до отпуските. Миналия месец Андреа беше прекарала няколко дни при родителите си в По и по този случай бях възнаграден с рояк подробности за характера на баща й, за страховете на майка й и за тъпотиите на кучето й. Усмихвах се. Бога ми, не можех да направя нищо повече.

Вечерята бе от онези, които сигурно превъзнасят като „изискани“. Или поне които тя смята за такива. Всъщност подобно определение заслужаваше единствено виното, но то й бе препоръчано от кварталния бакалин. Самата тя не разбираше нищо от вина. Беше забъркала нещо като „домашен коктейл“ с ужасяващия мирис на парфюма й.

Както и се опасявах, след вечерята Андреа сервира кафе на малката масичка пред дивана. Сетне пльосна огромния си задник до мен и след известно мълчание, което явно окачествяваше като проникновено и красноречиво, със сластно изражение прошепна, че „разбира моите трудности“. Изрече го с патоса на монахиня. По моему бе убедена, че е ударила джакпота. Очевидно умираше от желание да я опънат, защото едва ли й се бе случвало много често, и сега, попадайки на предполагаемо импотентен любовник, най-сетне се чувстваше полезна за нещо. Разиграх етюда с логичното в такива моменти притеснение. За да разсее атмосферата, в подобни случаи тя започва да говори за работата си като всеки, който няма какво да каже. Или да повтаря за пореден път все едни и същи вицове. В един момент обаче отвори дума за отдел „Комуникации“. Веднага застанах нащрек и през следващите минути съумях постепенно да насоча разговора към Софи, първо по доста заобиколен начин, разбира се, като подхвърлих, че големите разпродажби несъмнено изискват огромни усилия от страна на всички. За начало Андреа изклюкари половината персонал на компанията и накрая подхвана и Софи. Умираше от удоволствие, докато ми разказваше за номера със снимките. И при това гадничко се подхилваше. Хубава приятелка, няма що…

— Жалко, че напуска — додаде тя. — Всъщност, рано или късно, щеше да го стори…

Наострих уши. И миг по-късно всичко ми се изясни. Софи не напуска само „Пърсис“, тя напуска Париж. От месец насам двамата Дюге са търсили не просто вила, а къща на село, в която да живеят. Отскоро Венсан е назначен за ръководител на нов изследователски екип в Санлис и семейството ще се установи там.

— Добре де, но тя какво ще прави? — попитах Андреа.

— Как така?

Изглеждаше силно изненадана, че проявявам интерес към подобни неща.

— Спомена, че е работохолик, затова просто ми е любопитно какво ще прави на село…

С тържествуващо изражение на доморасъл конспиратор, Андреа ми съобщи, че Софи „чака бебе“. За мен това не беше новост, но все пак се притесних. Струва ми се крайно непредпазливо като решение, особено в сегашното й състояние.

— И намерили ли са нещо? — попитах.

По думите й били купили „разкошна къща в Оаз“, недалече от магистралата.

Бебе. И в същото време Софи напуска Париж… С удара с пресата се надявах да я принудя за известно време да спре да работи, но чак да забременее и ведно с това да напусне Париж… Налагаше се да обмисля сериозно новите дадености. Веднага станах. Смотолевих, че трябва да си вървя, че вече е късно.

— Но ти дори не си изпи кафето — възропта дебеланата.

Да й пикая на кафето… Взех сакото си и се насочих към вратата.

Наистина не знам как точно се случи. Андреа ме последва. Несъмнено си бе представяла по съвсем друг начин вечерта с мен. Въздишаше, мърмореше, че е жалко, че далеч не е чак толкова късно, още повече че е петък. Избъбрих, че на следващия ден съм на работа. Андреа ще ми е вече напълно безполезна, но за да не се издам напълно, подхвърлих няколко баналности, колкото да я успокоя. И тогава тя ми налетя. Вкопчи се с цялата си маса в мен, целуна ме по врата. Явно усети съпротивата ми. Не помня дословно какво каза, но предложи да се „погрижи за мен“, че щяла да бъде търпелива, че не бивало изобщо да се страхувам — нещо от тоя род… И нищо нямаше да се случи, ако за да ме окуражи, не беше поставила ръка на корема ми. Всъщност доста по-надолу. Вече не бях в състояние да се владея. И вечерта, и онова, което току-що бях научил, ми бяха дошли в повече. Почти ме бе залепила на вратата и аз рязко я отблъснах. Реакцията ми я изненада, но реши да продължи офанзивата. Усмихна се и мазната й усмивка бе толкова гнусна, толкова похотлива… няма нищо по-безсрамно от сексуалното желание у грозните момичета… Не можах да се сдържа. Зашлевих я. Много силно. Тя притисна ръка към бузата си. В погледа й се четеше изумление. Веднага си дадох сметка колко абсурдна и безполезна е ситуацията. Както и всичко, което бях принуден да изживея досега с Андреа. Тъй че я зашлевих отново, този път по другата буза, и отново, и отново, докато тя не се разпищя. Озърнах се към стаята, към масата с остатъците от храна на нея, към дивана и чашките с кафе, до които не се бяхме докоснали. И ме изпълни неописуемо отвращение. Хванах я за раменете и я притеглих към себе си, сякаш исках да я успокоя. Тя не се възпротиви, очевидно хранеше надеждата, че това е просто краят на един болезнен миг. Отидох до прозореца и го отворих широко, все едно исках да си поема въздух, и зачаках. Знаех, че ще дойде. Отне й две минути. Тя комично подсмърчаше зад гърба ми. После я чух да приближава и парфюмът й ме облъхна за последен път. Поех дълбоко дъх, обърнах се, хванах я за раменете и когато тя се притисна към мен, скимтейки като кученце, отново бавно се обърнах, сякаш се канех да я целуна, опрях длани в раменете й и с всички сили я блъснах. Докато излиташе през прозореца, за миг срещнах ужасения й поглед. След малко чух отвратителен звук. Разплаках се. Разтреперих се от глава до пети, опитвайки се да попреча на видението с мама да обсеби съзнанието ми. Ала явно бях успял да запазя достатъчно самообладание, защото само след секунди вече бях грабнал сакото си и тичах надолу по стълбите.

 

 

24 февруари

Падането през прозореца на Андреа, естествено, бе изпитание за мен. Не толкова заради смъртта на тая нещастна гъба, което се подразбира от само себе си, колкото заради начина, по който си отиде от този свят. От ретроспективна гледна точка съм изненадан, че не изпитах нищо след смъртта на майката на Венсан. Очевидно падането по стълбище и падането през прозорец са две съвършено различни неща. Но тази нощ през прозореца изхвърча не Андреа, разбира се, а мама. Този път обаче това се оказа не чак толкова мъчително, колкото в безбройните ми сънища през последните години. Сякаш нещо у мен постепенно намираше покой. Според мен го дължах на Софи. Може би нещата опират до най-елементарна отпратка, или нещо подобно.

 

 

26 февруари

Сутринта Софи отиде на погребението на скъпата си колежка. Когато я видях да излиза от тях цялата в черно, ми се стори доста красива за бъдеща покойница. Две погребения в един толкова кратък период — направо да полудееш. Трябва да призная, че самият аз бях потресен. Андреа и особено начинът, по който умря…! По моему е богохулство. Обида за майка ми. В съзнанието ми нахлуха до болка мъчителни спомени от детството, които посрещнах буквално на нож. Може би съдбата на всички жени, които ме обичат, е да излетят през прозореца.

Направих подробна равносметка на положението. То, естествено, не е розово, но не е и катастрофално. Просто трябваше да бъда двойно по-предпазлив. Смятах, че ако не допусна грешка, всичко ще бъде наред. В „Пърсис“ така и никой не ме забеляза. А след смъртта на дебелата повече и не се мярнах там.

Естествено, оставих у тях куп отпечатъци, но нямам криминално досие и ако изключим случайността, полицията не разполагаше с никакви шансове да открие каквато и да било връзка с мен. Въпреки всичко се налагаше да бъда все по-предпазлив, защото още един подобен гаф би поставил под заплаха целия ми план.

 

 

28 февруари

Колкото до Софи, няма нищо трагично. Ще трябва да приема, че напуска Париж, и толкоз. Притеснява ме фактът, че цялата ми техническа организация отива на кино. Какво пък, станалото — станало. От само себе си се разбира, че няма да имам шанса да се уредя с толкова удобен наблюдателен пункт като сегашния, но все ще намеря нещо.

Бебето би трябвало да се роди през лятото. Започвам да го вмествам в стратегията си за следващите месеци.