Пиер Льометр
Булчинска рокля (11)

11

Софи върви като робот, костите и мускулите на ханша й дори не помръдват. Просто напредва, досущ пружинена играчка. После за дълъг, може би дори прекалено дълъг период, сърцето й катастрофално забавя пулс. За миг се спира — бог знае къде?! — сетне продължава с все същата механична крачка.

Напоследък доста е отслабнала. Яде малко и каквото й падне. Пуши много, спи зле. Сутрин се събужда внезапно, надига се също толкова рязко, без мисъл в главата, размазва сълзите по лицето си и запалва първата цигара за деня. Това е отдавна. Така е и тази сутрин, на 11 март, както всеки ден. Нае мебелиран апартамент в краен квартал. Не промени абсолютно нищо — заобикалят я все същите избелели тапети, все същият излинял мокет, все същият вехт диван. Още със ставането включва телевизора — праисторически сандък, който предава всички програми със снежинки. Независимо дали го гледа, или не (в действителност тя прекарва пред него часове наред), телевизорът остава включен. Дори придобива навика на излизане да изключва само звука. Тъй като често се прибира много късно, от улицата може да види прозореца на апартамента си, осветен от трепкащи сини отблясъци. И още с влизането включва звука. Неведнъж нощем бе оставяла телевизора да работи, въобразявайки си, че в съня съзнанието й ще остане свързано със звука на предаванията и така ще й спести кошмарите. Напразно. Ала след двучасова неспокойна дрямка поне се събужда с усета за нечие смътно присъствие покрай сутрешните прогнози за времето, покрай телешопа, който може да гледа с часове, и обедната новинарска емисия, докато накрая не й писне.

Към 14:00 ч. Софи изключва звука и излиза. Спуска се по стълбите, запалва цигара, преди да отвори външната врата, и както обикновено, пъха ръце в джобовете, за да скрие непрестанното им треперене.

 

 

— Ще си размърдаш ли задника, или да ти помогна?

Час пик. Заведението за бързо хранене бръмчи като кошер, пред шубера се редят на опашка цели семейства, кухненските миризми изпълват салона, сервитьорките търчат, клиентите зарязват таблите по масите, в залата за пушачи полистиреновите купички са пълни с угарки и навсякъде по пода се търкалят пластмасови чашки за сода. Софи се хваща за парцала. Клиентите я прескачат, понесли таблите си, зад гърба й група гимназисти вдигат адска врява.

— Зарежи го тоя дебел тъпанар — подхвърля мимоходом Жан.

Жан, слабичко момиче с леко кубично лице, е единствената, с която е успяла да се сближи. Колкото до дебелия тъпанар, той изобщо не е дебел. Много мургав, висок, с напомпана мускулатура, костюмиран като управител на щанд в голям магазин, той е изключително педантичен по отношение на три неща: работното време, заплатите и задниците на сервитьорките. В пиковите часове мъжагата ръководи „бандата си“ със замаха на легионер, а следобед задълбочено проучва формите на задника на най-търпеливите сервитьорки, след като другите са побързали да се изнижат през изхода. За него животът е прекрасен. Всички знаят, че злоупотребява с положението си, че възприема хигиената като чисто декоративно понятие, както и защо е влюбен до уши в професията си — средногодишно човекът се облажва незаконно с 20 хиляди евро и прекарва през леглото си петнайсетина сервитьорки, готови на всичко, за да запазят една работа, класирана под всякакви социални норми. Докато прекарва парцала по плочките, Софи забелязва, че той я гледа. Всъщност не точно я гледа, а я оценява като някой, който би могъл да я вкара в леглото си, когато пожелае. Погледът му е повече от красноречив. Неговите „момичета“ са неговите „неща“. Софи продължава да търка с мисълта, че възможно най-скоро трябва да си потърси нова работа.

Работи тук от шест седмици. Той я прие безцеремонно, предлагайки тозчас практическо решение на хроничния й проблем:

— Фиш за заплата ли искаш, или сухо?

— Сухо — отвърна Софи.

— Как се казваш? — попита той.

— Жюлиет.

— Жюлиет да бъде.

Започна още на следващия ден, без трудов договор, срещу заплащане в брой; не избира никога смените си, налагат й се абсурдни почивки, през които няма време дори да отскочи до квартирата си, разпределят й късни смени по-често, отколкото на останалите, и се прибира посред нощ. Софи се преструва, че й е тежко, но в действителност всичко това напълно я устройва. Нае апартамент в един от крайните квартали до булевард, окупиран с падането на нощта от рояк проститутки. В квартала не я познават, тя излиза рано сутрин и се прибира по време, когато съседите са или заседнали пред телевизора, или вече са си легнали. Понякога вечер, когато смяната й свършва прекалено късно, след последния автобус, си позволява да вземе такси. Използва почивките, за да направи равносметка на ситуацията, да си търси ново жилище и друга работа, където никой за нищо няма да я пита. Придържа се към тази стратегия от самото начало — установява се някъде, ала тутакси започва да търси ново убежище, друга работа, друга квартира… Не бива да се задържа на едно място. Трябва да обикаля. Отначало движението без документи й се струва доста лесно, макар и изнурително. Спи все така малко, старае се да променя маршрута си поне два пъти седмично, независимо къде се намира. Косата й пораства и това й позволява да смени прическата. Купува си очила с обикновени стъкла. Продължава да бъде неизменно нащрек. Периодично променя местожителството. Обиколила е вече четири града. И този тук далеч не е от най-гадните. Най-гадна е работата.

Понеделникът е най-проблематичният ден — три произволно наложени й почивки и работна смяна от над шестнайсет часа. Към 11:00 ч., докато крачи по неизвестна й улица, решава да приседне за няколко минути („Никога повече, Софи, най-много за десетина минути“) на терасата на първото попаднало й заведение, за да пийне чаша кафе. На влизане автоматично подбира някакво безплатно вестникарско издание, наблъскано с реклами, и запалва цигара. Заоблачава се. Докато пие кафето, размишлява върху предстоящите седмици. („Предвиждай, бъди винаги с едни гърди напред.“) Разсеяно прелиства вестника. Цели страници, нагъчкани с реклами за клетъчни телефони, с безброй оферти за продажба на коли втора употреба… и изведнъж нещо привлича вниманието й, тя оставя чашата, угася цигарата и мигом трескаво запалва нова. Притваря очи. „Прекалено хубаво е, за да е истина, Софи. Не, първо помисли.“

Ала колкото и да мисли… Сложно е, наистина, но може би именно това е начинът да се измъкне, крайното решение, което, макар че несъмнено ще й излезе доста скъпо, може да й осигури реална безопасност.

Има една-единствена и безспорно съществена пречка, но след преодоляването й всичко може да се промени.

Софи сериозно се замисля. Съзнанието й е толкова претоварено, че за момент дори я съблазнява идеята да започне да си води бележки, ала веднага я отхвърля. Все пак решава да си даде няколко дни за размисъл, след което, ако изходът продължи да й се струва все тъй приемлив, ще предприеме необходимите стъпки.

За първи път нарушава правилото да се задържи повече от четвърт час на едно място.

Софи не успява да заспи. Веднъж прибрала се в апартамента, тя поема риска да си води бележки, за да придобие повече яснота по въпроса. Вече всички елементи са налице. Целият замисъл се съдържа точно в пет реда. Запалва нова цигара, препрочита бележките, изгаря ги и изхвърля пепелта в шахтата за смет. Оттук нататък всичко зависи от едно двойно условие — да намери точния човек и да разполага с достатъчно пари. Още с пристигането си, независимо къде, първата предпазна мярка е да наеме багажен бокс на гарата и да остави в него куфар, съдържащ всичко необходимо в случай на бягство — дрехи и задължителните аксесоари за промяна на външността (боя за коса, очила, гримове и т.н.). Багажът й включва и единайсет хиляди евро. Да, но сега няма ни най-малка представа колко би й струвало това. Ами ако парите не стигнат?

Възможно ли е да устои подобна картонена кула? Чиста проба лудост, при това подчинена на прекалено много условия. Като се замисли, си дава сметка, че реакцията й от типа „Би трябвало да се получи“, що се отнася до тривиалните технически препятствия, в действителност само прикрива акумулирането на задръжките й, оценявани неизменно, бог знае защо, като маловажни, и превръща плана й в абсолютно неосъществима измишльотина.

Научила се е да се съмнява в самата себе си. И може би именно в това е най-добра. Поема дълбоко дъх, посяга към пакета цигари и установява, че й е останала само една. Часовникът отбелязва 7:30. А е на работа чак от 11:00 часа.

Напуска ресторанта към 23:00 часа. Следобед е валяло, но вечерта е приятна, свежа. Знае, че по това време с малко късмет… Слиза надолу по булеварда, поема си дъх, за последен път се пита дали наистина няма друг начин, макар да е повече от убедена, че нееднократно е премислила докрай редките възможности, които й се предлагат. И че тази наистина е най-добрата. Залага изцяло на интуицията си. Да бе, на интуицията…

Колите обикалят, спират със спуснато стъкло, за да се осведомят за тарифите и да преценят стоката. Други правят завой в края на булеварда и поемат обратно. Отначало, когато се прибираше късно, Софи се колебаеше дали да мине оттам, но обиколният път беше по-дълъг, а и в интерес на истината, бе установила, че това не й е чак толкова неприятно — беше свела до минимум връзките си с външния свят и изпитваше почти удоволствие да отговаря — досущ съседка, която вече започват да опознават — на предпазливо свойските поздрави на тези жени, които, както и самата тя, може би се питаха дали някой ден ще успеят да се измъкнат от блатото.

Булевардът е осветен само около лампите. В началото му се намира наркосекторът. Момичетата са много млади, сякаш наелектризирани и като че ли в постоянно очакване на следващата доза. А са и достатъчно красиви, за да се предлагат на светло. Малко по-нататък другите се спотайват в полумрака. А още по-далече, в почти непрогледна тъмнина, е царството на травеститите, чиито гримирани в синьо лица понякога изникват ненадейно от нощта като карнавални маски.

Софи подминава блока, в който живее, и навлиза в по-спокоен, но и по-зловещ район. Жената, за която си мисли, е тук. Около петдесетте, изрусена до бяло, по-висока от Софи, с щедра гръд, която явно не я оставя без клиентела. Двете се гледат и Софи спира пред нея.

— Извинете… Имам нужда от информация. — Чува отзвука на собствения си глас — ясен, чист. Дори сама се изненадва от самообладанието си. И преди жената да успее да отговори, добавя, показвайки крайчеца на банкнотата от 50 евро, която стиска в ръка: — Мога да платя.

Онази известно време я оглежда, сетне се озърта, колебливо се усмихва и отвръща с прегракнал от цигарите глас:

— Зависи от информацията…

— Нуждая се от един документ… — уточнява Софи.

— Какъв документ?

— Извлечение от акт за раждане. Името няма значение, интересува ме единствено датата. По-точно… годината. Може би знаете към кого бих могла да се обърна…

В първоначалния си идеален сценарий Софи допускаше проява на нещо като съчувствие, дори на съучастничество, но романтичните изблици явно нямаха място тук. Ставаше дума, чисто и просто, за сделка.

— Имам нужда от него… при приемливи условия, разбира се… Моля ви просто за някакво име, адрес…

— Тия неща не стават така.

Жената се обръща и се отдалечава, преди Софи да е успяла дори да помръдне. Но внезапно се обръща и подхвърля:

— Намини следващата седмица, ще видя какво мога да направя…

После протяга ръка и чака, гледайки я право в очите. Софи се двоуми, бърка в чантата си и изважда втора банкнота, която тутакси изчезва.

Сега, след като вече е набелязала стратегията си, а и в интерес на истината, не вижда друго, по-добро решение, Софи не чака резултатите от първата си стъпка и незабавно предприема следващата, подтиквана от неосъзнато желание да предизвика съдбата. Следващия ден тя се възползва от следобедната си почивка и тръгва на разузнаване. И грижливо си набелязва мишена, отдалечена както от ресторанта, така и от дома й — на другия край на града.

Слиза от автобуса на булевард „Федерб“ и дълго време върви, консултирайки се от една карта на града, за да не се налага да пита за пътя. Умишлено подминава агенцията, без да бърза, за да може да надзърне вътре, но всичко, което успява да види, е един празен кабинет с кантонерки и няколко афиша по стените. Тогава пресича улицата, връща се обратно и влиза в близкото кафене, откъдето може да наблюдава входа, но без самата тя да бъде забелязана. Наблюдението се оказва също толкова разочароващо, колкото и непосредственото проучване — агенцията е от онези, където просто няма какво да се види и които грижливо поддържат баналния си външен вид, за да не обезсърчават клиентите. След няколко минути Софи плаща кафето, решително пресича улицата и отваря вратата.

Кабинетът е все тъй празен, но звънчето на вратата стимулира появата на около четирийсетгодишна жена с малко недотъкмена на цвят рижа коса и окичена с бижута, която веднага й подава ръка, сякаш са приятелки от детинство.

— Мириам Декле — представя се тя.

Името й е несъмнено толкова истинско, колкото и цветът на косата. В отговор Софи изстрелва: „Катрин Герал“, което, парадоксално, звучи много по-достоверно.

Директорката на агенцията явно се изживява като психолог. Тя се облакътява на бюрото, подпира глава на ръцете си и се вторачва в Софи с полуразбираща и същевременно полусъстрадателна усмивка, призвана да засвидетелства дълбоко познаване на човешката мъка.

— Чувстваме се самотни, нали? — тихо изчуруликва тя.

— Малко… — рискува Софи.

— Разкажете ми за себе си…

Софи преговаря бързо наум краткото съчинение, което търпеливо е подготвила и чиито елементи многократно са били премислени, претеглени.

— Казвам се Катрин, на трийсет години съм… — подхваща тя.

Срещата като нищо би могла да продължи два, че и повече часа. Софи чудесно разбира, че директорката използва всички възможни уловки, включително и най-безцеремонните, за да я убеди, че е „разбрана“, че най-сетне е попаднала на внимателния и опитен човек, от когото има нужда, накратко — да я увери, че е в добри ръце, в благите обятия на една универсална маминка с чувствителна душа, която схваща всичко от половин дума и която я уведомява с мимики било, че: „Не е нужно да продължавате, всичко разбрах“, или пък: „Вече съм напълно наясно с проблема ви“.

Софи е притисната от времето. Постаравайки се въпросът й да прозвучи възможно най-нескопосано, тя се интересува за „начина, по който става всичко“, като уточнява, че се налага скоро да се върне на работа.

В подобни ситуации се влиза неизменно в надпревара с времето. Единият иска да си тръгне, другият — да го задържи. Това е упорита борба за надмощие, в чийто ход с ускорени темпове се следват всички етапи на една истинска малка война — атаки, финтове, прегрупиране, заплаха, мнимо отстъпление, промяна в стратегията…

В крайна сметка на Софи й писва. Вече знае всичко, което й е необходимо — цената, нивото на клиентелата, системата на срещите, гаранциите. Тя се задоволява да избъбри едно смутено, но убедително: „Ще си помисля“, и си тръгва. Направила е всичко възможно, за да не подклажда извънмерно въображението на директорката. Без колебание й предоставя фалшиво име, фалшив адрес и фалшив телефонен номер. И се отправя към автобусната спирка с увереността, че никога повече няма да стъпи тук, но затова пък с потвърждението за онова, на което се е надявала — ако всичко мине добре, много скоро ще си осигури чисто нова, желязна самоличност.

„Все едно да изпереш куп мръсни пари, Софи.“

И то благодарение на едно най-елементарно, но пък напълно законно извлечение от акт за раждане. Остава й само да си намери съпруг, който да й предостави ново, безукорно, неподлежащо и на най-малко съмнение име…

Тогава вече наистина ще стане неоткриваема.

Крадлата Софи, Убийцата Софи ще изчезне — сбогом на Лудата Софи.

Запознайте се с Изпраната Софи.