Пиер Льометр
Булчинска рокля (2)

2

Като че ли нарочно, тази вечер Кристин Жерве се прибира късно. Софи дреме на дивана, докато на екрана някакъв баскетболен мач продължава сред взривове от крясъци и овации. Събужда я тишината, когато госпожа Жерве изключва телевизора.

— Късно е… — извинява се тя.

Софи се взира в силуета в манто пред себе си и вяло промърморва:

— Не е.

— Искате ли да спите тук?

(Когато се връща късно, госпожа Жерве винаги й предлага да остане, тя винаги отказва и госпожата неизменно плаща таксито.)

За миг Софи превърта през паметта си случилото се в края на деня — мълчаливата вечер, беглите разминаващи се погледи, сериозния Лео, който търпеливо изслушва вечерната приказка, докато мислите му явно са другаде. И който приема последната й за деня целувка с толкова неподправена мъка, че тя сама се изненадва от думите си:

— Няма нищо, пиленце, няма нищо. Извинявам се…

Лео утвърдително кимва. И в същия миг светът на възрастните като че ли най-брутално нахълтва в детската му вселена — той изглежда не по-малко изтощен, не по-малко съсипан от нея. И моментално заспива.

Тази вечер Софи се съгласява да остане, толкова изнемощяла се чувства.

Тя стиска в ръце чашата с вече изстиналия чай, без да се притеснява от сълзите си, които тежко се ронят върху паркета. За миг я обсебва гледката на прикована към дървена врата котка. Черно-бяла котка. И още куп, куп видения. Само на мъртъвци. Животът й гъмжи от мъртъвци.

Време е. Поглежда стенния часовник в кухнята — 9:20 часът е. Машинално запалва нова цигара. Нервно я угасва.

— Лео!

Стряска се от собствения си глас. В него долавя страх, но не знае на какво се дължи.

— Лео?

Втурва се в стаята на детето. Завивките са накуп, издути, досущ като за маршрут на влакче на ужасите. Облекчено въздъхва и дори леко се усмихва. И някак против волята й, изведнъж разсеялият се страх преминава в нещо като признателна нежност.

Приближава се до леглото и прошепва:

— Да видим, къде ли е момченцето…? — Обръща се. — Може би тук…

Захлопва леко вратата на чамовия гардероб, наблюдавайки леглото с крайчеца на окото.

— Не, не е в гардероба. Може би в чекмеджетата…

Отваря едно чекмедже, веднъж, дваж, трети път и мърмори:

— Не е в това… Не е и в това… И тук го няма… Къде ли може да е…?

Приближава се до вратата и повишава глас:

— Е, щом го няма, аз си отивам…

Захлопва шумно вратата, но остава в стаята, без да изпуска от очи леглото и струпаните накуп завивки. Дебне някакво движение. Изведнъж й прилошава, стомахът й се свива. Формата е някак неестествена. Стои вцепенена, от очите й отново рукват сълзи, ала вече не същите, а онези, някогашните, които обливат окървавеното тяло на рухнал върху волана мъж, онези, които съпътстват дланите й, опрени в гърба на стара жена, докато я тласкат надолу по стълбището.

Досущ като автомат, тя се приближава до леглото и рязко дръпва завивките.

Лео е наистина тук, но не спи. Той е гол, превит о две, със завързани за глезените китки и притисната в коленете глава. В профил лицето му е набъбнало в неописуем, ужасяващ цвят. Овързан е здраво с пижамата. Вратът му е скован в примка, толкова стегната, че се е впила дълбоко в плътта.

Софи захапва юмрук, но не успява да се сдържи и повръща. Залита напред, със сетни сили съумява да избегне да се вкопчи в детето, ала няма как да не се опре в леглото. Крехкото телце се катурва към нея и главата на Лео се удря леко в коленете й. Сграбчва го с такава сила, че двамата падат заедно.

И ето, сега седи на пода, опряла гръб в стената с притиснатото до нея тяло на Лео, неподвижно, ледено… Собствените й писъци я разтърсват така, сякаш изригват от нечие чуждо гърло. Свежда очи към детето и въпреки забулващите погледа й сълзи, най-сетне си дава сметка за мащабите на кошмара. Несъзнателно го гали по косата. Потъмнялото му, изорано от синкави жилки личице е обърнато към нея, ала безжизнените очи са втренчени в нищото.