Пиер Льометр
Булчинска рокля (33)

6 януари 2001 г.

Софи е изключително депресирана. След смъртта на свекърва си тя ужасно се страхува за бъдещето. Когато научих, че се е водило следствие, доста се разтревожих. За щастие, то се оказа чиста формалност. Случаят бе почти веднага приключен с констатацията за смърт по непредпазливост. Но двамата със Софи знаем чудесно за какво става дума. От сега нататък трябва да я пазя още по-внимателно. Нищо не бива да ми убягва. В противен случай съществува рискът самата Софи да ми убегне. Усещам как бдителността ми се изостря като бръснач. Понякога дори ме побиват тръпки.

След последните събития Софи вече не може да споделя проблемите си с Венсан. Вече е обречена на самота.

 

 

15 януари

Сутринта двамата заминаха за провинцията. Отдавна не бяха ходили в Оаз. Напуснах Париж половин час по-късно. Задминах ги на Северната магистрала и спокойно ги изчаках на разклона за Санлис. Този път не ми беше толкова трудно да ги следвам. Те минаха първо през една агенция за недвижими имоти, но излязоха без брокера. Спомних си за една къща, която бяха оглеждали в някакво селце до Крепиен-Валоа — изглежда, се бяха запътили в тази посока. Но ги нямаше там. Реших, че съм ги изгубил, докато не засякох колата им няколко километра по-далече, паркирана пред една решетеста желязна врата.

Къщата е голяма и по-скоро необичайна в сравнение с характерните за района постройки — каменна сграда с дървени балкони, доста сложна, струва ми се, като архитектура, с куп ъгли и чупки. Има стара плевня, която явно ще им служи за гараж, и работилница, където идеалният съпруг несъмнено ще се прави на мосю Бриколаж… Къщата е разположена насред парк, ограден отвсякъде с каменен зид, с изключение на северната страна, където е рухнал. Точно оттам и влязох, след като оставих мотоциклета си в покрайнините на малката горичка зад имението. Наблюдавах ги с бинокъл. След двайсетина минути ги видях да се разхождат прегърнати през кръста в парка. Шепнеха си нещо. Пълна идиотщина — сякаш някой можеше да ги чуе насред този пущинак, пред тази голяма безлюдна къща в покрайнините на това затънтено селце, потънало в сън като че ли от сътворението на света… Какво пък, може би точно това е любовта. Въпреки леко печалното изражение на Венсан, двамата изглеждаха напълно прилично и по-скоро щастливи. Особено Софи. На моменти тя притискаше силно ръката на Венсан към себе си, сякаш за да се увери в присъствието му, в неговата подкрепа. Ала все пак в гледката на прегърнатата двойка насред този обширен вледенен зимен парк имаше нещо тъжно.

После влязоха в къщата и аз наистина не знаех как да постъпя. Все още не се бях установил в района и започвах да се опасявам, че може да се натъкна на някого. Човек никога не може да е сигурен в подобни места. На пръв поглед е същинска гробница, но в мига, в който поискаш да останеш сам, изведнъж се озоваваш лице в лице било с някой селяндур, яхнал трактора си, било с ловец, който те оглежда изпитателно, или пък с хлапе на колело, дошло да си построи колибка в гората… След известно време, понеже все още не бяха излезли от къщата, прекарах мотоциклета си до рухналия зид и се прокраднах към нея. И тогава ме осени прозрение. Хукнах към задния вход. Пристигнах там запъхтян, тъй че си дадох минута–две, докато ударите на сърцето ми се успокоят и ми позволят да възприема околните шумове. Ни вопъл, ни стон. Продължих покрай къщата, като много внимателно гледах къде стъпвам, и спрях пред един прозорец с дървени капаци, изпочупени в долния край. Стъпих на един каменен корниз и надникнах вътре. Оказа се кухнята. В допотопен стил и нуждаеща се от солиден ремонт. Но това далеч не бе основната грижа на моите гълъбчета! Софи се бе опряла на каменния умивалник с нагъната на кръста пола, докато Венсан, със сбръчкан около глезените панталон, най-прилежно я чукаше. Очевидно траура по майка му в никакъв случай не бе повлиял на способностите на момъка. От наблюдателния си пост виждах единствено гърба му и ритмично свиващия се задник, когато проникваше в нея. Смехотворно! За сметка на това обаче, най-хубавото нещо бе лицето на Софи. Със затворени очи и повдигнала се на пръсти, тя стискаше врата на мъжа си така, сякаш носеше кошница, с преобразено от неописуема наслада лице. Красиво женско лице, много бледо и напрегнато, вглъбено в същината си, като насън… Имаше нещо безнадеждно отчаяно в отдаването й. Успях да направя няколко много прилични снимки. Междувременно глупакът ускори движенията, бузите на млечнобелия му задник се свиваха все по-учестено и все по-силно. По изражението на Софи разбрах, че ще свърши. Тя отвори широко уста, изцъкли очи и от гърлото й се изтръгна пронизителен вик. Беше фантастично — точно това искам да получа от нея в деня, в който ще я убия. В разтърсващ спазъм тя отметна глава назад и рязко я притисна към рамото на Венсан. Хапеше сакото му и неудържимо трепереше.

Наслаждавай се, ангелче, наслаждавай се, докато можеш…

И точно в този момент осъзнах, че напоследък не бях забелязвал хапчето в банята. Бога ми, тия наистина са решили да си направят бебе. Но това не ме притеснява, напротив, навежда ме на някои идеи…

Оставих ги да се приберат спокойно в Париж и изчаках до затварянето на агенцията по обяд. Снимката на къщата на витрината е вече маркирана като продадена. Сиреч предстоят ни уикенди в провинцията. Защо не?

 

 

17 януари

Странно нещо са идеите. Явно зависят от нагласата на съзнанието. Така например оня ден, докато обикалям апартамента без конкретна цел и причина, проявявам интерес към купчинките книги, които Софи е струпала до бюрото си. Най-отгоре попадам на две разработки на документационния пресцентър — монография върху Албер Лондр и „Френско-английска лексика на журналистическата и комуникационната технология“. И двете са заети от библиотеката в един и същи ден. Върнах ги обратно. Припрените читатели се ползват от услугите на специално гише. Това спестява излишното чакане. Според мен е практично.

 

 

18 януари

Трябва да го впише в бележника си: Софи не е видяла последните две сметки за телефона. Удар под кръста, поне от морална гледна точка. Венсан не е доволен. Софи плаче. Лошо, двамата постоянно се карат. При все това Софи полага всички усилия да мисли за себе си, за него, за всичко, може би се опитва дори да не сънува. Така или иначе, тя се обажда, за да разбере дали терапевтът не би могъл да я приеме по-рано… Вече не може да контролира съня си — спи, не спи, заспива отново, потъва в почти мъртвешки сън, след което нощи наред не може да мигне. И пуши, пуши с часове на прозореца… Страх ме е да не настине.

 

 

19 януари

Мамка й! Не знам какви ги къдри, не знам дори дали го прави нарочно, но съм бесен и срещу нея, и срещу себе си! Питам се дали не е усетила нещо, дали не се опитва да ми заложи капан… Предвид предстоящата консултация, отидох у тях, за да хвърля поглед на намиращото се в чекмеджето на бюрото й тефтерче с черна кожена подвързия, в което тя отбелязва всичко извършено или предстоящо да се извърши у дома. Познавам го отлично, често надзъртам в него. И точно поради това не го прегледах веднага. Тефтерчето е празно! Същото е, абсолютно същото, ала страниците му са празни! Налага се заключението, че тя разполага с две тефтерчета, и се чудя дали това не е предназначена за мен примамка. Вечерта очевидно си е дала сметка, че то е изчезнало…

Като се размисля, не смятам, че е успяла да долови присъствието ми. Може би се заблуждавам, но ако случаят беше такъв, щях да го установя по ред други признаци, а за момента всичко върви добре, всичко върви нормално.

Не знам как да го тълкувам, ала тази история с тефтерчето сериозно ме тревожи.

 

 

20 януари

Има Бог за справедливите каузи! Мисля, че отървах кожата. Ако съм честен, трябва да призная, че наистина се уплаших — не смеех да се кача у Софи, имах смътното усещане, че е опасно, че нещо ме дебне, че накрая ще ме спипат… И с право.

Отидох у тях, върнах празното черно тефтерче в чекмеджето на бюрото й и се наложи да преровя целия апартамент в издирване на другото, истинското. Бях сигурен, че не го носи със себе си — спасиха ме вечните й опасения да не изпогуби нещата си. Трябваше ми време, а кача ли се веднъж в апартамента й, не обичам да се застоявам там, защото знам, че не е здравословно, че трябва да съкратя рисковете до минимум. Бе ми необходим повече от час, за да го открия! Ръцете ми се потяха в гумените ръкавици, постоянно се ослушвах и за най-малкия шум в сградата, все повече се изнервях, не знаех как да се овладея, обземаше ме някакъв алогичен, неконтролируем страх. И изведнъж го открих зад тоалетното казанче. Това не бе добър признак, значи, имаше съмнения. Но не задължително спрямо мен, все пак… Мина ми през ума, че може би се съмнява в самия Венсан, което напълно би ме устроило. В момента, в който сложих ръка върху него, чух ключа да се превърта в бравата. Бях в тоалетната, вратата й бе полуоткрехната и за щастие, интуитивно се въздържах да не я затворя — тя е в дъното на коридора, точно срещу входната врата! Ако беше Софи, с мен бе свършено — още с влизането си жените мигом се втурват към тоалетната. Но за късмет, беше Венсан, долових категорично мъжки стъпки. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че не чувах нищо, дори не можех да мисля адекватно. Изпаднах в паника. Той мина покрай тоалетната и захлопна вратата й — трясъкът буквално ме вцепени. Едва не припаднах, със сетни сили се облегнах на стената. Венсан влезе в кабинета си, включи стереоуредбата и странно, именно паниката ме спаси. Мигом изскочих от банята и се втурнах да бягам на пръсти, почти несъзнателно прекосих коридора, отворих външната врата и без дори да я затворя, хукнах надолу по стълбите колкото ми държаха краката. За миг през ума ми мина, че всичко е пропаднало, че ще се наложи да се откажа. И ме обзе неописуемо отчаяние.

Призракът на мама обсеби съзнанието ми и се разплаках. Сякаш току-що бе умряла за втори път. Инстинктивно стиснах тефтерчето на Софи в джоба си. Вървях и плачех.

 

 

21 януари

Докато прослушвах записа, преживях всичко отново. Ретроспекцията е нещо кошмарно! Чух стереоуредбата да се включва (нещо на Бах, струва ми се), май дори долових потупването на подметките си по коридора, но искрено казано, доста смътно. Сетне, вече значително по-ясно, различих решителните крачки на Венсан към входната врата, последвани от доста дълга пауза преди затварянето й. Мисля, че се е запитал дали някой не е влязъл, а може и самият той да е излязъл за малко на площадката, да е изкачил няколко стъпала или пък да се е спуснал надолу, да е надзърнал през парапета — нещо подобно. В крайна сметка вратата бе надлежно затръшната. Според мен явно е решил, че не я е затворил добре при влизането си, и толкова. Вечерта дори не сподели случая със Софи, което щеше да бъде истинска катастрофа. Направо се бях панирал от страх!

 

 

23 януари

Тревожен имейл до Валери. На сутринта преди срещата при психиатъра не могла да открие тефтерчето си… Била го скрила в тоалетната, със сигурност, но тази сутрин — нито следа от него. Буквално ревеше. Чувствала се изнервена, превъзбудена, уморена. И отчаяна.

 

 

24 януари

Преглед при психиатъра. Когато отваря дума за изгубеното тефтерче, той прави всичко възможно, за да я успокои. Случват се такива неща, казва, особено когато им отдаваш прекалено голямо значение. Общо взето, й се струва много умерен и ни най-малко притеснен. Тя избухва в плач, когато споменава за съня си за своята свекърва, и не можа да се въздържи да не уточни, че инцидентът се е случил при абсолютно същите обстоятелства, както в съня й. А също и за факта, че изобщо не си спомня какво е правила през този ден. Лекарят я изслушва търпеливо, той също не вярва в пророчески сънища. Развива й някаква своя теория, която тя не схваща много добре, или по-скоро не чува много добре поради забавените си възприятия. Нарича я теория на „малките беди“. В края на срещата все пак се интересува дали не би се решила да си даде „известна почивка“. Което я плаши още повече. Според мен го тълкува като намек за хоспитализиране. Знам, че това я ужасява.

Валери отговаря веднага на имейлите й. Държи да покаже, че й е близка. Валери — както и аз — усеща, че Софи не й казва всичко. Може би е някаква магия. Когато не говориш за нещо, то не съществува или поне не рискуваш да бъдеш заразен…

 

 

30 януари

Започнах да се отчайвам покрай тази история с часовника й. Бяха минали почти пет месеца, откакто Софи бе изгубила красивия си часовник, подарен й от баща й. Макар бог да е свидетел, че навремето беше преровила всичко и навсякъде в дома си с надеждата да го намери. Уви, часовникът се оказа безвъзвратно изгубен. Същински траур!

И изведнъж — бум! — Софи най-неочаквано го открива. Сетете се къде? В кутията за бижута на майка си! На дъното. Вярно, тя не я отваря всеки ден и не носи нещата, които са в нея. Но от края на август все пак със сигурност я е отваряла най-малко пет-шест пъти. Дори се опитва да си спомни точно колко пъти я е отваряла от последния си отпуск насам и съставя списък на бижутата за Валери, сякаш държи да й докаже нещо, което е адски тъпо. При все това нито веднъж не бе забелязала часовника. Той не беше най-отгоре, разбира се, но кутията не е много дълбока и не съдържа чак толкова много неща… А и защо, по дяволите, би го сложила точно там? Шантава история.

Същевременно Софи не изглежда много доволна, че е намерила часовника си. Върхът!