Пиер Льометр
Булчинска рокля (21)

21

Страх ме е. Всички мъртви излизат от гроба. Нощем. Мога да ги изброя, един по един. Нощем ги виждам, седнали на една маса, един до друг. Нощем. Накрая на масата седи Лео, с връзките на кубинките ми около врата. В очите му се чете укор. Пита: „Ти луда ли си, Софи? Защо ме удуши? Вярно ли е, че си луда?“, и погледът му е недоумяващ, пронизващ. До болка познавам това негово подозрително изражение, той леко навежда глава надясно и като че ли размишлява. „Да, но това не е ново, тя винаги е била луда“, обажда се майката на Венсан. Старае се да звучи успокояващо. Отново си спомням злобното й лице, погледа на хиена, пискливия глас. „Беше вече луда, преди да започне да убива наред и да съсипва всичко около себе си. Казах го на Венсан, това момиче е лудо…“ Докато каканиже, на лицето й се изписва обичайното проникновено изражение и старицата задълго притваря очи — да се чуди човек дали изобщо някога ще ги отвори; половината от времето си тя прекарва със затворени очи, взирайки се нейде вътре в себе си. „Ти ме мразиш, Софи, винаги си ме мразила, но сега, след като ме уби…“. Венсан не проронва дума. Само клати станалата си кожа и кости глава, сякаш моли за милост. И всички ме гледат втренчено. Безмълвно.

Сепвам се и се събуждам. Когато се стигне дотук, нямам вече никакво желание за сън. Заставам на прозореца, плача и пуша цигара след цигара.

Убих дори бебето си…