Пиер Льометр
Булчинска рокля (42)

Франц и Софи

Апартаментът не е голям, но е много функционален. За една двойка си го бива. Така каза Франц, когато се нанесоха, и Софи напълно се съгласи с него. Три стаи, две от които с остъклени врати, гледащи към малкия парк на сградата. Те са на най-горния етаж. Мястото е спокойно. Малко след настаняването си Франц я заведе да види военната база, намираща се на дванайсет километра от там, но не влязоха вътре. Той се задоволи да махне с ръка на часовия, който отвърна някак разсеяно. Тъй като работното му време е ту постоянно, ту плаващо, Франц излиза доста късно и се прибира рано.

Сключиха брак в кметството на Шато-Люк. Франц се погрижи да намери двама свидетели. Софи очакваше да й представи по-скоро двама колеги от базата, но той заяви, че предпочитал събитието да си остане лично (ала явно беше доста оправен — уреди си цели осем дни отпуск…). Пред кметството ги чакаха двама мъже на около петдесетте, които, изглежда, се познаваха. Те несръчно се здрависаха със Софи, задоволявайки се само сдържано да кимнат на Франц. Когато заместник–кметицата ги въведе в ритуалната зала и установи, че са само четирима, попита: „Само толкова ли сте?“, след което сепнато прехапа устни. И като че ли набързо претупа церемонията.

— Важното е да се върши работа — отбеляза Франц.

Войнишки израз.

Франц би могъл да се ожени в униформа, но беше предпочел цивилен костюм и в крайна сметка се оказа, че Софи така и нито веднъж не го видя с униформа, дори на снимка; самата тя си бе купила една басмена рокля, която прелестно оформяше ханша й. Преди няколко дни леко изчервеният Франц й беше показал вече доста поовехтялата булчинска рокля на майка си, но муселиновата снежнобяла прелест бе подействала потискащо на Софи. Да не говорим, че явно беше преживяла и лоши моменти. На места платът бе по-тъмен, като че ли вследствие на отколешни петна. Жестът от страна на Франц бе несъмнено напълно преднамерен, но когато той установи действителното състояние на роклята, потайните му замисли отпаднаха от само себе си. Софи се бе учудила, че е запазил тази реликва. „Да — отвърна той, като че ли също изненадан. — Не знам защо… Би трябвало да я хвърля, вече е прекалено е стара.“ Ала въпреки това я прибра в гардероба в коридора, което я накара неволно да се усмихне. Когато излязоха от кметството, Франц подаде цифровия си фотоапарат на единия от свидетелите и накратко му обясни как да ги хване в кадър. „После само натискаш тук…“ Тя неохотно позира до него на стълбището пред парадния вход. След това Франц се отдалечи с двамата мъже. Софи извърна глава, гледката на заплащането в брой й беше неприятна. „Все пак е сватба…“, глуповато се бе възпротивило съзнанието й.

Оказа се, че „съпругът“ Франц не съответства напълно на представата, която Софи си бе създала за него като „годеник“. Държи се по-изискано, мери си приказките. Като всяко малко или повече недодялано същество, понякога дори изказва изумителни по дълбочината си мисли. Откакто не се чувства длъжен да поддържа разговора, е станал по-мълчалив, но продължава да съзерцава Софи като едно от седемте чудеса на света, като мечта, превърнала се в действителност. Нарича я „Мариан…“ с такава нежност, че в крайна сметка Софи привиква с това име. Накратко, Франц се изявява като олицетворение на представата за „грижовен мъж“. Софи е почти изненадана, когато открива у него редица добродетели. Първата, за която до момента и през ум не й е минавало, е, че той е силен, физически силен. Макар че досега за нея мъжката физика никога не бе играла ролята на фактор в разпалване на интимните й желания, когато за първи път спа с него, тя се беше почувствала щастлива от допира на силните му ръце, на твърдите коремни плочки, на мускулестите гърди. Една вечер изпадна в почти детски възторг, след като той с усмивка я беше вдигнал и поставил да седне на покрива на една кола, без дори да приклекне. У Софи постепенно се пробуждат закрилнически инстинкти. Дълбоко в нея нещо до болка уморено лека-полека започва да си отдъхва. Превратностите в живота й са я лишили от всяка надежда за истинско щастие и сега тя изпитва почти приемливо доволство. Има двойки, които живеят с десетилетия по този модел. Мнозина го пренебрегват само защото е прост, ако не и елементарен. Ала той носи облекчението от макар и едва осезаемото на моменти усещане за взаимно уважение. И без да го осъзнава, без дори да се стреми да го осъзнае, тя се бе притиснала към него в леглото, бе се отдала на прегръдките и целувките му, бе му позволила да проникне в нея и първите седмици бяха протекли в нещо като черно-бял каданс, в съвършено нови измерения. В черния спектър лицата на мъртвите не изчезваха, но се завръщаха все по-рядко, сякаш се отдалечаваха. Колкото до белия, сънят й бе по-спокоен и ако не самата тя като цяло, то редица неща се пробуждаха за нов живот: изпитваше детинско удоволствие да чисти, да подрежда къщата, да готви — все едно си играеше на кукли — да си търси работа, макар и не особено усърдно, защото заплатата на Франц, както я уверяваше той, била предостатъчна, за да ги осигури срещу всякакви непредвидени проблеми.

В началото Франц тръгваше за базата към 8:45 ч. и се прибираше между 16:00 и 17:00 часа. Вечер отиваха на кино или да хапнат в ресторантчето „При тамплиера“, на няколко минути път от тях. Животът им течеше в обратна на обичайното семейно житие–битие посока — те първо се бяха оженили и едва сега се опознаваха. При все това разговаряха малко. А и Софи би била неспособна да определи точно за какво — дотолкова непреднамерено естествено протичаха вечерите им. Всъщност не, имаше една тема, която подхващаха доста често. Като всеки младоженец, Франц проявяваше изключителен интерес към живота на Софи, и по-точно към предишния й живот, към родителите й, детството й, ученето. Имала ли е много любовници? На каква възраст е изгубила девствеността си…? Изобщо неща, на които мъжете твърдят, че не отдават никакво значение, но за които постоянно подпитват. Софи му изложи една напълно достоверна по същината си версия за несъществуващи родители, за раздялата им, припокриваща се в значителна степен с действителния им развод, измисли си нова майка, нямаща почти нищо общо с истинската, и разбира се, не пророни нито дума за брака си с Венсан. Що се отнася до любовниците и девствеността, използва клишета, които привидно удовлетвориха Франц. Колкото до него, животът на Мариан приключва преди пет–шест години и започва отново с женитбата им. Между двете изповеди съществува все още внушителна празнота. През ума й минава, че рано или късно, ще се наложи да съчини някоя приемлива история, която да покрие този период. Разполага с достатъчно време. Между впрочем, Франц си има някои интимни странности, но далеч не е обсебен от тях.

Потапяйки се в това непознато й досега спокойствие, Софи започва отново да чете. Франц й купува редовно всевъзможни джобни издания от близката книжарница. Тъй като от много дълго време не е в течение на новите заглавия, тя решава да заложи на случайността, тоест на Франц, и той се оказва голям късметлия при подбора им: Понякога й носи и пълни боклуци, разбира се, но също „Портрети на жени“ от Читати и като че ли предусетил слабостта й към руските автори — „Живот и съдба“ на Василий Гросман и „Последни вести от клоаката“ на Иконников. Двамата гледат филми по телевизията, а той носи и касети от видеоклуба. И често късметът му пак проработва — така тя успява да се наслади на Вишнева градина с Пиколи, която няколко години преди това бе пропуснала да гледа на парижка сцена. С течение на седмиците Софи усеща, че я обзема някакво почти блажено затъпяване, нещо като еуфорична брачна леност, на каквато често се поддават безработните съпруги.

Ала това безвремие я подведе. Беше го възприела като признак за възраждане на някогашния тъй жадуван душевен покой, но в действителност то се бе оказало, чисто и просто, преддверие към ада на поредния ужасяващ период на депресия.

Една нощ тя започна да се върти, да се мята като обезумяла в леглото. И внезапно й се яви лицето на Венсан.

В съня й то изглежда огромно, деформирано, отразено сякаш под много широк ъгъл или във вдлъбнато огледало. Не прилича съвсем на лицето на нейния си Венсан, на Венсан, когото обича. Това е Венсан след катастрофата с постоянно сълзящите очи, с вечно увисналата на една страна глава, с полуотворената, лишена от слово уста. Този Венсан обаче вече не се изразява само с нечленоразделни звуци. Той говори. Докато Софи се мята в съня си, опитвайки да му се изплъзне, Венсан я гледа втренчено и й говори със спокоен, плътен глас. Както и лицето, той също не прилича много на неговия глас, ала говори именно Венсан, защото й казва неща, които са известни единствено нему. Лицето му почти не помръдва, докато зениците му се разширяват, превръщайки се в тъмни хипнотизиращи езера. Аз съм тук, Софи, любов моя. И ти говоря от отвъдното, където ме изпрати. Дойдох да ти кажа колко те обичах и да ти покажа колко много те обичам още. Софи цялата се тресе, но погледът на Венсан я приковава към леглото, трескаво мятащите й се ръце са безпомощни. Защо ме изпрати на смърт, любов моя? На два пъти, помниш ли? В съня й цари нощ. Първият път бе просто съдба. Венсан шофира внимателно под проливния дъжд. През предното стъкло тя забелязва, че явно му се приспива — започва да клима с глава, бавно я изправя, вижда го да примигва, да присвива очи в опит да се пребори със съня, докато дъждът преминава в същински потоп, превръщайки пътя в река, а вилнеещият вятър залепва върху чистачките тежки чинарени листа. Бях само уморен, Софи, просто ми се спеше, но в този момент все още не бях мъртъв. Защо пожела смъртта ми? Софи се мъчи да отговори, ала езикът й е натежал, надебелял, изпълва цялата й уста. Не казваш нищо, нали? Тя би искала, би искала да му каже: „Ако знаеш колко ми липсваш, любов моя, колко ми липсваш, откакто умря, колко съм мъртва самата аз, откакто те няма тук“. Но от устата й не излиза звук. Спомняш ли си как изглеждах? Знам, че си спомняш. Откакто съм мъртъв, нито се движа, нито говоря, от устата ми вместо думи текат лиги, помниш как се лигавех, главата ми тежи, душата ми, душата ми тежи, ако знаеш само каква тежест смазва сърцето ми, когато виждам как ме гледаш тази нощ! Аз също си те спомням много ясно. В деня на втората ми смърт. Носиш онази синя рокля, която никога не съм харесвал. Стоиш до елхата, Софи, дар мой небесен, стоиш със скръстени ръце и тъй безмълвна — Софи, събуди се, не ставай пленница на спомена, ще страдаш… не го допускай! — гледаш ме, аз само се лигавя, не мога думичка да кажа, както винаги, но гледам с любов моята Софи, а ти ме пронизваш с ужасяващо безмилостен поглед, в който се чете неприязън, отвращение, и аз чувствам, че моята любов е вече безсилна — ти започна да ме мразиш, аз се превърнах в ненужно бреме за живота ти за векове и векове — не го допускай, Софи, обърни се на другата страна, не позволявай на този кошмар да те обсеби, лъжата ще те убие, ти не си тук, не и ти, събуди се, каквото и да ти коства, насили се да се събудиш! — и ти спокойно се обръщаш, сграбчваш един клон от елхата и в погледа ти се чете безразличие, докато драсваш клечка кибрит и запалваш една от онези малки свещички — не му позволявай да продължава, Софи! Венсан греши, ти никога не би го направила. Тежко му е, мъката му е безмерна, защото е мъртъв, но ти остани жива, Софи! Събуди се! — елхата пламва като факла и те виждам как изчезваш в другия край на стаята зад стена от пламъци, докато огънят плъзва по завесите, докато аз, прикован към моята количка, ужасен, напразно напрягам всичките си мускули, а ти просто излизаш, Софи, пламък мой — ако не можеш да помръднеш, Софи, крещи! — Софи, мираж мой, и ето те вече на стълбите, на онази широка площадка, на която изтикваш инвалидната ми количка. Предстои да въздадеш правосъдие, точно така… Колко спокойно и решително е лицето ти — бори се, Софи, не позволявай смъртта на Венсан да те обсеби — Пред мен е бездната на каменното стълбище, широко като гробищна алея, дълбоко като кладенец, и ти, Софи, смърт моя, нежно ме погалваш по бузата за последно сбогом — ръката ти е на бузата ми — сетне свиваш устни, стисваш зъби и зад гърба ми ръцете ти сграбчват дръжките на моята количка — съпротивлявай се, Софи, бори се, крещи колкото ти глас държи! — и след силен, рязък тласък тя политва заедно с мен. Софи, убийцо моя, за теб аз съм на небето и те чакам там, Софи, защото искам да бъдеш близо до мен, и ти много скоро ще бъдеш — крещи, вий! — можеш да крещиш, любов моя, но знам, че вече пътуваш към мен. Днес се съпротивляваш, ала утре с облекчение ще мислиш за предстоящата ни среща. И тогава ще бъдем заедно за векове и векове…

Софи седи в леглото си, задъхана и плувнала в пот. Неистовият й писък все още ехти в стаята… До нея Франц я гледа ужасено. Държи я за ръцете.

— Какво става? — пита.

Викът е заседнал в гърлото й, тя се задушава, стиснала е юмруци и ноктите са се забили дълбоко в дланите й. Франц взема ръцете й в своите и разтваря един по един пръстите й, докато тихо реди успокояващи думи, но в момента за нея всички гласове са еднакви, дори този на Франц прилича на гласа на Венсан. На гласа от съня й. На Гласа.

След този ден идва краят на глезотиите на малко момиченце. Както през най-мрачните си периоди, Софи се съсредоточава, за да не рухне духом. Старае се да не спи през деня. Страхува се от сънищата. Но понякога не съумява да се пребори, сънят надделява и я поглъща. Мъртвите я навестяват и нощем, и денем. Явява й се Вероник Фабр с окървавено, усмихнато лице, смъртно ранена, но жива. Тя й говори, разказва й за смъртта си. Но гласът не е нейният, винаги й говори Гласът, винаги онзи вездесъщ Глас, Гласът, който знае всичко, който е наясно с всички подробности, който познава целия й живот. Чакам ви, Софи — казва Вероник Фабр. — Откакто ме убихте, знам, че ще дойдете при мен. Господи, колко болка ми причинихте… Представа нямате. Ще ви разкажа всичко, когато дойдете при мен. Знам, че ще дойдете… Много скоро ще дойдете при мен, при всички нас. При мен, при Венсан и Лео… Всички ще бъдем тук, за да ви посрещнем…

През деня Софи дори не помръдва, лежи неподвижно. Франц е силно обезпокоен, настоява да повика лекар, но тя категорично отказва. Взема се в ръце, колкото да се опита да го успокои. Но по изражението му й става ясно, че той недоумява, че за него да не повикаш лекар в подобна ситуация е нещо напълно неразбираемо.

Той се прибира все по-рано. Но е ужасно разтревожен. Припряно заявява:

— Взех си малко отпуск. Имах да ползвам няколко дни…

Сега е до нея целодневно. Гледа телевизия, докато накрая не заспива. И то посред бял ден. Известно време тя наблюдава в контражур на фона на екрана бръснатото му теме, след което на свой ред се унася в сън. Все същите думи, все същите мъртъвци. В сънищата й малкият Лео й говори с мъжки глас, какъвто никога няма да има. Лео й говори с Гласа. Разказва й с най-малки подробности колко ужасно го е боляло гърлото от примката, колко мъчителни са били опитите му да си поеме дъх, колко силно се е съпротивлявал, как се е опитвал да крещи… и всички тези мъртъвци се връщат — ден след ден, нощ след нощ. Франц й прави билкови отвари, бульони, продължава да настоява да повикат лекар. Но Софи не желае да вижда никого, вече е успяла да изчезне, не иска да рискува евентуално разследване, не иска да бъде луда, не иска да я вкарат в лудница, кълне се, че няма да го преживее. Кризите вледеняват ръцете й, сърдечният й ритъм обезпокоително прескача. Тялото й все едно се е вледенило, ала дрехите й са просмукани от пот. Спи дни и нощи наред. Опитва се да звучи убедително, успокоително: „Това са страхови неврози, появяват се и изчезват“. Франц недоверчиво се усмихва.

Един ден тя излиза. Само за няколко часа.

— Четири часа! — възкликва Франц, сякаш обявява спортен рекорд. — Направо полудях. Къде беше?

Взема ръцете й в своите. Наистина е разтревожен.

— Върнах се — свива рамене Софи, сякаш точно това е очакваният отговор.

Франц държи да разбере, изчезването й здравата го е изнервило. Момчето е простовато, но рационално създание. Онова, което не разбира, буквално го влудява.

— Какво ще правя, ако започнеш да изчезваш така? Искам да кажа… за да те намеря!

Тя казва, че не си спомня. Той настоява:

— Това са цели четири часа, не може да не си спомняш!

Софи се озърта със странен, леко замъглен поглед.

— В едно кафене — прошепва тя сякаш на себе си.

— В кафене… Била си в кафене… В кое кафене? — продължава да настоява Франц.

Тя го гледа все така недоумяващо.

— Не си спомням много добре.

Софи се разплаква. Франц я прегръща. Тя се гуши в обятията му. Навън е април. Какво е искала? Може би да приключи с всичко? Но се върна. Спомня ли си какво е правила в продължение на четири часа? Какво може да направи човек за четири часа?

Месец по-късно, в началото на май, по-изтощена от когато и да било, Софи наистина изчезва. Франц излиза за няколко минути, казва: „Ей сега се връщам, няма да се бавя, не се тревожи“. Софи изчаква стъпките му да отзвучат по стълбите, нахлузва едно яке, механично подбира някои лични вещи, включително портфейла си, и избягва. Напуска сградата през рампата за изкарване на кофите за смет, която излиза на съседна улица. Тича. Мозъкът й пулсира не по-малко бясно от сърцето. И двете й са предостатъчни, за да се трепери от глава до пети. Тя тича. Облъхва я непоносима жега. Съблича якето и го захвърля на тротоара. Дали мъртъвците отново няма да я догонят? 6. 7. 5. 3. Не бива да го забравя.

6. 7. 5. 3. Не й достига въздух, гърдите й горят, тя тича, ето ги автобусите, по-скоро скача, отколкото се качва в един от тях. Не е взела пари. Преобръща джобовете си, напразно. Шофьорът я гледа и очевидно я възприема за такава, каквато е — за луда. Измъква монета от две евро, заблудила се в джобовете на джинсите й. Шофьорът я пита нещо, тя отговаря: „Всичко е наред“ — подобни фрази винаги действат благотворно, когато искаш да успокоиш околните. Да, всичко е наред. 6. 7. 5. 3. Не бива да го забравя. Най-близо стоящите до нея трима-четирима души крадешком я оглеждат. Опитва се да пооправи дрехите си. Седнала е в дъното и наблюдава движението през задното стъкло. Пуши й се, но пушенето е забранено, а и тя е забравила всичко вкъщи. Автобусът се насочва към гарата. Задържа се дълго на червените светофари, потегля едва–едва. Софи постепенно успокоява дишането, но с наближаването на гарата отново я обзема страх. Страхува се от света, от хората, от влаковете. Страхува се от всичко. Мисли, че няма да може да избяга така, поне не чак толкова лесно. Постоянно се озърта през рамо. Онези лица, зад гърба й, носят ли онези лица зад гърба й маската на неминуемата смърт? Трепери все по-неудържимо и след толкова изнурителни дни и нощи е буквално смазана от най-елементарното усилие да се качи на автобуса и да прекоси гарата. „Мелюн“, казва тя на гишето. 6. 7. 5. 3. Не, няма право на намаление. Добре, ще мине през Париж — настойчиво тика банковата си карта, би искала служителят да я вземе на мига, би искала да се отърве от съобщението, преди да го забрави: 6. 7. 5. 3., би искала оня да й издаде билета, за да може да се качи на влака, би искала вече да наблюдава прехвърчащите покрай прозорците гари и накрая да слезе от него… Да, трябва да чака дълго, докато направи връзката, след което служителят изтраква нещо, активира принтера и билетът й е пред нея; служителят промърморва: „Може да наберете кода си“. 6. 7. 5. 3. Победа. Над кого? Софи се обръща и си тръгва. Картата й е останала в терминала. Някаква жена й я посочва със самодоволна усмивка. Софи буквално я изтръгва от апарата. Всичко това има привкуса на дежавю. Софи продължава да изживява същите сцени, същите бягства, същите мъртъвци… откога? Това трябва да спре. Рови се в джобовете за цигари, напипва банковата карта, която току-що е използвала, и когато вдига очи, Франц е тук, пред нея и почти обезумял, избъбря: „Къде отиваш?“. Държи в ръка якето, което е захвърлила на улицата. Поклаща глава наляво, надясно. „Трябва да се прибереш у дома. Този път трябва да повикаме лекар… Нали разбираш…“ За миг тя се колебае дали да не се съгласи. Само за миг. Но се окопитва. „Никакъв лекар… Ще се прибера.“ Той й се усмихва, хваща я за ръка. Софи усеща, че й се повдига, леко се присвива о две. Франц я държи за ръка. „Прибираме се… — казва той, — паркирал съм наблизо.“ Софи гледа гарата, която изчезва в далечината, и затваря очи, сякаш й се налага да вземе някакво решение. После се обръща към Франц и се хвърля на шията му. Прегръща го, хлипа: „О, Франц…“, плаче и докато той я подкрепя — не, докато почти я носи! — към изхода, към колата, към дома, тя незабелязано хвърля на земята смачкания на топчица влаков билет, след което забива глава в гърдите му и избухва в ридания.

Франц е неизменно до нея. Веднага щом се посъвзема, тя му се извинява за живота, който го принуждава да води. Той притеснено моли за обяснение. Тя обещава да му разкаже. Ала заявява, че първо трябва да си почине. Стар номер — изразът „трябва да си почина“ затваря за няколко часа всички врати, дава й възможност да си поеме дъх, предоставя й необходимото време да събере сили и да се подготви за предстоящите битки със сънищата и мъртъвците, с ненаситните, вездесъщите видения. Франц пазарува. „Не искам да те гоня из целия град“, подхвърля той с усмивка, когато на излизане заключва вратата. В отговор Софи също се усмихва, признателно. Франц чисти къщата, пуска прахосмукачката, готви, купува печени пилета, индийски специалитети, китайска храна, наема касети от видеоклуба и ги носи вкъщи, дебнейки с поглед съучастническата й реакция. Софи го уверява, че е почистил много добре, че храната е разкошна, че филмите са чудесни, но заспива пред телевизора няколко минути след заглавните надписи. С натежала до болка глава, тя се гмурва за пореден път в смъртта и Франц държи ръцете й, когато се събужда на пода с жадни за въздух гърди, безгласна и почти безжизнена.

И това, което трябваше да се случи, най-сетне се случва. Една неделя. Софи не е мигнала от дни. От писъците е останала без глас. Франц я обгрижва, не я изоставя дори за миг, храни я почти насила, защото тя отказва да погълне каквото и да било. Удивително е как този мъж е приел лудостта на жената, за която току-що се е оженил. Същински светец. Посвещава й се изцяло, готов на саможертва. „Чакам най-сетне да склониш да повикаме лекар, та всичко това най-сетне да се оправи…“, обяснява й той като на дете. Тя го уверява, че много скоро всичко ще бъде наред. Ала той настоява. Опитва се да проумее на каква логика се подчинява упорството й. Опасява се да не би да надникне в някое потайно кътче от живота й, до което все още не е допуснат. Какви ли мисли се въртят в главата й? Тя иска да го успокои, чувства, че трябва да направи нещо нормално, за да разсее тревогите му. Така че понякога ляга върху него, вие тяло, докато усети желанието му, разкрива му най-интимните си кътчета, води го, опитва се да му достави наслада, надава няколко вика, затваря очи, чака края на оргазма му.

И тъй, една неделя. Толкова спокойна, че дори скучна. От сутринта сградата ехти от гласовете на обитателите, които било се връщат от пазар, било мият колата си на паркинга. Софи цял предобед се взира през остъклената врата, пушейки цигара след цигара, свряла зиморничаво ръце в ръкавите на пуловера си — направо умира от студ. Умората. Казва: „Студено ми е“. През нощта се беше събудила и бе повръщала. Стомахът още я боли. Чувства се мръсна. Душът се оказва недостатъчен, иска да си вземе вана. Франц я напълва с вода — доста гореща, както обичайно — добавя любимите й соли за вана, които тя дълбоко в себе си не понася — имат синтетичен, доста гаден аромат… ала не й се ще да го обижда. Но както и да е… Това, което иска, е почти вряла вода, която би могла да стопли вкочанените й кости. Той й помага да се съблече. Софи се наблюдава в огледалото: кокалести рамене, костелив ханш, отслабнала до неузнаваемост — направо да се разплачеш или най-малко тръпки да те побият. Колко ли тежи? И при тази гледка тя с висок глас заявява: „Мисля, че умирам“. Констатацията я стъписва. Изрича я така, както преди няколко седмици бе изрекла: „Добре съм“. И е също толкова вярна. Софи гасне, бавно, ден след ден, кошмар след кошмар. Софи вехне и се разпада. Стапя се. Скоро ще стане прозрачна. Поглежда отново лицето си, щръкналите скули и едва тлеещите си насред черно–сини кръгове очи. Франц я притиска към себе си. Шепне й мили и глупави думички. Опитва се да обърне на шега току-що казаното от нея. И прекалява. Потупва я енергично по гърба, както се прави, когато задълго се разделяш с някого. Отбелязва, че водата е гореща. Потръпвайки, Софи я опитва с ръка. И се разтреперва от глава до пети. Франц пуска студената вода, тя се навежда, уверява го, че така вече е добре, той излиза. Отдалечава се с окуражителна усмивка, но както винаги, оставя вратите отворени. Когато чува първите звуци на телевизора, Софи се изляга във ваната, протяга ръка към тоалетката, взема ножиците и внимателно оглежда китките си с едва прозиращи бледосинкави вени. Притиска под леко диагонален ъгъл едно от остриетата към подходящото място, хвърля поглед към тила на Франц и като че ли именно той я подтиква към крайното решение. Поема дълбоко дъх и със силно, рязко движение прокарва острието по китката си. После отпуска напрегнатите си мускули и бавно се потапя във ваната.

Първото нещо, което вижда, е Франц, седнал до леглото й. Сетне тялото си и лявата си ръка, увита в дебела превръзка. И накрая стаята. През прозореца нахлува смътен светлик, който би могъл да бъде едновременно зазоряване или свечеряване. Франц й се усмихва снизходително. Нежно я държи за пръстите, което, общо взето, е най-неадекватното в подобна ситуация. Гали ги, но не проронва нито дума. Софи има усещането, че главата й тежи тонове. До тях е количката, отрупана с ястия.

— Донесоха ти ядене… — казва той.

Това са първите му думи. Няма въпрос, няма упрек, няма дори страх. Не, Софи не иска да яде нищо. Той клати глава, като че ли всичко това го засяга лично. Софи затваря очи. Спомня си всичко много добре. Неделята, цигарите на прозореца, пронизващия костите й студ и мъртвешкото си лице в огледалото на банята. Решението. Да се чупи. Да замине на всяка цена. Шумът на отварящата се врата я кара да вдигне очи. Влиза една медицинска сестра. Тя се усмихва любезно, заобикаля леглото, проверява системата, която до момента Софи не е забелязала. С професионален жест докосва долната част на челюстта й и следващите секунди се оказват достатъчни, за да се усмихне пак.

— Почивайте си — усмихва се отново тя, — лекарят ще дойде всеки момент.

Франц остава, вдига очи към прозореца и се опитва да се вземе в ръце. Софи прошепва: „Съжалявам…“, и той просто не намира отговор. Продължава да гледа през прозореца, като току преплита и масажира края на пръстите си. От него се излъчва изумителна вътрешна сила. Софи има усещането, че е тук завинаги.

Лекарят е дребно, закръглено, невероятно жизнено човече. Самодоволен и самоуверен тип над петдесетте, успокояващо плешив. Достатъчно е да стрелне с подобаващ поглед и да направи изразителна пауза, за да накара Франц да се почувства длъжен да излезе. След което заема мястото му.

— Няма да ви питам и не ви питам как сте. Лично аз съм наясно. Просто ще се наложи да се срещнете с някого.

Изстрелва го на един дъх, сиреч — да си дойдем на думата.

— Тук имаме изключително подходящи хора. Ще можете да говорите с тях.

Софи го гледа. Той очевидно разбира, че мислите й са другаде, и забива поредния пирон в ковчега:

— Колкото до останалото, вярно, беше впечатляващо, но не чак… — Усеща се и припряно додава: — Естествено, ако съпругът ви не е бил наблизо, по това време щяхте да бъдете мъртва.

Избира възможно най-силната, най-грубата дума, за да провери нивото на реакциите й. Тя решава да му помогне, защото съзнава чудесно докъде е стигнала.

— Ще се оправя.

Това е всичко, което й идва на ума. Но пък е истина. Убедена е, че ще се оправи. Лекарят плясва с ръце по коленете си и става. Преди да излезе, посочва вратата и пита:

— Искате ли да поговоря с него?

Софи отрицателно врътва глава, но отговорът не е достатъчно ясен, затова пояснява:

— Оставете на мен.

— Ако знаеш какъв страх брах…

Франц плахо се усмихва. Часът на обясненията. Ала Софи няма такива. А и какво би могла да му каже? Насилва се да се усмихне.

— Когато се прибера, ще ти обясня. Но не и тук…

Франц се преструва, че разбира.

— Това засяга част от живота ми, за която никога не съм ти говорила. Всичко ще ти обясня.

— Чак толкова ли е сложно?

— Да, сложно е. Всъщност сам ще прецениш…

Кимването му е трудно за разтълкуване. Софи затваря очи. Не е уморена, просто иска да остане сама. Има нужда от информация.

— Дълго ли спах?

— Почти трийсет и шест часа.

— Къде сме?

— В „Урсулинките“, най-добрата клиника в района.

— Колко е часът? Сега ли са свижданията?

— Почти обед е. По принцип свижданията са от 14:00 ч., но ми разрешиха да остана.

В друга ситуация несъмнено би добавил нещо от сорта на „предвид обстоятелствата“, но този път е значително по-лаконичен. Тя предчувства, че Франц е напрегнат, държи да каже нещо. И го оставя да говори.

— Всичко това… — Той кимва уклончиво към бинтованите й китки. — Заради нас ли е…? Защото нещата не вървят добре, така ли?

Тя би могла, би могла да се усмихне. Но не може, не иска. Трябва да се придържа към линията си. Вплита три пръста в неговите.

— Това няма нищо общо, повярвай ми. Много си мил.

Думата не му хареса, но я преглъща. Той е един мил съпруг. А и какъв друг може да бъде? На Софи й се ще да попита къде са нещата й, но се задоволява да затвори очи. Вече няма нужда от нищо.

Часовникът в коридора отбелязва 19:44 ч. свижданията са приключили преди повече от половин час, но в клиниката явно не се придържат особено стриктно към правилата и от една или друга стая продължават да се разнасят гласовете на посетителите. Във въздуха все още витаят остатъчните ухания от вечерята, включваща постна супа и зеле. Как е възможно тези заведения да миришат точно по един и същи начин? През широк прозорец в края на коридора нахлува сивкава светлина. Малко преди това Софи се загуби в клиниката. Една медицинска сестра от партерния етаж й помогна да намери стаята си. Сега вече е наясно с разположението. Видя вратата, която води към паркинга. Достатъчно й е да мине покрай сестринската стая на нейния етаж и да се озове навън. В един гардероб открива дрехите, донесени очевидно от Франц за изписването й. Една с една не се връзват. Тя чака, вперила поглед в процепа на едва открехнатата към коридора врата. Медицинската сестра се казва Джени. Стройна, гъвкава жена, с прошарени от руси кичури коса. Мирише на камфор. Движи се със спокойна, твърда крачка. Току-що напуска кабинета си, пъхнала ръце в джобовете на бялата си престилка. Прави го винаги когато отива да пуши на входната врата. Сестрата блъсва летящата врата, която води към асансьора. Софи брои до пет, отваря вратата на стаята си и на свой ред тръгва по коридора, минава покрай стаята на Джени, но точно преди летящата врата рязко свива вдясно и се спуска по стълбите. След няколко минути ще бъде на паркинга. Притиска чантата си към гърдите. И започва да повтаря: 6. 7. 5. 3.

Жандармеристът Жондрет има жълтеникаво лице и сиви мустаци. Колегата му, който го придружава, не проронва нито дума и със съсредоточен и угрижен вид разглежда обувките си. Франц им е предложил кафе. Те са приели — да, едно кафе, защо не — но са останали прави. Жондрет е състрадателен жандармерист. Отваря дума за Софи и казва: „Ваш’та госпожа“, но не добавя нищо повече от това, което Франц вече знае. Той играе ролята си, наблюдавайки двамата жандармеристи. А ролята му е да бъде разтревожен, защото действително е разтревожен. Вижда се отново пред телевизора. Харесва викторините за обща култура, защото ги печели доста лесно, макар че почти винаги шмекерува по малко. Аплодисменти, възторзи на водещия, тъпи шегички, предварително записан смях, възклицания при резултатите — врявата е оглушителна. А Софи го бе направила абсолютно безшумно… Пък и точно в този момент вниманието му беше съсредоточено другаде… Въпроси: категория „Спорт“. Не че си пада кой знае колко по спорта… Ала все пак се пробва. Въпроси за Олимпийските игри, и то от онези, чийто отговор не знае никой, освен неколцина вманиачени специалисти. Беше се обърнал, Софи бе опряла главата си на края на ваната със затворени очи, покрита с пяна до брадичката. Има красив профил. Дори и толкова отслабнала, тя си е все тъй красива. Наистина много красива. Той често мисли по въпроса. Когато отново се обърна към телевизора, през ума му мина, че все пак трябва да я държи под око — последния път беше заспала във ваната и той я изкара почти вкочанена от студ, след което се наложи да я разтрива с одеколон бог знае колко минути, докато възвърне естествения си цвят. Това категорично не е начинът да умреш. Като по чудо се сети за отговора — името на български състезател на овчарски скок, и… внезапно в главата му започна да примигва червена лампичка. Обърна се. Главата на Софи беше изчезнала, втурна се към банята. Пяната беше червена и тялото на Софи бе потънало на дъното на ваната. Изкрещя: „Софи!“. Бръкна във ваната и я изтегли за раменете. Тя не се закашля, но дишаше. Цялото й тяло беше тебеширенобяло и от китката й продължаваше да тече кръв. Не много, но изтичаше на миниатюрни вълнички в синхрон с ритъма на сърцето й и от водата раната беше подпухнала. За миг изпадна в паника. Не искаше тя да умира. Каза си: „Не и така…“. Не искаше Софи да му се изплъзне. Тя желаеше тази смърт. Именно тя избираше къде, кога, как. И той възприемаше този неин свободен избор като пълно отрицание на всичко, което бе сторил досега, за него това самоубийство беше обида за интелигентността му. Ако Софи умреше по този начин, той никога нямаше да може да отмъсти за смъртта на майка си. Тъй че веднага я измъкна от ваната, положи я на леглото и плътно овърза китката й с кърпи, продължи да й говори, да й говори още и още, втурна се към телефона и се обади на пожарникарите. Те пристигнаха за по-малко от три минути — казармата им беше съвсем наблизо — и докато ги чакаше, се притесняваше за куп неща. Докъде можеха да се разпрострат административните проблеми, биха ли могли да претърсват, да разпитват за самоличността на Софи и може би най-страшното — да разкрият на Софи кой е в действителност главен сержант Берг, който през целия си живот не е бил военен дори за минутка…

Когато отиде да я посети в болницата, вече се беше съвзел напълно и отново бе влязъл перфектно в ролята си. Знаеше точно какво да каже, какво да направи, какво да отговори, как да се държи.

Бе възвърнал дори гнева си — Софи беше избягала от болницата и му се наложи да чака повече от шест часа, докато управата си даде сметка за случилото се! Сестрата, която му се обади, явно се чудеше как да му го съобщи. „Господин Берг, жена ви прибра ли се вкъщи?“. Чувайки отговора на Франц, тя незабавно би отбой и го свърза с лекаря.