Пиер Льометр
Булчинска рокля (18)

18

Рьоне Боаре, четирийсет и четири годишен, простоват, спокоен човечец.

Беше насрочила срещата в едно ресторантче. Веднага го позна — бузест фермер, от когото на талази лъхаше умопомрачаваща воня на пот. Пълно покритие с гласа от телефона.

— От Льомбаш съм — уведомява я той многозначително.

Отнема й двайсет минути, за да схване, че става дума за лозар от дълбоката провинция. Софи запалва цигара. Той моментално забучва пръст в пакета.

— Да сме наясно още отсега, с мен ще се наложи да ги откажете…

И се усмихва широко, очевидно предоволен, че е демонстрирал авторитета си по този тъй деликатен според него начин. Бърборко като всички, които живеят сами. Софи се задоволява да слуша, наблюдавайки го спокойно. Мислите й са другаде. Наистина се налага да изчезне от тук. Опитва да си представи първите допустими физически контакти с мъжа насреща й и мигом изпитва нужда от нова цигара. Той говори за себе си, за лозята си, явно никога не е носил халка на безименния си пръст или отдавна, много отдавна. Може би заради горещината в ресторанта или заради врявата на съседните маси, където клиентите започват да поръчват топли ястия, от корема по цялото й тяло плъзва тъпа болка.

— … Забележете, получаваме субсидии, но все пак… А вие?

— Какво аз?

— Да, какво мислите за това? Интересува ли ви?

— Всъщност не особено…

Софи отговаря така, защото независимо от въпроса, точно това е правилният отговор. „Ясно“, изсумтява Рьоне. Тоя тип е същински акробат — винаги пада на краката си. Да се чудиш как такива хора понякога свършват под трактора си. Речникът му е ограничен, но някои думи се повтарят с обезпокоителна натрапчивост. Софи се опитва да дешифрира чутото.

— Значи, майка ви живее с вас…

Рьоне отговаря утвърдително, сякаш е убеден, че така я успокоява. Мамчето е осемдесетгодишно. Но все така „пъргаво като пъдпъдък“. Плашещо. Софи си се представя притисната под тежестта на този мъж и бродещата из коридорите като призрак дъртофелница, тътренето на пантофите й, кухненските миризми… За миг пред очите й изниква майката на Венсан, застанала с лице към нея и с гръб към стълбището; Софи поставя ръце на раменете й и я блъсва толкова силно, че тялото на старицата като че ли излита — краката й дори не докосват първите стъпала, сякаш в гърдите й в упор е изпразнена пушка.

— Много срещи ли имахте досега, Рьоне? — пита тя, навеждайки се към него.

— Тази ми е първата — отвръща той с едва ли не победоносен тон.

— Тогава не бързайте…

Софи е сложила извлечението от акта за раждане в прозрачен найлонов плик. Страхува се да не го забута някъде, подобно на куп други също толкова важни неща, страхува се да не го изгуби. Всяка вечер, преди да излезе, взема плика и изрича на висок глас:

— Отварям вратата на шкафа.

После затваря очи, представя си жеста, ръката си, шкафа и повтаря:

— Отворих вратата на шкафа… Отварям дясното чекмедже, отворих дясното чекмедже…

Повтаря всеки жест многократно, опитва се с неистово усилие да се съсредоточи, да свърже думите и жестовете. Когато се прибира, още преди да се е съблякла, се втурва към шкафа, за да се увери, че прозрачният плик е там. И преди да го постави отново на мястото му, го закачва с една желязна щипка за вратата на хладилника.

Би ли могла някой ден да убие непознатия съпруг, когото се опитва да намери? Не. Когато най-сетне се озове в безопасност, ще отиде да се консултира с някой произволен доктор Брьове. Ще купи два тефтера, ако се наложи и три, ще започне отново да си записва всичко и този път няма да допусне нищо да отвлича вниманието й. Досущ детинска решимост — ако се измъкне, никога повече няма да позволи на лудостта да я обсеби.