Пиер Льометр
Булчинска рокля (15)

15

Мястото е все тъй банално. Доставчикът я наблюдава, докато влиза. Двамата остават прави. Софи изважда от чантата си дебел плик, измъква от него пачка банкноти и понечва да ги преброи.

— Не е необходимо…

Тя вдига очи. И веднага разбира, че нещо не е наред.

— Вижте, госпожице, нашата работа се подчинява на пазарните закони… — Мъжът говори спокойно, без да помръдва. — Законът за търсенето и предлагането е стар като света. Тарифите ни не се изчисляват въз основа на реалната стойност на нашите продукти, а в зависимост от интереса, който клиентите ни проявяват към тях.

В гърлото й засяда топка. Тя мъчително преглъща.

— А след първата ни среща — продължава мъжът — нещата доста се промениха… госпожо Дюге.

Софи усеща как краката й се подкосяват, стаята започва да се върти пред очите й, за миг тя се подпира на ъгъла на бюрото.

— Може би предпочитате да седнете…

Софи по-скоро се свлича, отколкото сяда.

— Вие… — започва тя, но думите замират недоизречени.

— Успокойте се, нищо не ви застрашава. Но ние държим да знаем с кого си имаме работа. Винаги се информираме предварително. А във вашия случай това не бе никак лесно. Вие сте много организирана жена, госпожо Дюге, и полицията е напълно наясно с това. Но ние сме професионалисти. Сега знаем коя сте, ала ви уверявам, че самоличността ви ще остане напълно поверителна. Репутацията ни не може да си позволи и най-малката недобросъвестност.

Софи вече се е посъвзела, но думите достигат до съзнанието й ужасяващо бавно, сякаш преди това трябва да пробият плътна мъглива завеса. Най-сетне успява да избъбри:

— Което означава, че…?

Опитът й приключва дотам.

— Което означава, че цената вече не е същата.

— Колко?

— Двойно.

Паниката е явно изписана на лицето й.

— Съжалявам — казва мъжът. — Искате ли чаша вода?

Софи не отговаря. Това е краят.

— Не мога… — прошепва тя, сякаш говори на себе си.

— Убеден съм, че можете. Вече неведнъж доказахте учудващи способности да се справяте с трудностите. В противен случай нямаше да сте тук. Нека определим срок от една седмица, ако не възразявате. След изтичането й…

— Но какво ми гарантира…

— Уви, нищо, госпожо Дюге. Освен думата ми. Но повярвайте ми, тя струва повече от всяка гаранция.

 

 

Оверне е висок мъж, от онези, за които казват, че „в тях има още хляб“, което означава, че остарява, но напълно приемливо. И лете, и зиме той неизменно носи шапка. Панамена. Тъй като в пощенския клон е доста топло, сега я държи в ръка. Когато служителят му прави знак, господин Оверне се приближава, поставя шапката си в края на гишето и подава известието. Вече е приготвил личната си карта. Още от самото начало на бягството на Софи се е научил никога да не се обръща, защото знае, че е поставен под наблюдение. А може би и все още е. За всеки случай, веднага след като излиза от пощата, той влиза в близкото бистро, поръчва си кафе и пита за тоалетните. Съобщението е кратко: „зелена мишка@msn.fr“. Оверне, който не пуши вече от почти двайсет години, изважда запалката, която предвидливо е взел със себе си. Изгаря съобщението в тоалетната чиния. После спокойно изпива кафето си. Седи облакътен на бара, подпрял брадичка на преплетените си пръсти, в позата на човек, който няма бърза работа. В действителност така прикрива треперенето на ръцете си.

Два дни по-късно господин Оверне е в Бордо. Влиза в една стара сграда, чиято входна врата е тежка като портата на затвор. Мястото му е добре познато, преди няколко години е ръководил тук ремонтни работи. Предприел е пътуването с една-единствена цел — да влезе и да излезе. Все едно си играе на улична котка. И е дошъл именно в тази сграда, защото влезеш ли в нея от улица „Етиен д’Орв“ №28, след продължителен преход из мазетата излизаш на задънената пряка „Маливо“ №76. Когато се озовава на нея, уличката е безлюдна. Една боядисана в зелено врата дава достъп до малък двор, който съседства с тоалетните на „Балто“, а изходът на „Балто“ е на булевард „Мариани“.

Господин Оверне спокойно изминава разстоянието до стоянката на такситата, откъдето заминава за автогарата.

 

 

Софи угася последната цигара от пакета. От сутринта е облачно. Небето е надвиснало като подгизнал памук. И духа. Поради липса на клиентела сервитьорът се мотае край вратата в близост до масата на Софи, която си е поръчала кафе.

Вятърът е западен… Няма да вали.

Тя му отвръща с безлична усмивка. Никакви разговори, но не бива и да привлича вниманието. Сервитьорът хвърля последен поглед на небето, който, изглежда, потвърждава прогнозата му, и се връща на бара. Софи поглежда часовника си. Вече месеци наред, откакто бяга, тя си налага най-строга самодисциплина. Става в 14:25 часа. Не по-рано. Пътят й е точно пет минути пеша. Прелиства някакво списание за тийнейджърки, без да чете. Прогнози за скорпионите. Следвате ли модата? Плейлистата на Брит. Как да го накарате да се влюби до уши във вас? Отслабнете веднага с пет килограма, това е напълно възможно!

Най-сетне часовникът маркира 14:55 часа. Софи става, оставя няколко монети на масата.

Вятърът може да е западен, но за сметка на това е леден. Тя вдига яката на суичъра си и пресича булеварда. По това време автогарата е почти безлюдна. Софи има едно-единствено опасение — че дисциплината на баща й далеч не може да се мери с нейната. Че той е все още тук. Че иска да я види. С донякъде гузно задоволство установява, че инструкциите й са били изпълнени дословно. Сред неколцината клиенти на закусвалнята няма нито едно познато лице. Прекосява залата, спуска се по стъпалата и с облекчение измъква кафявия плик иззад казанчето на тоалетната. Когато излиза обратно на улицата, по тротоара вече падат първите дъждовни капки. Западен вятър, да бе.

Шофьорът на таксито е търпелив.

— До момента, в който броячът върти… — свива рамене той.

Виси тук от около четвърт час, докато клиентът му разсеяно гледа навън. Подхвърля: „Чакам някого…“, и избърсва с опакото на ръката запотеното стъкло. Годинките му вече си личат, но явно има още хляб в него. Една млада жена, изчаквала досега на червено, пресича с бърза стъпка улицата, вдигайки качулката на суичъра си, тъй като дъждът започва да се усилва. За миг се озърва към таксито, но продължава пътя си и изчезва.

— Какво пък… — въздъхва клиентът. — Няма да чакаме цял ден. Откарайте ме в хотела.

Гласът му звучи странно.