Пиер Льометр
Булчинска рокля (3)

3

Откога? Няма представа. Отново отваря очи и първото, което усеща, е миризмата на пропитата си с бълвоч фланелка.

Седи все така на пода, опряла гръб в стената, вторачила се упорито в паркета, сякаш не иска нищо повече да помръдва — нито главата й, нито ръцете, нито мислите. Иска да остане тук, неподвижна, да се вдълбае в стената. Когато я арестуват, всичко трябва да приключи, нали? От миризмата й се повдига. Мръдва глава. Едва-едва, надясно, към вратата. Колко ли е часът? Завърта я обратно, също едва-едва, този път наляво. В полезрението й попада крак на легло. Досущ мозайка — достатъчно е едно парченце, за да възстановиш наум цялата. Този път не се озърта, леко помръдва пръсти, усеща нечия коса, оттласква се като гмуркач към повърхността, където я чака ужасът, и внезапно застива като ударена от ток — телефонът звъни.

Вече без колебание обръща глава към вратата. Звъненето идва от там, от най-близкия телефон, в коридора, от онзи, върху черешовата масичка.

За миг свежда очи и гледката на безжизненото детско телце разтърсва цялото й същество — то лежи на една страна с притисната към коленете глава, неподвижно като картинка.

И това е всичко — едно наполовина легнало върху нея мъртво дете, едно упорито отказващо да секне телефонно звънене и самата тя, Софи, която се грижи за това дете и обикновено вдига телефона, а сега се е свила до стената, върти неспирно глава и вдишва вонята на собствения си бълвоч. Вие й се свят, отново й прилошава, ще припадне. Мозъкът й буквално се разтапя, тя отчаяно протяга ръка, като удавник. Явно се дължи на паниката, но й се струва, че звъненето се е покачило с един тон. Вече чува единствено него, то пронизва мозъка й, изпълва я, парализира я. Протяга ръце напред, сетне встрани, като слепец, опипом дири опора, най-сетне вдясно попада на нещо твърдо, за което се залавя, за да не рухне окончателно… И това диво звънене, което не спира, което не иска да спре! Ръката й се вкопчва в края на таблата, на която стои нощната лампа на Лео. Стиска я с всички сили и физическото напрежение й действа благотворно, за малко идва на себе си. Звъненето секва. Точат се безкрайни секунди. Тя затаява дъх. Мозъкът й отброява, бавно… четири, пет, шест… телефонът мълчи.

Подпъхва ръка под тялото на Лео. Изобщо не е тежък. Успява да положи главата му на пода и с неимоверно усилие застава на колене. Отново е настъпила тишина, почти осезаема. Диша на пресекулки, като жена, която ражда. От ъгълчето на устата й се оцежда дълга нишка слюнка. Без да обръща глава, впива поглед в нищото — търси нечие присъствие. Мисли си: „Тук, в апартамента има някой, някой, който е убил Лео, някой, който ще убие и мен“.

В този миг телефонът пак започва да звъни. Нов електрически шок разтърсва тялото й от горе надолу. Озърта се, търси около себе си, трябва да намери нещо, бързо… Нощната лампа. Сграбчва я, рязко дръпва. Шнурът изскача от контакта и тя пристъпва напред, бавно, по посока на звъненето, стискайки лампата като факла, като оръжие, без да си дава сметка за комичната ситуация. Ала е невъзможно да усети нечие присъствие с този разбеснял се телефон, който вие, с това звънене, което пронизва пространството, механично, обсебващо. Тя е на прага на стаята, когато изведнъж отново се възцарява тишина. Пристъпва напред и внезапно, неизвестно защо, я изпълва увереността, че в апартамента няма никого, че е сама.

Без дори да се замисли, решително се насочва към края на коридора, към другите стаи, все така стиснала нощната лампа, чийто шнур се влачи по пода. Връща се към хола, влиза в кухнята, после излиза и отваря врата след врата, всички врати.

Сама.

Свлича се на дивана и най-сетне оставя нощната лампа. Бълвочът върху фланелката й изглежда пресен. Отново й се гади. Припряно я съблича, захвърля я на пода, скача на крака и се отправя назад към детската стая. Обляга се на рамката, вперва поглед в мъртвото, полегнало на една страна телце, скръстила ръце върху голите си гърди, и тихичко плаче… Трябва да се обади. Вече е безполезно, но трябва да се обади. На полицията, на „Бърза помощ“, на пожарникарите — нали тях викат в подобни случаи? На госпожа Жерве? Стомахът й се свива от страх.

Ще й се да се помръдне, но не може. „За бога, Софи, в каква каша се забърка? Само това ти липсваше… Трябваше да си тръгнеш веднага, на момента, преди телефонът да се разбеснее отново, преди майката, разтревожена, да изскочи от някое такси с нейните писъци, сълзи, с полицията, с въпросите, с разпитите.“

Софи не знае какво да прави. Да се обади? Да си тръгне? Има избор между две кофти решения. Както през целия си живот.

Най-сетне се изправя. Нещо в нея е взело решение. Хуква с плач из апартамента, от една стая в друга, но движенията й са объркани, суетенето — безцелно, чува собствения си глас, който се прехласва в досущ детски хленч. Опитва да си повтаря: „Съсредоточи се, Софи. Дишай и се постарай да мислиш. Трябва да се облечеш, да си измиеш лицето, да си прибереш нещата. Бързо. И да се ометеш. Веднага. Събери си нещата, натикай ги в чантата, побързай“. Толкова е обикаляла стаите, че почти губи ориентация. Но когато минава покрай тази на Лео, не може да се сдържи, спира отново и първото нещо, което вижда, е не вкочаненото восъчно лице на детето, а вратът му и кафявата примка, чийто край се вие по пода. Разпознава я — връзките на кубинките й.