Пиер Льометр
Булчинска рокля (40)

9 януари 2002 г.

Все някога трябваше да се реши. Умишлено не посягам на административната кореспонденция. Софи е намерила подходящо заведение в парижките предградия. Благодарение на солидната си здравна осигуровка Венсан е приет с широко отворени обятия. Тя го отведе там, коленичи до количката, говори му дълго шепнешком, изтъквайки предимствата на ситуацията. Той ръмжеше неразбираемо. Когато остава сама, Софи плаче.

 

 

2 февруари

Леко отпуснах каишката на Софи, колкото да й дам време да се организира. Задоволявам се да „губя“ това–онова от нещата й, да дезорганизирам повече или по-малко графика й, но явлението е вече дотолкова обичайно, че не предизвиква у нея ни най-малки притеснения. Очевидно е обръгнала. А ето че изневиделица си възвръща и известно самочувствие. Отначало, разбира се, навестява Венсан всеки ден, но постоянството й бързо бива изместено от болезнено спонтанни посещения, особено що се отнася до времетраенето им. И също тъй внезапно изпада в жестоки пристъпи на чувство за вина. Установих го покрай кореспонденцията с баща й — Софи обаче не смее да отвори и дума за това пред него.

Сега, след като Венсан е вече в санаториума, тя обявява къщата за продан. И се пазари като стар евреин, при това с доста необичайна клиентела: амбулантни търговци, антиквари, доброволци от „Емаус“ — колите прииждат една след друга. Софи наблюдава пристигането им и неизменно ги посреща на стълбището, но никога не ги изпраща. Междувременно се товарят кашони и кашони ведно с всевъзможна мебелировка — всичко, което може да ти мине през ума, ако не и повече. Странно ми е да наблюдавам как всички тези мебели, всички тези вещи, на които само нощ преди това се бях възхищавал, сега се пренасят, товарят и откарват — цялата тази суетня неочаквано придобива неприятен, зловещ оттенък. Но такъв е животът.

 

 

9 февруари

Онзи ден, някъде към 21:00 ч., Софи скочи в едно такси.

Стаята на Венсан се намираше на втория етаж. Той е издърпал резето на вратата, водеща към старото монументално стълбище, и е засилил инвалидната си количка надолу. Санитарите недоумяваха как е успял да го стори, но в тоя тип се криеше все още неподозирана енергия. Възползвал се е от затишието след хранене, когато се сформират групите за колективни игри, а останалите пациенти засядат пред телевизорите. Загинал е на място. Странно все пак, умрял е по същия начин, по който умря и майка му. А после ме убеждавайте, че няма съдба…

 

 

12 февруари

Софи реши да кремира Венсан. На церемонията присъстваха малко хора — баща й, бащата на Венсан, бивши колеги, неколцина членове на двете семейства, с които тя се вижда от дъжд на вятър. Именно при подобни обстоятелства си даваш сметка колко се е отчуждила от всички. Валери също бе там.

 

 

17 февруари

Надявах се, че смъртта на Венсан ще й донесе поне малко облекчение, защото със сигурност от седмици в главата й се е въртял един и същи сценарий: задължението години и години наред да го посещава… Ала реакцията й е съвсем различна — Софи се терзае от ужасни угризения. Ако не го беше настанила в пансиона, ако бе имала смелостта да се грижи за него докрай, той щеше да бъде още жив. И макар че Валери постоянно я убеждава в имейлите си, че да се живее така просто не е живот, Софи изпитва непоносима мъка. Все пак мисля, че разумът ще надделее. Рано или късно.

 

 

19 февруари

Софи замина за няколко дни при баща си. Реших, че не е необходимо да я придружавам. А и тя взе лекарствата със себе си.

 

 

25 февруари

Честно казано, кварталът е приличен. Лично аз не бих го избрал, но си го бива. Софи се настани в апартамент на третия етаж. Ще трябва да измисля начин тия дни да го посетя. Очевидно е, че не мога да храня надежди да си намеря толкова удобен наблюдателен пункт, колкото предишния, който използвах по времето, когато Софи бе жизнена млада жена… Но се оглеждам.

Тя не донесе тук почти нищо. То и какво ли толкова бе останало след голямата разпродажба в Оаз. Размерите на камиона, който нае, нямаха нищо общо с тези на чудовището, което бяха използвали при първото си пренасяне. Не съм особен любител на символиката, но в случая възприемам този факт донякъде като предзнаменование, при това доста окуражаващо. Преди няколко месеца Софи напусна Париж с мъжа си с тонове мебели, книги, картини и с бебе в утробата. Сега се върна сама, и то само с една камионетка багаж. Тя вече не е някогашната млада жена, преливаща от любов и енергия. Ни най-малко. Понякога разглеждам снимките от онова време, снимките от почивката им.

 

 

7 март

Софи реши да си потърси работа. Не по специалността си, тя отдавна няма никакви връзки в пресата, а и вече не й достига хъс за подобна дейност. Да не говорим за начина, по който напусна последната си служба… Виж, аз нямам такива проблеми. Мен всичко ме устройва. Тя обикаля офисите, уговаря срещи. Очевидно търси каквато и да е работа. Като че ли си търси само занимание. Почти не отваря дума за това в имейлите си. Просто иска да функционира.

 

 

13 март

Бога ми, най-малко това очаквах — детегледачка! Всъщност на обявата пише „бавачка“, но директорката на посредническата агенция хареса Софи. И резултатът не закъсня — още същата вечер тя бе наета от господин и госпожа Жерве. Ще ги проуча. Засякох Софи с едно пет–шестгодишно момченце. И за първи път от месеци насам я видях да се усмихва. Все още не съм съвсем наясно с работното й време.

 

 

24 март

Чистачката идва по обед. Най-често й отваря Софи. Но тъй като идва и в дни, когато Софи отсъства, реших, че има свой ключ за апартамента. Жената е дебела, на неопределена възраст и неизменно мъкне със себе си кафява пластмасова пазарска чанта. Не идва само през уикенда. Наблюдавах я дни наред, проучих маршрута й, навиците — вече съм експерт. Преди да се заеме със задълженията си, тя се спира в „Триъгълника“, кафенето на ъгъла на улицата, за да изпуши една последна цигара. Явно това удоволствие й е забранено в дома на Жерве. Слабостта й са конните надбягвания. Седнах на съседната маса и докато тя се редеше на опашката, за да направи залозите си, бръкнах в чантата й. Не ми беше нужно много време, за да открия връзката с ключовете. В събота сутринта отидох до Вилпаризис (голям път бие тая жена) и докато тя пазаруваше, пъхнах обратно връзката в чантата й. Изобщо не се усети…

Сега вече имам достъп до дома на Жерве.

 

 

2 април

На практика нищо не се променя. След петнайсетина дни Софи губи документите си, будилникът й започва да откача (още първата седмица закъснява за работа)… Засилвам натиска и изчаквам удобен случай. Досега проявявах търпение, но вече ми се ще да премина към план Б.

 

 

3 май

От два месеца насам, въпреки че безспорно обича работата си, Софи се сблъсква със същите психологически затруднения, както и преди година. Точно същите. Има и нещо ново обаче, и това са пристъпите на гняв. Понякога и на самия мен ми е трудно да я разбера. Предполагам, че подсъзнанието й се бунтува, изпада в ярост. Преди случая не беше такъв. Софи се бе примирила с лудостта си. Явно оттогава нещо е преляло, знам ли… Виждам я, че се нервира, че едва успява да се овладее; държи се грубо с хората, сякаш постоянно им има зъб за нещо, сякаш вече не обича никого. Да де, но какво са й виновни другите, че е такава?! Според мен е агресивна. И много скоро си създава в квартала подчертано лоша репутация… И никаква търпимост. А за една бавачка това е просто недопустимо. Да не говорим, че изкарва яда покрай личните си проблеми (а в момента си има доста такива, признавам…) върху околните. Понякога ми се струва, че й иде да убие някого. Ако бях родител, не бих поверил едно шестгодишно дете на момиче като Софи.

 

 

28 май

Трябваше да се очаква… Видях я с детето на площад „Дантрьомон“, всичко изглеждаше наред. Софи седеше на една пейка, потънала в мислите си. Не знам какво точно се бе случило, но няколко минути по-късно тя вече вървеше по тротоара с широки крачки и разгневен вид. Далече зад нея момченцето се цупеше. В момента, в който Софи се обърна и се втурна към него, разбрах, че ще се случи нещо много лошо. Плесница! Злобна плесница, от онези, които целят да причинят болка, да накажат. Хлапето беше слисано. Тя също. Като че ли изплува от някакъв кошмар. Известно време се гледаха, без да проронят дума. Светофарът мина на зелено, аз спокойно потеглих. Софи се озърташе, сякаш се страхуваше, че са я видели, че ще й потърсят сметка. Според мен тя ненавижда детето.

Миналата нощ Софи спа у Жерве. Случва се много рядко. Обикновено предпочита да се прибере, независимо от часа. Познавам добре апартамента на Жерве. Когато Софи остава да преспи, вариантите са два, защото има две стаи за гости. Наблюдавам прозорците. Софи разказа на момченцето приказка, после я видях да пуши последната си за деня цигара на прозореца и да светва в банята, след което апартаментът потъна в мрак. Стаята. За да се стигне до детската стая, трябва да се мине през тази, в която спи Софи. Сигурен съм, че от страх да не събудят Софи, тази вечер родителите няма да отидат да нагледат хлапето си.

Двамата се прибраха към 1:20 ч. сутринта. Тоалетът преди лягане им отне половин час и около 2:00 ч. светлината в стаята им угасна. Качих се към 4:00 часа. Минах по другия коридор, намерих кубинките, измъкнах връзките и се върнах. Дълго се вслушвах в дишането на спящата Софи, преди безшумно и много бавно да прекося стаята. Малкият спеше дълбоко, леко подсвирвайки с носле. Не мисля, че се мъчи дълго. Усуках връзките около шията му, затиснах с рамо главата му под възглавницата, после всичко стана много бързо. Но беше ужасяващо. Той започна да се мята неудържимо. Повдигна ми се, очите ми се изпълниха със сълзи. Внезапно изпитах увереността, че точно тези мигове ме превръщат в друг човек. Това бе най-тежкото изпитание, на което бях принуден да се подложа. Вярно, преодолях го, но така и никога няма да успея да се съвзема. Нещо в мен умря заедно с детето. Нещо детинско в мен, за което не подозирах, че е все още живо.

На сутринта се разтревожих, когато не я видях да излиза от сградата. Не й беше присъщо. Нямаше как да разбера какво става в апартамента. Но няколко минути по-късно, няколко безкрайни минути по-късно тя изскочи на улицата, обезумяла. Взе метрото. Втурна се у тях, събра малко дрехи, нахълта в банката точно преди обедната почивка.

Софи бягаше.

На следващата сутрин „Льо Матен“ гръмна със заглавие: „Шестгодишно дете удушено в съня си. Полицията издирва бавачката“.