Пиер Льометр
Булчинска рокля (20)

20

Софи е в автобуса. Трябва да действа бързо. Гледа пред себе си с невиждащи очи. Какво да стори, за да ускори нещата? Хвърля око на часовника си — остава й време точно колкото да се прибере и да поспи два–три часа. Капнала е от умора. Пъха ръце в джобовете. Странно е това треперене, появява се на моменти. Поглежда през прозореца. Мадагаскар. Обръща глава и за миг мярва привлеклия вниманието й афиш. Туристическа агенция. Не е сигурна, но натиска бутона и дебне следващата спирка. Има чувството, че е изминала километри, преди автобусът най-сетне да спре. Тръгва обратно по булеварда с походката си на механична играчка. В крайна сметка се оказва не чак толкова далече. От афиша я гледа млада чернокожа жена с наивна, чаровна усмивка и с някакво подобие на тюрбан на главата — едно от онези неща, които си имат име в кръстословиците. Зад нея се простира плаж като от туристическа картичка. Софи пресича булеварда и се обръща, за да погледне афиша от разстояние. И да размисли.

— Бива — бе кимнал старши сержантът. — Вижте, лично аз не съм любител, не си падам много по пътешествията, при все че ни се отварят възможности. Имам един приятел, старши сержант като мен, който заминава за Мадагаскар. Напълно го разбирам — жена му е там. Може и да не е за вярване, но не са чак толкова мераклиите, които искат да напуснат метрополията, нали разбирате. Не чак толкова…

Не чак толкова…

По пътя през цялото време размишлява. И малко преди да пристигне, влиза в една телефонна кабина и се рови в чантата си.

— Вижте — срамежливо бе избъбрил дребният сержант, — знам, че това прави лошо впечатление, тъй де, искам да кажа, че се чудиш как да постъпиш… Но не мога току-така да поискам телефонния ви номер, затова ви оставям моя. На личния ми телефон. Човек никога не знае…

В края на срещата им военният бе далеч не толкова самоуверен, колкото в началото й. И вече не толкова напорист.

— Знам много добре, че не съм вашият тип… На вас ви трябва някой по-така, по-интелектуален.

И неловко се беше усмихнал.

— Ало…

— Добър вечер — казва Софи. — Обажда се Мариан Льоблан, дано не ви притеснявам.

В действителност главният сержант не е чак толкова дребен. Дори е с половин глава по-висок от Софи, но цялото му държане е пропито с прекомерна свенливост, която сякаш го смалява. Когато Софи влиза в кафенето, той несръчно се изправя. Тя гледа на него с нови очи, но с нови или със стари, заключението е все същото — мъжът е определено грозен. Опитва да се успокои: „По-скоро безличен“, ала някакво гласче упорито шушне: „Не, грозен“.

— Какво ще пиете?

— Не знам, може би кафе? А вие?

— И аз… едно кафе.

Дълго време седят мълчаливо, разменяйки смутени усмивки.

— Радвам се, че се обадихте… Винаги ли треперите така?

— Нервна съм.

— Случва се. Аз също, но да не говорим за мен… Май не знаем какво да си кажем, а?

— Може би просто няма какво да си кажем!

И веднага се упреква.

— Съжалявам…

— Съвсем не! Аз…

— Моля ви, не отговаряйте на всичко с „тъй вярно“ и със „съвсем не“. Много е мъчително, уверявам ви. — Доста е рязка. — Имам усещането, че разговарям с компютър — добавя тя с надеждата, че ще прозвучи като извинение.

— Права сте. Професионална деформация. В професията си вие сигурно също си имате навици, нали?

— Аз съм чистачка, тъй че навиците ми са като на всички останали. Най-малко като на онези, които си чистят сами…

— Странно. Не ви го казах първия път, но човек никога не би предположил, че сте чистачка. Изглеждате твърде образована за това…

— Там е работата, че… Да, учила съм, но вече не ме интересува. Да поговорим някой друг път, ако не ви притеснява?

— О, не, вижте, мен нищо не ме притеснява, аз съм много разбран човек…

И тази едничка сентенция, произнесена с обезоръжаваща искреност, навежда Софи на мисълта, че на света едва ли има нещо по-изнервящо от разбраните хора.

— Добре — отсича тя, — какво ще кажете да започнем от нулата?

— Но ние сме вече на нулата!

Всъщност може би не е чак толкова тъп.

В съзнанието й си пробива път едно едва доловимо „А защо не?“. Но сега трябва да разбере основното — вероятността той да получи назначение извън метрополията. И то възможно най-скоро.

Софи е прежалила деня. Тук са вече от един час. Сержантът претегля всеки проблем, за да не изрече неволно думата, която безвъзвратно ще потопи крехкия сал, върху който и без това едва пази равновесие.

— Дали да не хапнем нещо? — предлага Софи.

— Щом искате…

Заключенията са се наложили от само себе си още от първата минута — човекът е безхарактерен, търси си жена и ще пожелае всичко, което желае и тя. Малко се срамува от това, което се кани да му причини. Но осъзнава и пределно ясно какво ще й се наложи да предостави в замяна. Според нея той нищо не губи. Човекът просто си търси съпруга. Всяка би му свършила работа. Която и да е жена. Дори Софи би му свършила работа.

Когато излизат от кафенето, тя преднамерено избира да тръгнат надясно. Никакви възражения — той крачи до нея, продължавайки да се прехласва в мили празни приказки. Безропотен. Отива натам, накъдето го води Софи. Всичко това придава на ситуацията идиотски привкус.

— Къде искате да отидем? — пита тя.

— Не знам… В „Рьоле“?

Софи е сигурна, че го е набелязал още предишния ден.

— Какво е това?

— Ресторант. Пивница… Вижте, ходил съм само веднъж, но не е зле. Всъщност… не знам дали ще ви хареса…

Софи успява да се усмихне.

— Ще видим…

Оказва се, че наистина не е зле. Беше се опасявала да не я заведе в някой ресторант за военни, но не бе посмяла да го попита.

— Много е добре — казва тя.

— Да ви призная, доста умувах, преди да го избера. Сутринта дори минах оттук, за да поразузная… Не си го спомнях много добре, нали разбирате…

— Всъщност никога не сте идвали тук, така ли е?

— Не… Чувствам, че човек трудно може да ви излъже — усмихва се сержантът.

Докато го наблюдава да избира менюто (същевременно дебне дали погледът му се спира повече от необходимото на цените), Софи се пита как подобен тип би могъл да се измъкне безпроблемно от такава история. Но пък всеки си пази кожата. И щом напира за женска кожа, ще трябва, волю или неволю, да приеме вероятността да пострада неговата. В общи линии бракът е точно това.

— Имате ли навик да лъжете жените? — пита Софи, за да поднови разговора.

— Като всички мъже, предполагам. Но не повече. Даже по-малко, струва ми се. Е, сигурно някъде по средата.

— И за какво излъгахте на първата ни среща?

Софи запалва цигара. Сеща се, че той не пуши, но не й пука. Важното е, че не възразява.

— Не знам… Не разговаряхме кой знае колко дълго.

— За да излъжат, някои мъже не се нуждаят от време.

Той я гледа втренчено.

— Няма да мога да се преборя…

— Моля?

— С приказките ви, няма да мога да се преборя. Нямам дар слово, не съм някой отракан тип, нали знаете. Да, знаете го много добре. И може би точно заради това ме избрахте. Е, колкото до избора, аз си знам.

— Но какво говорите?

— Аз си знам.

— Ако знаехме и двамата, това може би щеше да улесни разговора.

Появява се сервитьорът. Софи мислено се обзалага.

— Какво ще поръчате? — пита той.

— Пържола, салата. А вие?

— Ами… — колебае се сержантът и хвърля последен поглед на менюто. — Ще взема същото: пържола и салата.

„Бинго!“, минава й през ума.

— Какви да бъдат? — интересува се сервитьорът.

— Алангле, и двете — уточнява Софи, угасяйки цигарата. — Боже мой, ама че тъпотия!

— Какво казахте?

— Аз ли? Нищо, защо? Точно затова съм ви избрала? Какво означава това?

— О, не го вземайте присърце. Аз по рождение съм цар на гафовете. Идва ми някак отвътре. Навремето майка ми казваше: „На нивата има едно кравешко лайно (прощавайте за израза), то е за теб“.

— Малко ми е сложно да схвана…

— При все това не съм никак сложен тип… Не, няма нищо общо с… Всъщност искам да кажа…

— Не се извинявайте постоянно, така доникъде няма да стигнем.

Сервитьорът донася пържолите и салатите — до отврат еднакви. Започват мълчаливо да се хранят. Софи се чувства задължена да похвали пържолата, ала същевременно е неспособна да добави дори дума повече. Безкрайната пустиня, която ги разделя, се ширва зловещо помежду им като локва, която се увеличава ли, увеличава…

— Не е зле…

— Да, вкусно е. Много вкусно.

Никакъв шанс, наистина, Софи просто няма смелостта да продължи разговора, би изисквало прекомерни усилия. „Яж си пържолата и се дръж. Не се предавай.“ За първи път го оглежда по-внимателно. Метър и седемдесет и шест, може би и осемдесет. Категорично ръбат, широкоплещест — в армията спортуват яко, не се шегуват — с лопатести ръце и грижливо поддържани нокти. Лице на добродушен домашен помияр. Твърда коса, която сигурно стърчи, ако не е ниско подстригана, леко месест нос и не особено изразителен поглед. Но като цяло с внушително телосложение, дума да няма. Странно, че първия път й се беше сторил толкова дребен. Това бе явно неговият начин да се вписва в живота, нескопосан, останал още от детството. Софи внезапно изпитва завист. Завижда му заради неговата простоватост, и то за първи път без помен от презрение. Осъзнава, че досега е гледала на него като на предмет и го е презирала, без дори да го познава. Чисто мъжки рефлекс.

— Май зациклихме, а? — въздъхва най-сетне тя.

— Зациклихме…?

— Да, разговорът нещо не върви…

— Ами то не е никак лесно… — отвръща той след кратка пауза. — Когато намериш тема за разговор, тогава бива, всеки кара посвоему, но когато не намираш… В началото започнахме добре и сервитьорът не трябваше да идва точно в този момент.

Софи не успява да сдържи усмивката си.

Този път вече не е умората. Нито презрението. А какво? Нещо безсмислено. Някаква празнота. Всъщност може би тази празнота се излъчва точно от него.

— Е, с какво точно се занимавате?

— С трансмисии.

— Дойдохме си на думата…

— Моля?

— Какво е трансмисии? Обяснете ми.

Главният сержант само това и чака. Веднъж озовал се в свои води, човек не може да му отнеме думата. Тя не го слуша. Хвърля дискретен поглед към стенния часовник. Но какво друго би могла да очаква? На какво се е надявала? На един нов Венсан? Вижда се отново в дома им, в самото начало. В деня, когато се бе захванала да боядисва хола. Венсан беше изникнал зад гърба й, незабелязано. Просто бе поставил ръка на врата й, съвсем леко, и Софи се бе изпълнила с цялата преливаща от нея сила…

— Май изобщо не ви пука за трансмисиите?

— Нищо подобно, дори напротив!

— Напротив? Интересно ли ви е?

— Не, не бих казала.

— Вижте, знам какво си мислите…

— Така ли смятате?

— Да. Казвате си: „Този тип е симпатяга с неговите истории за трансмисии, но е досаден до смърт“, ще ме прощавате за израза. Гледате часовника, мислите ви са другаде. Вие също искате да сте другаде. Най-добре е да ви го кажа направо: аз също. Знаете ли, адски ме притеснявате. Опитвате се да бъдете любезна, защото няма друг начин — и двамата сме тук… разговаряме. Не че има кой знае какво да си кажем. Питам се…

— Моля да ме извините, наистина се бях отнесла малко… Но използвате толкова технически термини…

— Работата не е в термините, а най-вече в това, че не ме харесвате. Та питам се…

— Да?

— Питам се защо ми се обадихте? А? Какво искате всъщност. И каква е вашата история? Вярно, това може да отнеме година, две, три. Някои изобщо не я научават. В това отношение приятелят ми излезе по-скоро късметлия.

По някое време се разсмиват. Когато стават, тя е вече объркана. Вървят край реката. Пронизващ студ. След десетина крачки го хваща под ръка. Краткотрайно разбирателство ги е сближило. В крайна сметка той не се бе справил чак толкова зле — беше се отказал да се перчи. Бе говорил просто: „Във всички случаи е най-добре да останеш такъв, какъвто си. Защото, рано или късно, това, което си в действителност, излиза наяве. Тъй че по-добре да сме наясно отсега, нали?“.

— Говорите за подмандатните територии…

— Не само! Можеш да получиш назначение и в чужбина. Е, вярно, по-рядко се случва…

Софи пресмята. Среща, брак, заминаване, работа, развод. Може би само си въобразява, че би била на по-безопасно място на хиляди километри от тук. Но интуитивно заключава, че там ще се скрие по-добре. Докато размишлява, главният сержант изброява приятелите си, които вече са получили назначение, други, които са подали молба, и онези, които все още хранят надежда. Господи, колко скучен и предвидим е този човек!