Пиер Льометр
Булчинска рокля (44)

Все още има работа, но денят се оказа твърде дълъг и тя няма търпение да се прибере. Тъй като отива доста късно на работа, обикновено не напуска офиса преди 20:30 ч., а понякога и 21:00 часа. На тръгване си казва, че на другия ден ще отиде по-рано, ала с пълното съзнание, че няма да се получи. В колата не престава да си повтаря какво може и какво не може да прави, какво трябва и какво не бива да прави. А това е адски трудно, при положение че никога не си имал усет за дисциплина. С възможно най-спокойно изражение, в таксито бавно прелиства произволно списание. На улицата не се озърта дори за миг. Набира личния си код и енергично отваря вратата. Никога не ползва асансьора, тъй че действа както винаги. Изкачва се на етажа си, изважда ключа, отключва, отваря, заключва, обръща се. Софи е пред нея, в същите дрехи, с които е пристигнала през нощта. Размахва нетърпеливо ръка като изнервен регулировчик. Продължавай да живееш точно така, както си живяла винаги! Валери на свой ред й махва в знак на съгласие, пристъпва напред и се опитва да си спомни какво прави обикновено, в нормални условия. Само че нещо като че ли блокира. Изведнъж не си спомня нищо, макар че Софи я бе заставила многократно да повтори списъка на задължителните дейности, ала ето че сега нищо… нищичко. Валери пребледнява като платно и се вторачва в Софи. Не може дори да помръдне. Софи поставя ръце на раменете й и с властен тласък я заставя да седне на стола до вратата, на който тя обикновено оставя чантата си на влизане. Миг след това Софи е вече на колене, събува обувките й, нахлузва ги и тръгва да обикаля апартамента. Отива в кухнята, отваря и затваря хладилника, минава през тоалетната, чиято врата оставя отворена, пуска водата, сетне влиза в стаята… Междувременно Валери вече се е поокопитила. И сега се ядосва на себе си. Не е била на висота. Софи се появява на вратата. Нервно й се усмихва. Валери с облекчение затваря очи. Когато ги отваря, Софи й подава телефона и я поглежда въпросително и тревожно. За Валери това е равнозначно на втори шанс. Набира произволен номер и започва да кръстосва апартамента. „Внимавай — я бе предупредила Софи, — не преигравай, от това по-страшно няма“, тъй че тя с премерен тон отговаря, че не, няма да излиза тази вечер, че има да наваксва с работата, за кратко се разсмива, слуша несъществуващия събеседник по-дълго, отколкото обикновено, накрая му изпраща целувки, да, да, аз също те целувам, хайде, целувки, отива в банята и маха контактните си лещи, след като първо си измива ръцете. Когато се връща в антрето, заварва Софи права, долепила ухо до вратата със сведен поглед и съсредоточено лице, сякаш се моли.

Съгласно изискванията на Софи, двете не са разменили нито дума.

На влизане Валери бе усетила в апартамента слаба миризма на урина. Сега тя е значително по-остра. Докато прибираше лещите си, установи, че Софи е пишкала във ваната. Въпросително врътва глава, посочвайки банята. Софи за миг изоставя позицията си и с малко тъжна усмивка разтваря ръце в знак на безсилие. Ясно, не е трябвало да вдига никакъв шум през деня и несъмнено не е имала друг изход. Валери на свой ред се усмихва и симулира вземане на душ…

По време на безмълвната вечеря, Валери чете дълго изложение, което Софи е написала на ръка през деня. От време на време със скептичен поглед й подава някоя страница, Софи взема химикалката и прилежно калиграфира една или друга дума. Валери изчита написаното много бавно, като през цялото време отрицателно клати глава, най-вече заради самата себе си, толкова шантаво й се струва всичко това. Софи включва телевизора. Благодарение на звука, двете най-сетне подхващат много тих, изпълнен с паузи разговор. На Валери тази предпазливост й се струва малко смехотворна. Софи мълчаливо стиска ръката й и я гледа право в очите. Валери преглъща. Софи шепнешком пита: „Можеш ли да ми купиш един лаптоп, възможно най-малкия?“. Валери вдига очи към тавана. Що за въпрос…?!

Тя й дава всичко необходимо, за да смени превръзките си, с което Софи незабавно се заема, при това много грижливо. Изглежда дълбоко замислена. По едно време вдига глава и пита:

— Още ли излизаш с твоята малка аптекарка?

Валери утвърдително кимва. Софи й се усмихва.

— И тя все така не може да ти откаже нищо?

Малко след това Софи се прозява, очите й се насълзяват от умора. Усмихва се извинително. Но не иска да спи сама. Преди да се унесе в сън, притиска Валери в обятията си. Иска да каже нещо, но думите не идват. Валери също мълчи. Само я прегръща още по-силно.

Софи заспива като труп. Валери я притиска към себе си. Всеки път когато погледът й попадне на превръзките, започва да й се гади и цялото й тяло потръпва. Странно. Вече повече от десет години е готова да даде всичко само за да прегърне Софи така, в леглото си. „И да се случи точно сега. И то по този начин…“, минава й през ума. Иде й да се разплаче. Знае какво й бе коствало това желание, когато бе прегърнала Софи при появата й.

Беше около 2:00 сутринта, когато входният звънец бе събудил Валери: Софи беше изгубила почти два часа, за да се увери, че сградата не се наблюдава. Когато бе отворила вратата, Валери тутакси разпозна Софи в младата жена, която чакаше с безволно отпуснати ръце, сгушена в черно винилово яке. Чиста проба наркоманка — точно това й бе минало през ума. Защото изглеждаше остаряла най-малко с десет години, беше прегърбена, с черни сенки под очите. В погледа й се четеше отчаяние. На Валери й се бе приплакало и тя я беше притиснала в обятията си.

Сега слуша бавното й дишане. Без да помръдва, се опитва да види лицето й, но забелязва само челото. Изпитва желание да я обърне по гръб, да я целуне. Предусеща прилива на сълзите. Отваря широко очи, за да не се поддаде на тази прекомерно лесна съблазън.

През по-голямата част от деня тя бе мислила и премисляла обясненията, тълкуванията, хипотезите и признаците, с които Софи буквално я беше затрупала през нощта на срещата им. Валери отново изживя безбройните телефонни обаждания и изпълнените с тревога имейли, които Софи й бе изпращала през последните месеци. През всичките тези месеци, когато беше почти убедена, че Софи все повече полудява. Върху нощното шкафче от другата страна на леглото усеща присъствието на малката паспортна снимка на Софи, която е най-скъпото й притежание, нейният боен трофей. Макар че не е нищо особено: просто жалко подобие на автоматичен и нескопосан портрет на безцветен фон, който изглежда мърляв, дори и нов, и който адски те разочарова, когато апаратът го изплюе, за който си казваш, че това е без значение за една карта за транспорта, но след като го гледаш цяла година, дълбоко в себе си оставаш потресена, че изглеждаш толкова грозна. На клишето, което Софи търпеливо е обгрижвала с няколко поредни слоя прозрачен скоч, тя има малко идиотско изражение и попресилена усмивка. Светкавицата на апарата е придала на лицето й плашещ мъртвешки цвят. Ала въпреки всичките си дефекти, това мъничко нещо е безспорно най-ценната вещ за Софи. За тази снимка тя би дала живота си, ако не го и бе сторила вече…

Валери си спомня Софи в деня, когато намери снимката, спомня си изумлението й. Вижда я да я върти и превърта, замаяна, в пръстите си. В този момент Софи бе прекалено объркана, за да разбере: спа непробудно десет часа, събуди се по-отпаднала от когато и да било, главата й направо щеше да се пръсне. Но находката й подейства така стимулиращо, че тя пропълзя до банята, съблече се и влезе във ваната, намести душа над главата си и след кратко колебание рязко отвори докрай крана на студената вода. Шокът бе толкова силен, че писъкът й заседна в гърлото. Едва не падна, задържа се за фаянсовата преграда, зениците й се разшириха, но тя остана под струята с широко отворени очи. Няколко минути по-късно, загърната в халата на Франц, тя седеше на масата в кухнята, стискаше чашата с горещ чай и се взираше в снимката пред себе си. Колкото и да премисляше елементите под всички възможни ъгли, докато мигрената блъскаше като с чук слепоочията й, налице беше пълен абсурд. На лист хартия тя отбеляза куп дати, възстанови дълги периоди, навърза събития. Взирайки се в снимката, внимателно огледа прическата си от онова време, дрехите, които бе носила този ден… Налагаше се все същото заключение: това беше снимката за картата й за транспорт за 2000 година, която държеше в чантата си, открадната й от един мотоциклетист, който рязко отвори вратата на колата й на червен светофар на улица „Търговска“.

Въпрос: как така се е озовала в подплатата на един пътнически сак на Франц? Франц не може да я е намерил сред вещите на Мариан Льоблан, защото снимката бе изчезнала преди повече от три години!

Докато търсеше чифт стари маратонки в гардероба в антрето, ръката й съвсем случайно се беше плъзнала в подплатата на един стар сак на Франц, откъдето бе измъкнала тази снимка от три квадратни сантиметра… Погледна стенния часовник в кухнята. Прекалено късно е, за да започне. Утре. Утре.

Още на следващата сутрин и по-нататък ден след ден Софи незабележимо преравя целия апартамент. Постоянно й се повдига ужасно: след като от същия този ден нататък се заставя да повърне лекарствата, които й дава Франц (срещу главоболието, срещу безсънието, срещу страховата невроза, „това е нищо, всичко е на билкова основа…“), Софи често получава силни пристъпи на гадене и едва успява да изтича до банята или до тоалетната. Стомахът й е напълно разбит. Въпреки това тя тършува, обръща и преобръща, изследва, проучва всеки квадратен милиметър от апартамента — нищо. Нищо, освен снимката, но това е предостатъчно…

Започва отново да си задава други, много по-отдавнашни въпроси. Софи преследва часове наред, дни наред отговорите, но те така и не идват. Понякога буквално пламти, сякаш истината е източник на топлина, на който постоянно си изгаря ръцете, но така и не успява да види.

И внезапно прави пробив. Това не е разкритие, а интуиция, спонтанна като гръмотевица. Тя вперва поглед в клетъчния си телефон, оставен на масата в хола. Спокойно го взема, отваря го, изважда батерията. С върха на кухненски нож развърта една втора плака и открива миниатюрен оранжев чип, прикрепен с двойно залепващ скоч, който тя все така спокойно измъква с помощта на пинсета за вежди. С лупата успява да разчете кода, състоящ се от една дума и цифри: SERV.0879, а след това и AH68 (REV 2.4).

Няколко минути по-късно Гугъл я препраща към един американски сайт за електроника и съответно към страницата на каталог, където срещу опцията АН68 фигурира кодификацията „GPS сигнал“.

— Къде беше? — пита Франц, настръхнал от безпокойство. — Четири часа, даваш ли си сметка?! — не престава да повтаря той, сякаш сам не си вярва.

Четири часа…

Два дни преди това Софи напусна дома си, взе автобуса, за да измине 18-те километра до Вилфранш, поръча си напитка в едно кафене, преди излизане скри телефона си в тоалетната и се качи в панорамния ресторант на мола „Вилие“, откъдето имаше чудесен изглед към града, към улицата и към кафенето, пред което след по-малко от час Франц, неизменно предпазлив, но явно обезпокоен, мина два пъти с мотоциклета си, опитвайки се да я открие…

От всичко, което разказа Софи на Валери през нощта, именно това бе най-същественото: мъжът, за когото се беше омъжила, за да избяга по-лесно, бе нейният мъчител. Този мъж, до когото лягаше всяка нощ, който лягаше върху нея… Този път сълзите на Валери не срещат преграда и тихичко се стичат в косата на Софи.

Облечен в син работен комбинезон и с брезентови ръкавици, господин Оверне чисти с киселина боята от портата си. От два дни Франц следи всеки негов жест и действие, всяко негово движение, но тъй като не разполага с база за сравнение, му е невъзможно да разбере дали има някаква промяна в навиците му. Той много внимателно бе наблюдавал къщата с надеждата да долови и най-малкия признак на живот в негово отсъствие. Нищо не помръдва. Очевидно човекът е сам. Франц го беше проследил в някои от неговите пътувания. Бащата на Софи кара просторен, сравнително нов модел фолксваген сив металик. Вчера пазарува от супермаркета, зареди бензин. Сутринта отиде в пощата, после се забави почти час в префектурата, като на прибиране се отби в местния разсадник, откъдето купи няколко чувала торна градинска пръст, които все още не бе разтоварил. Колата е паркирана пред хамбара с широка двукрила порта, който му служи за гараж, като е достатъчно да отвори само едното крило, за да я вкара вътре. Франц се вижда принуден да се бори срещу обземащите го съмнения — след два дни наблюдение му се струва безполезно да чака повече и все по-често започва да го блазни мисълта да промени стратегията. Но колкото и да прехвърля през ума си въпроса, в крайна сметка винаги стига до едно заключение: трябва да изчака Софи именно тук и никъде другаде. Към 18:00 ч. господин Оверне затваря буркана с киселината и отива да измие ръцете си на дворната чешма. Отваря багажника на колата, за да разтовари чувалите с тор, ала теглото им явно го разколебава и той предпочита преди това да я вкара в хамбара.

Франц поглежда небето. То е ясно и засега позицията му не е застрашена.