Пиер Льометр
Булчинска рокля (13)

13

Тази сутрин Жан е в лошо настроение, но когато вижда Софи, зяпва от изумление.

— Какво ти е? — пита.

— Нищо, защо?

— Изглеждаш ужасно…

— Да — отвръща Софи, насочвайки се към съблекалнята, за да вземе престилката си. — Не спах много добре.

Странно, но не й се спи и не чувства умора. Сигурно ще я налегне по-късно. И незабавно се захваща да мие пода в крайния салон.

Механично. Потапяш парцала в кофата, не разсъждаваш. Изстискваш го и го просваш върху пода. Когато изстине, отново го потапяш в кофата и започваш отначало. Не мислиш.

Изпразваш пепелниците, забърсваш ги набързо, оставяш ги на местата им. След малко Жан ще се приближи и ще каже: „Наистина изглеждаш странно…“. Но ти няма да отговориш. Всъщност почти няма да си я чула. Ще махнеш неопределено с ръка. Не говориш, съсредоточена върху едно бягство, което усещаш да кълни в теб, необходимото бягство. Ще те спохождат видения, все нови и нови видения, лица, ще ги прогонваш като мухи, отмятайки кичура, който пада всеки път когато се наведеш. Автоматично. След това ще се прехвърлиш в кухните, сред миризмата на пържено. Близо до теб се навърта някой. Вдигаш очи — управителят. Продължаваш работата си. Машинално. Знаеш какво искаш — да заминеш. Възможно най-скоро. Тъй че бачкаш. Правиш каквото е необходимо. И ще направиш всичко необходимо. Рефлекс. На сомнамбул. Действаш, чакаш. Ще заминеш. Трябва на всяка цена да заминеш.

Работният ден приключва около 23:00 часа. По това време всички са капнали и шефът има тежката задача да повдигне духа на армията си, за да подготви всичко за следващия ден. Той минава навсякъде — в кухните, в салоните, подхвърляйки мимоходом: „Дай по-живо, няма да нощуваме тук…“, или: „Размърдай си задника, мамка му!“. Благодарение на което към 23:30 всичко приключва. Изкуството да управляваш, така да се каже.

После всички се омитат, светкавично. Е, винаги има неколцина, които се забавят пред вратата за по цигара, преди на свой ред да се отдалечат, разменяйки баналности. Накрая шефът прави последна обиколка, заключва вратите и включва алармата.

Вече всички са си тръгнали. Софи поглежда часовника си и установява, че е било крайно време — срещата й е в 1:30 часа. Отива в съблекалнята, прибира престилката си, затваря гардероба, прекосява кухните. Има един коридор, който води към улицата зад ресторанта и към една врата вдясно, тази на кабинета на управителя. Чука и влиза, без да чака отговор.

Озовава се в малко помещение с боядисани в бяло бетонни стени, обзаведено с вехти мебели и желязно бюро, върху което са струпани документи и фактури, има телефон и електрически калкулатор. Зад бюрото стърчи железен шкаф, над който мътнее мръсно прозорче, гледащо към двора зад ресторанта. Управителят седи на бюрото и разговаря по телефона. Когато тя влиза, той се усмихва, продължавайки разговора си, и й прави знак да седне. Софи остава права, облегната на вратата.

Оня казва: „До скоро…“, и затваря. После става, приближава се до нея и много тихо пита:

— За аванса ли идваш…? Та колко беше?

— Хиляда.

— Може и да се получи… — прошепва той, докато хваща дясната й ръка и отново я притиска към чатала си.

И се получава, наистина. Как? Днес Софи вече не си спомня много добре. Оня бе казал нещо от сорта на: „Разбрахме се, нали“, Софи най-вероятно беше кимнала в знак на съгласие, че да, че са се разбрали. В действителност тя почти не го бе слушала, възприятията й бяха погълнати от някаква замайваща мъгла, от нещо, което извираше от дълбините на съзнанието й, но оставяше главата й празна, без капчица мисъл. Със същия ефект можеше да рухне с цялата си тежест там, на място, и да изчезне, да се стопи, да се слее с пода. Той бе сложил ръце на раменете й, беше я натиснал надолу доста силно и Софи бе усетила, че пада на колене пред него, но като цяло днес това също й се губи. После беше видяла щръкналия му член да нахълтва в устата й. Бе стиснала устни, наистина не помни какво е правила с ръцете си. Не, ръцете й не бяха помръднали, тя бе вече само една уста, налапала члена на оня тип. Какво беше направила? Нищо, нищо не бе направила, просто беше оставила оня да я чука в устата за дълго… Дълго време? Може би не. Времето е нещо твърде относително… Затова пък винаги отминава. Но виж, това го помни — животното, несъмнено подразнено от слабата й активност, рязко бе наблъскало члена си в гърлото й, тя се беше отдръпнала и бе ударила темето си във вратата. Явно беше сграбчил главата й в ръце, защото движенията на ханша му внезапно бяха станали все по-бързи, по-трескави. А и друго, беше креснал: „Стисни устни, мамка ти!“. Ядно, гневно. И Софи ги беше стиснала, бе направила необходимото. Да, беше ги стиснала още по-силно. Бе затворила очи, ала сега едва си спомня за това. После…? После — нищо, почти нищо. За миг членът на оня беше застинал, гърлено бе изръмжал и тя бе усетила спермата му в устата си — гъста, горчива, изгаряща. Софи просто я беше оставила да се излее в устата й, най-спокойно, докато същевременно бършеше с ръце очите си. И това бе всичко. Беше изчакала и когато скотът най-сетне се бе отдръпнал от нея, се беше изплюла на пода — веднъж, втори път. Когато видя това, оня беше изсъскал: „Мръсница!“, да, точно така бе казал. И Софи се бе изплюла отново, подпирайки се с ръка на циментовия под. И после, какво… типът отново се беше заковал пред нея, направо бесен. Тя бе във все същата поза, но коленете зверски я боляха, тъй че се беше надигнала, ала й бе коствало дяволски усилия да стане. Когато най-сетне се беше изправила, изведнъж си бе дала сметка, че оня е значително по-нисък, отколкото си бе мислила. Типът буквално се бореше с члена си, за да го напъха обратно в панталона, като че ли не знаеше точно как да постъпи и току кършеше ханш. След което се бе обърнал, беше отишъл до бюрото си и бе натикал банкнотите в ръката й. Беше погледнал изплютото от Софи на пода и бе излаял: „Хайде, чупката…“. Тя се беше обърнала, бе отворила вратата и бе тръгнала по коридора, май по посока на съблекалнята… не, беше отишла направо в тоалетната, за да изплакне устата си, но така и не й бе останало време — просто се беше извъртяла, бе се превила о две над тоалетната чиния и беше повърнала. Виж, в това бе сигурна. Беше избълвала и червата си. Ужасно я боли стомахът, а пристъпите на гадене напират с такава ярост, че се налага да коленичи и да се подпре с две ръце на белия порцелан. Все така стиска в шепа смачканите банкноти. От устните й се стичат лиги, тя ги избърсва с опакото на ръката. Няма сили дори да стане и да пусне водата, навсякъде смърди непоносимо на бълвоч. Притиска чело в студения порцелан на чинията, опитвайки да се съвземе. Вижда се как се изправя, но наистина ли се бе изправила… вече не знае… не, първо се беше излегнала на дървената пейка, на която се събуваха. Притиска длан към челото си, сякаш за да попречи на мислите да я смажат. С една ръка се държи за главата, другата подлага под нея. Сетне се подпира на шкафчето и става. Това иначе тъй просто движение й коства невероятно усилие. Вие й се свят, за известно време й се налага да затвори очи, за да възстанови равновесието си, после всичко минава. И постепенно идва на себе си.

Софи отваря шкафчето, взема якето си, но не го облича, само го замята през рамо, за да излезе. Бърка в чантата си. С една ръка не е лесно. Затова я пуска на пода и продължава да рови. Напипва смачкана на топка хартийка… това пък какво е… касова бележка от супермаркета, стара касова бележка. Отново рови, напипва една химикалка. Яростно стърже по бележката, докато химикалката най-сетне се предава, надрасква няколко думи и защипва бележката с вратата на едно шкафче. А сега какво? Свива наляво, не, трябва да тръгне надясно — по това време се излиза през задната врата. Както в банките. Коридорът е все още осветен. Оня ще заключи. Софи върви по коридора, подминава вратата на кабинета, напипва желязната брава и натиска вратата. За миг свежият нощен въздух облъхва лицето й, но тя не прекрачва прага. Напротив, обръща се и поглежда коридора. Не й се ще всичко да приключи така. Тръгва обратно, придържайки все тъй преметнатото през рамото й яке. Спира пред вратата на кабинета. Чувства се спокойна. Прехвърля якето в другата ръка и отваря вратата — тихо, внимателно.

На следващия ден Жан намира кратка бележка, защипана с вратата на шкафчето й. „Ще се видим в някой друг живот. Целувам те…“. Няма подпис. Жан бързо я пъхва в джоба. Наличният към момента персонал е събран в големия салон, железните щори са спуснати. Съдебната полиция се суети в дъното на коридора. Ченгетата установяват самоличността на всички присъстващи и незабавно подхващат първите разпити.