Пиер Льометр
Булчинска рокля (24)

24

Студът е сух, пронизващ. Облакътили са се на един железен парапет, фойерверките току-що са започнали. Хлапетата търчат по пристана, родителите със зяпнала уста са се вторачили в небето. Грохот на война. Понякога гърмежите са предшествани от злокобни съскания. Небето пламти в оранжеви отблясъци. Тя се притиска към него. За първи път изпитва нужда, наистина изпитва нужда да се притисне към него. Той я е прегърнал през рамо. Би могъл да бъде някой друг. Но е той. Можеше да бъде по-страшно. Тя го погалва по лицето и го принуждава да я погледне. Целува го. Небето е синьо-зелено. Той казва нещо, но тя не го чува заради една ракета, която избухва точно в този момент. Ако съди по изражението му, явно е казал нещо мило. Тя утвърдително кимва.

Родителите подбират потомството си, разменят се обичайните шеги. Всички поемат към дома. Двойките си тръгват прегърнати, опитвайки се да налучкат най-подходящата и за двамата крачка. Неговите са значително по-широки, за момент се обърква, тя се усмихва, блъска го, той прихва, тя също. Спират се. Няма любов, ала има нещо приятно, нещо, което се нагнетява като изкупителна умора. Той за първи път я целува почти покровителствено. След няколко минути настъпва Нова година, някъде вече напират клаксони, някои държат да предварят мига, за да са сигурни, че са първите. И в един миг всичко се взривява — викове, сирени, смехове, светлини. Светът е обзет от всеобщо мимолетно щастие, моментът е по поръчка, но пък радостта е искрена. Софи прошепва: „Ще се оженим ли?“. Това е въпрос. „Нямам нищо против…“ — отговорът му прозвучава като извинение. Тя стиска ръката му.

Това е.

Готово.

След няколко седмици Софи ще бъде омъжена.

Сбогом на Софи Лудата.

Един нов живот.

Усилието й позволява за секунди да си поеме свободно дъх.

Той се усмихва и наблюдава света.