Пиер Льометр
Булчинска рокля (28)

1 август

Спокойно и методично обмислям стратегията си. Чувал съм, че Наполеон е искал да му представят генералите късметлии. Защото човек може да е търпелив, да е решителен, но рано или късно, факторът късмет винаги се намесва. Поне засега съм генерал късметлия, макар сърцето ми често да се свива от мъка, когато мисля за мама. Прекалено много мисля за нея. Прекалено много мисля за обичта й, която ми липсва. Тя наистина ми липсва, ужасно много. Добре, че я има Софи.

 

 

10 август

Консултирам се с няколко агенции за недвижими имоти, но за жалост, безуспешно. Налага ми се да ходя на оглед на бог знае колко апартаменти, които изобщо не ме интересуват, но го правя, за да не привличам вниманието. Вярно, претенциите ми са трудно изпълними… Отказвам се след третата агенция. Сетне известно време ме глождят съмнения. Ала изведнъж, докато вървя по улицата на Софи, ме осенява страхотна идея. Аз вярвам в знаменията. Влизам в сградата, намираща се точно срещу тяхната. Чукам на вратата на портиерката, дебела жена с подпухнало лице. Изобщо не се бях подготвил и може би именно заради това всичко мина чудесно. Интересувам се дали има свободен апартамент. Не, нищо. Всъщност нищо, „което си струва“. Това мигновено събужда интереса ми. Тя ми показва една стая на последния етаж. Собственикът живеел в провинцията и всяка година давал апартамента си под наем на студенти. Казвам „апартамент“, но в действителност това е само стая с кухненски бокс, а тоалетната е на площадката. Тази година я наел един студент, но неотдавна се изнесъл и собственикът нямал време да пусне нова обява.

Стаята е на шестия етаж. Асансьорът спира на петия. Докато се изкачваме и вървим по коридора, опитвам да се ориентирам и установявам, че не сме далече от апартамента на Софи. Дори нещо повече, той е точно отсреща! Отсреща! Когато влизаме, потискам желанието мигом да се втурна към прозореца. След огледа (предостатъчен, тъй като наистина няма какво да се види) и докато портиерката ми рецитира правилника за „вътрешния ред“, който налага на наемателите отчайващ низ от всевъзможни задължения и забрани, най-сетне успявам да си създам представа за обкръжението. Домът на Софи действително е отсреща. И ако това не е късмет, значи, е чудо. Правя се на интересен, влизам в ролята на колебаещ се кандидат. Стаята е мебелирана в стил битпазар, леглото е разбито като военен полигон, но за мен това няма никакво значение. Докато привидно проверявам крана на мивката и оглеждам тавана, който не е боядисван от векове, питам за цената. След това се интересувам какво е необходимо да предприема, защото, да, апартаментът ме устройва и бих искал да знам какви са формалностите.

Оная се пули насреща ми, очевидно недоумяваща защо човек, който явно отдавна вече не е студент, би искал да живее в подобна кочина. Усмихвам й се. Умея го и портиерката, която очевидно от векове не поддържа нормални отношения с околния свят, изглежда повече от очарована. Обяснявам, че живея в провинцията, че работата ми налага чести пътувания до Париж, че за мен хотелът не е решение и че подобна квартира би ме устроила отлично. Усмихвам се още по-дружелюбно. Тя ме уверява, че може да се свърже със собственика, и двамата слизаме долу. Стаичката й, както и сградата, датират от миналия век. А и всичко останало всъщност — пропито с вонята на белина и зеленчукова супа, от която ми се повдига. Проблемът е, че съм болезнено чувствителен към миризмите.

Собственикът ми налита по телефона. Той също се разпростира върху правилата „за благоприличие“, които следва да се спазват в сградата. Тъпо дърто копеле. Изигравам етюда на безпроблемния кротък наемател. Когато портиерката налапва телефона, се досещам, че оня я пита за мнението й, за окончателното й мнение. Преструвам се, че се ровя за нещо в джобовете си, разглеждам снимките, които бабето е нацвъкало върху шкафа си, и постера на Пулбо с пикаещ олигофрен с нахлупен до брадичката каскет. Бога ми, бях убеден, че тези неща отдавна не съществуват. Първото допитване минава повече от успешно. Портиерката току пъшка: „Да, и аз така смятам…“. Тъй или иначе, в пет следобед Лионел Шалвен е вече наемател на квартирата, заплатил е в брой умопомрачаваща сума за три месеца в аванс и е получил разрешение да огледа стаята за последен път, преди да си тръгне, колкото да я премери. Портиерката ми заема шивашкия си метър.

Този път ми позволява да се кача сам. Веднага отивам на прозореца. Реалността надхвърля надеждите ми. Етажите на двете сгради са на различни нива и погледът към апартамента на Софи е от горе надолу. Не бях забелязал, че всъщност имам видимост само към два от прозорците — на хола и на стаята. И единият, и другият са закрити с муселинови пердета. Веднага изваждам тефтерчето и съставям списък на всичко, което трябва да купя.

На тръгване оставям напълно приличен бакшиш.

 

 

13 август

Бинокълът е направо върхът. Според мен продавачът от „Астрономическа галерия“ е повече от наясно за какво става дума. Магазинът е сборен пункт на всички астрономи любители, ала несъмнено и на що–годе организираните и разполагащи със средства воайори. На тази мисъл ме навежда фактът, че лицето ми предлага инфрачервено устройство, което се монтира на бинокъла и позволява нощно виждане или поне възможност за цифрови снимки. Повече от необходимото. Наблюдателният ми пункт е вече готов.

Портиерката бе доста разочарована, че не й предоставям втори ключ, което на практика влиза в задълженията на всички наематели, но лично аз нямах намерение да й позволя да шпионира генералния ми щаб. Ала и не си правех илюзии — тя със сигурност разполагаше с дубликат. Затова разработих доста гадна система, която предполагаше приемливо открехване на вратата, но само дотолкова, доколкото да позволи минимален зрителен достъп до определен ъгъл на стаята. Безспорно находчиво. Така щеше да й е трудно да намери повод да се заяжда относно това несъмнено ново за нея препятствие.

Закачих на стената голяма бяла дъска с флумастери, както и корково пано, обзаведох се с малка масичка. Донесох всичко, с което разполагах до момента. Купих нов компютър, този път преносим, както и малък цветен принтер. Проблемът е, че не мога да идвам тук толкова често, колкото бих искал, поне в началото, за да не събудя нечии подозрения и да не проваля импровизирания сценарий, благодарение на който успях да наема стаята. След време ще се позова на смяна на работата, което ще оправдае по-честите ми посещения.

 

 

16 август

Откакто срещнах Софи, не съм изпадал в стрес. От време на време се случва да се унеса в напрегната дрямка. Доскоро това бе признак за нощен страх, в резултат на който винаги се събуждах, плувнал в пот. А сега е добър знак. Мисля, че Софи ще ми помогне да оздравея. Странно, но колкото по-спокоен се чувствам, толкова повече мисля за мама. Миналата нощ положих роклята й върху леглото, за да й се насладя. Вече е поовехтяла, платът е изгубил някогашната си еластичност и въпреки редовното почистване, когато я погледнеш отдалече, тъмните петна се набиват в очи. Имало е много кръв. Тези петна дълго време ме притесняваха. Щеше ми се роклята да възвърне девствената си чистота, като в деня на сватбата й. Ала в крайна сметка не съм недоволен, че петната все още ги има, макар и вече съвсем дискретни, защото ми вдъхват смелост. В тях е целият ми живот. Те са смисълът на моето съществувание, те олицетворяват моята воля.

И с тази мисъл се унесох в сън.

 

 

17 август

Софи и Венсан се прибират късно вечерта. Сварват ме неподготвен. Много би ми се искало да бъда тук, за да ги посрещна. Когато се събуждам, прозорците им са вече широко отворени.

Но няма страшно, всичко е готово за завръщането им.

Рано сутринта Венсан поема по задачи и Софи ще го изпрати на летището. Няма да ставам, за да присъствам на заминаването. Задоволявам се да маркирам информацията, извлечена от имейла на Софи.

 

 

23 август

Задухът е кошмарен и понякога се налага да остана по фланелка и бермуди. Тъй като не искам да отварям, докато наблюдавам, жегата бързо става непоносима. Донесох един вентилатор, но шумът му ме дразни. Не ми остава друго, освен да се обливам в пот на поста си.

Затова пък наблюдението ми се оказва изключително ползотворно. Те не се страхуват, че може да ги видят. Първо, апартаментът им е на последния етаж, докато отсрещната сграда сиреч, моята, има само четири прозореца, от които може да се надзърне в дома им. А и два от тях открай време са заковани отвътре. Прозорецът ми е винаги затворен, което нормално би следвало да наведе на мисълта, че стаята е необитаема. Съседът ми отляво е доста странен тип, музикант или нещо подобно, който живее в пълен мрак и излиза в най-невероятни часове, но затова пък спазва безупречно наложените на всички ни правила. Два–три пъти седмично го чувам да се прибира крадешком.

Колкото до тях обаче, аз съм винаги на моя наблюдателен пост, независимо кога се прибират.

Отделям особено внимание на навиците им. Навиците са нещото, което дразни най-малко, на което се уповаваш, което е най-солидно. И в което най-малко се съмняваш, между впрочем. Именно върху това трябва да наблегна. За начало се задоволявам с дреболии. Отчитам например някои факти и жестове. Да речем, вземането на душ и грижите за тялото. Софи остава в банята не по-малко от двайсет минути. Лично за мен това е прекалено, но в края на краищата тя е момиче. Да не говорим, че освен това, вече облечена в пеньоар, продължава да глези лицето си и дори често, уж за последно, се прехласва дълго по грима.

Венсан го няма, тъй че пресмятам необходимото време и се възползвам от случая. В момента, в който Софи влиза в банята, се качвам у тях, вземам ръчния й часовник, който е оставила на шкафчето до леглото си, и се изнизвам. Часовникът е истинско бижу. Ако се съди по гравирания на гърба му надпис, е подарък от баща й по случай дипломирането й през 1993 година.

 

 

25 август

Току-що се запознах с бащата на Софи. Приликата е несъмнена, във всяко отношение. Пристигна снощи. Ако се съди по куфара му, явно не се кани да се задържа. Той е висок, слаб, елегантен мъж към шейсетте. Софи го обожава. Отиват на ресторант, досущ двойка влюбени. Докато ги наблюдавам, не мога да се сдържа да не си припомня периода, когато госпожа Оверне, майката на Софи, бе още жива. Предполагам, че си говорят за нея. Ала тя никога няма да присъства в мислите им толкова, колкото обсебва моите. Ако беше още жива, нямаше да се стигне дотук… Господи, каква каша!

 

 

27 август

Патрик Оверне, роден на 2 август 1941 г. — дипломиран архитект, 1969 г., Париж — на 8 ноември 1969 г. се жени за Катрин Льофебр — през 1971 г. основава агенцията „Ер-Вил“ заедно със Самюел Женего и Жан–Франсоа Бернар (съдружници) с офис на улица „Рамбюто“ № 17, след това на улица „Тур–Мобур“ № 63, Париж — през 1974 г. се ражда единствената му дъщеря Софи и семейство Оверне се премества на „Авеню д’Итали“, Париж — финализиран развод на 24 септември 1979–1980 г. — той закупува и се настанява в къщата си в Ньовил-Сент-Мари (70) — на 13 май 1983 г. се жени повторно за Франсоаз Баре-Прюво — Франсоаз изчезва на 16 октомври 1987 г. (автомобилна катастрофа) — същата година продава дяловете си в дружеството, живее сам, от време на време поема работа като съветник по архитектура и благоустройство, най-вече по поръчка на местните общини.

 

 

28 август

Господин Оверне остава само три дни. Софи го изпраща на гарата. Поради служебни задължения не може да изчака заминаването му. Но аз останах. Продължих да го наблюдавам. Възползвах се от възможността да направя няколко снимки.

 

 

29 август

Паркирането на улицата е сериозен проблем. Дори през август се случва Софи да обикаля многократно квартала, преди да намери място, и то често доста отдалечено от дома й.

Общо взето, Софи и мъжът й пътуват с метрото. Тя използва колата си само в случаите, когато работата й налага да посети покрайнините или пък да превози нещо. Има две улици, на които кметството все още не е монтирало таксови апарати. Всички в квартала го знаят и за малкото свободни места се води същинска война. Понякога Софи използва най-близкия обществен паркинг.

Тази вечер тя се прибра към 19:00 часа и както се случва често по това време, няма нито едно свободно място. Паркира на място за инвалиди (лошо, Софи, никакво гражданско съзнание!), колкото да отнесе до тях три внушителни пакета. След което се изнесе обратно надолу буквално със светлинна скорост. Веднага забелязах, че не е взела чантата си. Беше я оставила горе. Не се поколебах нито за миг. В момента, в който тя се качи в колата, хукнах нагоре и нахълтах в апартамента. Бях притеснен, но пък и най-малко двайсет пъти бях отрепетирал наум всички движения. Софи беше оставила чантата си върху шкафчето до вратата. Измъкнах портфейла й и подмених новата й карта за самоличност с тази, която бях откраднал през юли. Едва ли щеше да забележи скоро. Та кой гледа картата си за самоличност?

Това е само началото на сеитбата.