Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robe De Marie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2018)
Корекция и форматиране
egesihora(2019)

Издание:

Автор: Пиер Льометр

Заглавие: Булчинска рокля

Преводач: Максим Благоев

Година на превод: 2016 (не е указана)

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 11.04.2016 г.

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Колибри

ISBN: ISBN 978-619-150-601-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1105

История

  1. —Добавяне

22

Виждат се вече повече от две седмици. Само за няколко часа Софи установява пълен контрол над главния сержант и сега се задоволява да го манипулира съобразно интереса си, но остава нащрек.

Той се съгласява да гледат „Двайсет и четири часа от живота на една жена“, симулирайки ентусиазъм.

— В книгата се говори само за две поколения жени — отбелязва Софи, запалвайки цигара.

— Не съм я чел, но сигурно си я бива.

— Да — кимва Софи, — книгата не е лоша…

 

 

Налага й се да си съшие пълна биография въз основа на акта за раждане: родители, учене — чисто нов живот, който се старае да обгърне в мистерия, за да не би случайно да прекали с откровенията. Сержантът проявява похвална дискретност. За да се застрахова, тя насърчава словоохотливостта му. И вечер, след като се прибере, си записва всичко — всичко, което знае за него. Историята му е повече от банална. И също толкова безинтересна. Роден е на 13 октомври 1973 г. в Обервилие. Провинциално училище, провинциален колеж, наел се волносрочно в армията дипломиран електротехник, специалист по трансмисии, експерт по телекомуникации, главен сержант с перспективи за лейтенант.

— Тия, такова, плужеци…?

— Наричат ги също калмари…

— Бих предпочел една пържола.

Софи на свой ред се усмихва.

— Голям смешник сте…

— Каже ли ти го жена, бъди сигурен, че нещо не е наред…

Хубавото им на военните е, че са адски елементарни. Сержантът се припокрива буквално едно към едно с представата, която Софи си е създала за него още от първите им срещи. Междувременно обаче тя долавя у него неподозиран финес — момъкът може да е елементарен, но далеч не е идиот. Иска да се ожени, да има деца, просто е мил. А Софи няма време за губене. Не й беше коствало нищо да го съблазни — той бе вече съблазнен. А не беше направила нищо повече от онова, което би сторило всяко момиче на нейното място. В действителност обаче прави дори повече, защото е красива. Откакто излиза с него, започва да си купува отново гримове, да обръща повече внимание на гардероба си, но без да се вживява прекомерно. От време на време главният сержант явно мечтае за нещо повече. Софи от години не е усещала върху себе си изпълнен с желание мъжки поглед. И се чувства странно.

— Мога ли да попитам накъде сме се запътили?

— Нали решихме, че ще гледаме „Ейлиън“?

— Не, исках да кажа: докъде я докарахме ние двамата?

Общо взето, Софи е наясно по въпроса. Остават й по-малко от два месеца, за да се реши, да приключи равносметката. Вече не може да се отметне. Няма време. С някой друг би означавало да тръгне от нулата. Няма време. Тя го гледа. Вече е привикнала с лицето му. Или пък наистина се нуждае от него? Все тая.

— А самият вие наясно ли сте докъде? — пита.

— Мисля, че да. И вие чудесно го знаете. Продължавам да се питам защо променихте решението си. Когато ми се обадихте…

— Не съм го променяла, просто размислих.

— Не, променихте го. Още при първата ни среща то бе: „Не!“. Чудя се дали наистина сте го променили. И защо?

Софи запалва нова цигара. Седнали са в едно ресторантче. Вечерта не бе чак толкова отегчителна. Гледа го и е сигурна, че момъкът е влюбен до уши в нея. Дали го бе манипулирала достатъчно успешно, за да й повярва?

— Така е, при първата ни среща не бях очарована. Аз…

— Срещали сте се и с други. И понеже са били още по-безнадеждни, сте си казали…

Софи го поглежда в очите.

— А вие?

— Мариан, смятам, че ме лъжете доста умело. Така де, искам да кажа… лъжете добре, но понякога прекалявате.

— За какво?

— Знам ли, може би за всичко.

Понякога долавя на лицето срещу нея такава тревога, че започва да изпитва угризения.

— Предполагам, че си имате причини — продължава той. — Допускам някои вероятности, но не ми се ще да задълбавам.

— Защо?

— Ако някой ден ви се прииска да го споделите, ще го сторите.

— За какво намеквате?

— Има моменти в миналото ви, за които не желаете да говорите. Лично на мен ми е все едно. Поглежда я, колебае се, плаща сметката и накрая се престрашава: — Може би… знам ли… лежали сте в затвора или нещо от тоя сорт.

Отново я измерва с поглед, този път някак гузен. Софи бързо пресмята.

— Да речем, че има нещо такова. Нищо страшно, уверявам ви, само че в момента наистина не ми се говори за това.

Той кимва разбиращо.

— Но какво искате всъщност?

— Искам да бъда нормална жена, със съпруг, с деца. Нищо повече.

— Струва ми се, че това не е във вашия стил.

Побиват я ледени тръпки. Опитва да се усмихне. Вече са на изхода на ресторанта, нощта е непрогледна, студът сковава лицата им. Тя подхвърля:

— Бих искала да се приберем заедно. Но може би не е в твоя стил…

Той притеснено преглъща.

Старае се момчето. Раздава се. Софи се разплаква и той начаса реагира: „Не е необходимо…“. Тя подсмърча: „Помогни ми“. И той избърсва сълзите й. „Не е заради теб — додава тя, — нали знаеш…“. Той кимва: „Знам…“. Софи си мисли, че този човек би могъл да разбере всичко, или почти всичко. Сержантът е спокоен, муден, точен — и през ум не й беше минавало, че е възможно да притежава всички тези качества. Толкова отдавна не е допускала мъж в себе си. За миг затваря очи, сякаш в опиянение, сякаш иска светът да престане да се върти с бясна скорост. Води го. Съдейства му. Усеща миризмата му, която почти не познава. Анонимната миризма на мъжко желание. Успява да преглътне сълзите. Той се старае да й спести тежестта си и като че ли я изчаква, тя му се усмихва. Прошепва: „Ела…“. Той е досущ като объркано дете. Тя го притиска към себе си. Той не си прави илюзии.

Лежат спокойно, тя поглежда часовника. Знаят, че не са длъжни да си говорят. Някой ден може би… И двамата са катастрофирали в живота и за първи път Софи се пита що за катастрофа е неговата.

— А каква е твоята история, истинската? — пита тя, усуквайки с пръсти космите на гърдите му.

— Най-обикновена…

Софи се пита дали това наистина е отговорът.

Когато работиш нощем, времето тече по друг начин. В мига, в който той се унася в сън, Софи става и излиза, за да хване маршрутката.

 

 

Те са все така заедно — Вероник и управителят на ресторанта за бързо хранене. Уби ги по един и същи начин. Вече не помни как точно. Двамата лежат един до друг върху масата от алпака в моргата. Като съпружеска двойка. Покрити с бял чаршаф. Софи минава покрай масата и въпреки че и двамата са мъртви, очите им са отворени и алчно следят движенията й. Мърдат единствено те, очите. Когато минава зад масата, от тила им изтежко започва да се лее кръв, двамата се усмихват.

Така де!

Софи рязко се обръща.

Това ви е нещо като запазена марка — няколко яки и точни удара по тила.

Директорът на банковата агенция носи бледожълта риза и зелена вратовръзка, шкембето му издува панталона, шлицът му е отворен. Приближава се с апломба на патолог — методичен, самоуверен, точен, същински хирург. Усмихва се. Леко подигравателно.

Да видим…

Застава зад масата и оглежда черепите на покойните. Кръвта се оцежда на пода, капките се пръскат върху боядисания цимент и се просмукват в сбръчкания му върху обувките панталон.

Тая, как беше — навежда се и чете етикета — Вероник. Точно така, Вероник. Пет промушвания в корема. В корема, бога ми, Софи, не сте си поплювали! А този — чете етикета — Давид. Е, по отношение на него, не сте имали кой знае какви проблеми. Бейзболна бухалка, която момъкът е възприемал чисто декоративно, а му е коствала разбит череп с емблемата на „Ред Сокс“. Неведоми са пътищата Господни, нали?

Отдръпва се от масата и пристъпва към Софи. Тя е залепила гръб о стената. Той се приближава с усмивка:

Да не говорим за мен. Аз имах повече късмет — никаква бейзболна бухалка, никакви ножове, накратко, минах по допирателната и всъщност не се оплаквам. Ако можехте, щяхте да ми размажете главата в стената и щях да си отида като останалите — с разбит череп. И сега тилът ми също щеше да бълва кръв.

И Софи вижда как жълтата му риза постепенно се просмуква с леещата се от тила му кръв. Той се усмихва.

Да си дойдем на думата, Софи. — Притиска я плътно, тя усеща тежкия му дъх. — Вие сте опасен човек, Софи, много опасен. И въпреки това мъжете ви обичат, нали? А вие избивате мнозина от тях. Дали ще убиете всички, които ви обичат, Софи? Всички, които търсят близостта ви?