Пиер Льометр
Булчинска рокля (12)

12

Софи не е чела много криминалета, но има някаква представа за характерната обстановка: закътан салон в пивница в бандитски квартал, пълен с антипатични мъже, които играят на карти сред облаци тютюнев дим; вместо това обаче тя се озовава в просторен, изцяло боядисан в бяло апартамент, една от чиито остъклени стени разкрива панорамна гледка към по-голямата част от града, пред мъж на четирийсетина години, не особено приветлив, наистина, но очевидно цивилизован.

Мястото е карикатура на всичко, което не понася: бюрото със стъклен плот, дизайнерските столове, абстрактния цвят на стените… дело на посредствен, ако не и елементарен декоратор.

Мъжът седи на бюрото. Софи остава права. Една бележка, пусната в пощенската й кутия, й бе определила среща тук в невъзможен за нея час. Най-обикновена бележка с адрес и час, нищо повече. Наложи й се да избяга от работа и сега бърза.

— Значи, имате нужда от извлечение от акт за раждане — казва простичко мъжът, докато я оглежда.

— Не е за мен… а за…

— Не си правете труда, това няма значение.

Погледът на Софи се съсредоточава върху мъжа, чиито черти се опитва да запечата в съзнанието си.

— На този пазар се радваме на безукорна репутация — продължава той. — Предоставяните от нас услуги са възможно най-висококачествените и именно в това се крие нашата тайна. — Едновременно благ и решителен глас, създаващ усещането, че си в сигурни ръце. — Можем да ви предоставим благонадеждна и сигурна самоличност. Разбира се, изключено е да я ползвате вечно, но да речем, за един приемлив период качеството на услугите ни остава наистина неоспоримо.

— Колко? — пита тя.

— 15 хиляди евро.

— Нямам толкова!

Почти изкрещява в отговор. Мъжът е търговец. За миг се замисля, после категорично отсича:

— Няма да паднем под 12 хиляди.

Но и с толкова не разполага. Дори да успее някак да допълни разликата, ще остане без пукнат грош. Има усещането, че се намира пред отворен прозорец в обзета от пламъци сграда. Да скочи или не? Няма да има втори шанс. Опитва се да прецени ситуацията си през очите на своя събеседник. Оня е непреклонен.

— Каква е процедурата? — пита най-сетне тя.

— Много проста… — подхваща мъжът.

Когато се връща с двайсет минути закъснение, ресторантът буквално се пръска по шевовете. Втурвайки се припряно вътре, тя зърва Жан, която с многозначителна гримаса кимва към края на шубера. Не й остава време да отиде дори до съблекалнята.

— Ти майтап ли си правиш с мен?!

Управителят връхлита отгоре й. За да не привлича вниманието на клиентелата, той се приближава толкова плътно до нея, сякаш се кани да я удари. Дъхът му вони на бира. Изсъсква през зъби:

— Ако още веднъж ми спретнеш тоя номер, ще те изхвърля с ритници в задника!

След което денят преминава в рамките на обичайния ад — парцала, таблите, локвите кетчуп, миризмата на пържено, препускането насам-натам по хлъзгавите от разлята кока плочки, претъпканите кофи за смет, докато накрая, около седем часа по-късно, отдалата се изцяло на мислите си Софи установява, че смяната й е приключила преди двайсет минути. Не съжалява за това несъзнателно удължение, продължавайки да се пита как ли ще се развият нещата от сега нататък. Защото сред навалицата и врявата нито за миг не е престанала да мисли за срещата си с онзи мъж и поставените от него категорични условия — веднага или никога. Планът, който е разработила, определено си струва. Вече всичко е въпрос само на съобразителност и на пари. Що се отнася до съобразителността, то след посещението й в агенцията е убедена, че все някак ще се справи. Колкото до парите, налице е известен недостиг. Неголям. Някъде малко под хилядарка.

Отива в съблекалнята, увесва престилката си на закачалката, преобува се и се поглежда в огледалото. Обрамченото й от мазни кичури лице е придобило мъртвешкия тен на нощните труженици. Като дете неведнъж й се бе случвало да се погледне в някое огледало, впервайки поглед в очите си, и след миг–два да почувства нещо като хипнотична замая, която я бе принуждавала да се вкопчи в мивката, за да не изгуби равновесие. Нещо като гмурване в неведомото, което се спотайва във всеки от нас. Втренчва се в зениците си, докато в един момент вижда единствено тях, но малко преди да потъне в собствения си поглед, зад гърба й се разнася гласът на управителя:

— Не е чак толкова зле…

Софи се обръща. Той стои на входа, опрял рамо в касата на вратата. Тя отмята един кичур и застава пред него. Няма време дори да помисли, думите сами излизат от устата й:

— Имам нужда от аванс.

Усмивка. Неописуема усмивка, тържество на всички мъжки победи, дори и на най-недостойните.

— Виж ти…

Софи се подпира на умивалника и скръства ръце.

— Хиляда.

— И таз добра, само хиляда…?

— Горе-долу толкова ми дължите.

— Ще ти ги дължа в края на месеца. Можеш ли да почакаш?

— Не, не мога.

— Ясно…

Двамата дълго време се гледат и изведнъж именно в очите на този мъж тя открива това, което е търсила преди малко в огледалото — онази странна омая, само че този път лишена от всяка интимност. Сега просто й се завива свят и навсякъде, дори в най-съкровените кътчета на съществото й плъзва болка.

— Е? — пита тя в опит да се окопити.

— Ще видим… Ще видим…

Мъжът запречва вратата и Софи веднага си спомня случая на задния вход на банковия клон, няколко месеца преди това. Неприятно усещане за дежа вю. Но същевременно и нещо различно…

Тя се насочва към изхода, но мъжът я сграбчва за китката.

— Може и да стане — промърморва той, наблягайки на всяка сричка. — Утре вечер след смяната намини при мен. — След което притиска ръката й към чатала си и добавя: — Ще видим какво можем да направим.

Точно тук е цялата разлика. Това не е опит за свалка, а безапелационна заявка от позиция на силата, конкретна сделка между двама души, всеки от които може да даде на другия онова, което желае. Елементарно. Софи е дори изненадана. Тя е от двайсет часа на крак, девет дни не е почивала, спи малко, за да избегне кошмарите, изтощена е, изчерпана, иска да приключи, посветила е на тази цел последните остатъци от енергията си, трябва да се измъкне от ситуацията още сега, независимо от цената, която във всички случаи ще бъде несравнимо по-малка от непосилната тежест на сегашния й живот, превръщащ в пепел всичко, чак до корените на самото й съществувание.

Без дори да го реши предварително, тя разтваря пръсти и през плата на панталона стисва еректиралия пенис на мъжа. Гледа го в очите, но не го вижда. Просто държи члена му в ръка. Сделка.

На качване в автобуса отбелязва за себе си: ако трябваше да му извърти свирка още там, веднага, щеше да го направи. Без да се колебае. Мисълта за това не предизвиква у нея никакви емоции. Обикновена информация, нищо повече.

Софи прекарва цяла нощ на прозореца, палейки цигара след цигара. Далече долу, край булеварда, вижда сиянието на лампите и си представя проститутките в нощта, под дърветата, коленичили пред мъже, които гледат към небето, придържайки главата им.

В резултат на каква асоциация ненадейно си спомни за инцидента в супермаркета? Охранителите струпаха върху стоманената маса неща, които не бе купила, но които извадиха от чантата й. Опитва се да отговаря на въпросите. Моли се само Венсан да не научи за това.

Ако Венсан разбере, че е луда, ще я изпрати в психиатрия.

Преди много време, в разговор с приятели, той бе заявил, че „ако има такава жена“, тутакси би я изпратил в лудницата — през смях, това бе просто шега, разбира се, но тя така и не беше успяла да я прогони от съзнанието си. И оттогава бе заживяла в страх. Може би беше вече прекалено откачена, за да може да разграничи нещата, да възприеме тази безобидна фраза като най-обикновен анекдот. Месеци наред бе мислила за това — ако Венсан разбере, че съм ненормална, ще ме вкара в лудницата…

Към шест сутринта се надига от стола, взема душ и приляга за около час, преди да тръгне на работа. Плаче спокойно, вперила поглед в тавана.

Все едно е под упойка. Нещо в нея я подтиква да действа, има усещането, че се е свила вдън телесната си обвивка като в троянски кон. Конят действа без нея, той знае какво да прави. На нея й остава просто да чака, притискайки с всички сили ръце към ушите си.