Каролайн Линдън
Скандална любов (3)

Глава 2

Докато Тристан открие халата си, нападналата ги Фурия не просто бе открила набелязаната си жертва, но и очевидно я бе сразила, ако се съдеше по все по-отчаяния глас на Бенет, който долиташе изпод завивките. За момент лорд Бърк остана на прага, развеселен от гледката: Дъглас Бенет, вечният кавгаджия, бъдещият наследник на голямо състояние и древна аристократична титла, се криеше под одеялата като изплашено момченце, докато Фурията — негова сестра, ако можеше да й се вярва — седеше спокойно до леглото и бъбреше за рокли.

Не приличаше на Фурия; в очите на Тристан изглеждаше доста обикновена. Беше по-висока от повечето момичета, с щедра фигура, съвсем неподходяща за женските модни тенденции в момента. Правят я… дебела, помисли си той неласкаво по неин адрес. Е, не точно дебела, но пълна. Метри дантела покриваха гърдите, където беше редно жените да са щедро надарени, а фустите под полата на розовата раирана рокля разширяваха ханша й. Носеше косата си — с хубав цвят, наистина — на масури, а той ги ненавиждаше; приличаха на детска прическа според него. Лицето й… Лицето й беше привлекателно, прецени той, и интересно, ала последното вероятно се дължеше на злорадия блясък, който сияеше в очите й, докато Бенет напразно се опитваше да не чува глупавите й брътвежи.

При споменаването на оранжевото обаче той трепна. Никога оранжево; оранжевото е неподходящ цвят за повечето жени, а на нея щеше да й стои направо отвратително. Тристан се смяташе за познавач на жените и облеклото им; обичаше жените, особено красивите, а ако една жена не е красива, то поне може да положи усилия да изглежда добре.

— Златно — обади се той. — Трябва да носиш златно.

Тя се обърна да го погледне, а лицето й сияеше от удоволствие. Секунда след това изражението й застина, но Тристан успя да види цвета на очите й: наситено кафяво със златисти точици. Определено трябваше да носи златисто, за да подчертае действително хубавия си тен. Ако промени прическата си и се облече подходящо, ще бъде приемлива, помисли си той, преди да успее да се спре.

И все пак се спря. Първо, защото тя беше Фурия, а той не искаше повече такива жени в живота си. Леля му и братовчедките му стигаха. Второ, защото беше сестра на Дъглас Бенет, а човек не се задява със сестра на дружка по чашка, освен ако не възнамерява да се ожени за нея, макар и тогава да е рисковано. Но най-вече се спря, защото с всичките тези масури и обвита с дантели гръд тя определено не беше негов тип, а и тропаше по вратата все едно е Хефест пред наковалнята си. Боже, на никой мъж не му трябва подобна жена.

— Извинявай, тук ли си се настанил да живееш? — поинтересува се тя.

— За два месеца — отвърна той. — Докато ми поправят покрива.

— Чудесно. Така Дъглас има под ръка приятел, с когото да се впуска в пороци.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Пороци ли? Колко интересно, че веднага схвана за какво става дума.

— Стане ли въпрос за брат ми, най-напред това ти идва наум. — Тя го огледа от главата до петите и добави: — И за теб, предполагам.

— Боже, значи си ме преценила правилно още щом ти отворих вратата. Да се чувствам ли поласкан?

Златистите точици в очите й проблеснаха.

— Не те съветвам — отвърна тя. — Представям си ви двамата, здравата подпийнали, едва се държите на крака или лежите в собствената си мръсотия и здравата хъркате. — Дари го с дяволита усмивка. — Това ласкае ли те?

— Звучиш сякаш състоянието ти е добре познато. — Ухили й се. — Да не си идвала с нас по кръчмите? Нямам спомен да съм те виждал пияна до козирката. Трябва силно въображение, за да си те представя така.

— На мен не би ми било трудно — увери го тя. — Имам много богато въображение.

Погледът му се плъзна по шията й, където една вена пулсираше. От гняв ли, или от нещо друго?

Острият език на Фурията впечатли Тристан.

— И аз — промърмори той.

— Не се съмнявам — продължи тя. — Особено ако си представяш, че ще тръгна, преди да получа обещанието на скъпия си брат да присъства на бала у семейство Малкълм утре вечер. — Наведе се и силно побутна одеялата върху леглото. — Дъглас, представи си колко ще е щастлива мама да се отбие при теб днес, за да ти го напомни. Ще й кажа, че изрично си я поканил да дойде.

Бенет се показа от скривалището си и грабна перодръжката и мастилницата. Разплисквайки мастило навсякъде, той подписа подадения му лист.

— Ето! Сега ще ме оставиш ли на мира?

Тя се усмихна победоносно и развя хартията, та мастилото да изсъхне.

— Разбира се! Казах, че ще си тръгна, след като получа обещанието ти. Ти ми го даде и сега мама ще има доказателство. Благодаря ти, Дъглас. Беше удоволствие да те видя отново. — Сгъна листа и го пъхна в чантичката си. — Не забравяй: балът е утре вечер. Ще ми бъде неприятно да идвам отново, за да ти напомня.

— Върви си! — изсумтя Бенет, потъвайки отново под одеялата.

Сестра му пак се усмихна; видимо злорадстваше. Тристан се навъси. Какво ли му е било на горкия Бенет да израсне с нея?

Тя стана от стола и тръгна да си върви, но го видя застанал на прага и спря. Удовлетвореното й изражение изчезна.

— Простете, сър.

— Задето извади душата на нещастника, преди да е станал от леглото ли? Не, мадам, няма да ти простя — заяви Тристан.

Кафявите й очи се присвиха.

— Задето си застанал на пътя ми — отвърна тя, а в тона й се долови съмнение дали той е с всичкия си.

— Да беше си помислила първо за това, а после да нахлуваш в къщата — изсумтя той.

— Да, вярно. Забравих, че сега живееш тук. Добре се справяш с ролята на портиер.

— Очарователна си.

— Затова ли не желаеш да си тръгна? — изгука тя и запримигва с мигли. — Признавам: не очаквах брат ми да допусне да ме напада и обижда полугол мъж! — Тя нарочно повиши тон и придаде драматични нотки на всяка дума. — Ще се наложи да те предизвика на дуел заради подобно неприлично държание!

— Пусни я да си върви! — извика Бенет изпод завивките. — За бога, Бърк, остави я да се махне от къщата.

— Благодаря, скъпи братко. Ще се видим на бала.

Тристан отстъпи от прага, когато тя се приближи.

— Довиждане, госпожице Бенет.

— Довиждане, лорд Бърк. — Усмихна му се лъчезарно.

Мина край него и той долови аромата на парфюма й. Беше прекрасен — ненатрапчив и фин, а не остър и сладникав. Тристан леко коригира мнението си: има нещо симпатично в жена, която ухае така.

Погледна към Бенет, сгушен под одеялата. Продължаваше да го съжалява, че е израснал с такава мъжкарана в къщата, но същевременно се питаше защо тя определено има повече характер и решителност от брат си. Бенет, макар и чудесен, лесно се водеше за носа. Как безропотно подписа хартийката, с която се обричаше да прекара скучна вечер сред излезлите на лов за съпруг лъвици в лондонското общество. Тристан щеше да скъса листчето и да го подпали пред погледа на госпожица Бенет и щеше да й се усмихва, докато то гори. Представяше си как би реагирала тя на това…

— Бърк? — гласът на Бенет издаваше паниката му. — Бърк, аз подписах проклетата хартийка!

— Много глупава постъпка — съгласи се Тристан и се настани върху освободения стол до леглото.

— Не мога да отида на бала у Макмилан!

— Малкълм — поправи го Тристан.

Бенет отметна завивките.

— В операта има премиера. Ще гостува нова балетна трупа от Франция!

— Така е.

— Следователно не мога да отида на проклетия бал — възнегодува Бенет. — Всички момичета ще бъдат разграбени.

— Тогава не ходи на бала — сви рамене Тристан.

— Не разбираш — възрази Дъглас почти уплашено. — Сега, когато Джоун разполага с подписа ми под обещанието, ще има сериозни последствия, ако не се явя на бала.

— Сестра ти отново ли ще дойде? — попита Тристан ужасен. — Няма ли кой…

— Не, ще стане много по-лошо. — Бенет потрепери. — Говоря за майка ми. Ще ме води по чайове, на балове, на танци, литературни и философски сбирки.

Ако се съдеше по изражението му, все едно описваше кръговете на ада. Всъщност, трябваше да признае Тристан, наистина звучеше като самия ад.

— Тогава иди на бала.

Тристан се изправи и тръгна към вратата. Все пак проблемът не беше негов.

— Боже, не! Наложително е да взема листа от Джоун, преди майка ми да го види.

— В такъв случай побързай — отвърна Тристан делово, защото отдолу долетя затръшване на врата. — Тя си тръгна.

— Боже! — Бенет скочи от леглото и започна трескаво да си обува панталоните. Тристан вече излизаше от стаята. — Бърк, чакай! Помогни ми!

— Защо? — Приятелят му се почеса по брадичката. — Да беше я поставил на място и да й заповядаш да напусне къщата.

Бенет се изсмя саркастично, докато нахлузваше ризата през главата си.

— Не познаваш Джоун, ако смяташ, че при нея се действа така. Помогни ми, човече, или ще ме накълцат на парченца.

— Напълно заслужено — промърмори той, но после вдигна безпомощно ръце. — Как да ти помогна? Тя очевидно не ме одобрява, ако не забеляза.

Дъглас се бе захванал с ботушите.

— Знаеш как да говориш с жените. Просто… Придумай я да ти даде листа.

— По-скоро бих я придумал да не носи оранжева рокля, а златиста.

Да, наситена златиста коприна, с дълбоко деколте и оголени рамене, без никакви дантели, която да прилепва към талията и бедрата. Запита се колко ли е тънка талията й; с гръд като нейната ще е идеално, ако талията й е малка. Под всички волани и дантели може би се криеше една истинска Венера.

— Бърк, умолявам те — простена Бенет. — Помогни ми. Отчаяно се нуждая от подкрепа.

Всъщност нямаше значение колко е тънка талията й или как би изглеждала косата й разпусната. Тя бе не просто Фурия. Тя знаеше как да шантажира. Не изоставяш ближния си на манипулациите на подобни същества, нищо че му е сестра. Тристан се предаде.

— Добре. Само да се облека.

Когато слезе, завари Бенет нервно да крачи из антрето.

— Боже, сигурно вече е стигнала до вкъщи. Господи, каква напаст е.

— Едва ли е най-голямата — подметна Тристан, мислейки за леля си и братовчедките си.

Те бяха огромна напаст — с остър език като на госпожица Бенет, но не и с нейния ум.

— Не си живял с нея — промърмори Бенет и отвори вратата.

В очите им плисна слънчева светлина. Бенет присви очи и изруга. Слезе по стъпалата и стъпи на улицата, ала там застина на място.

— По дяволите! Накъде ли е тръгнала?

— Към вас вероятно — предположи Тристан. Нахлупи шапката по-ниско, за да се предпази от яркото слънце. — Категорично обаче отказвам да я преследвам в дома на родителите ти.

Бенет си пое дълбоко въздух.

— Да, вероятно към вкъщи. Но Джоун обича да се измъква сама. Мисли, че не знам, но не изпуска възможност да хлътне сама в книжарница или в магазин за дамски шапки. — Направи пауза. — Ти върви натам… — посочи на изток, — а аз ще тръгна насам. Ако е стигнала до вкъщи… — Неволно потрепери. — Ще се наложи татко да се намеси…

Тристан се запита защо никога не е забелязвал тази мекушавост у Дъглас, но само кимна. Бенет се отправи на запад. Вървеше като човек, готов всеки момент да хукне.

Бърк се насочи на изток, към магазините. Къде би отишла една млада дама сама? Не забеляза да я чака прислужница пред къщата; явно никой не я беше придружил. Най-вероятно се е прибрала вкъщи, за да положи доказателството за своята победа в краката на майка си. Тристан тайно си помисли, че след като Бенет подписа листа като пълен страхливец, сега е редно да изтърпи последствията.

Но същевременно Бенет му даде възможност да остане в града, откъдето лесно можеше да надзирава ремонта на покрива на семейната къща. Леля му не би пропуснала случая да го укори как се грижи за имота, макар да ставаше въпрос за поправката на стогодишен покрив, за който чичо му така и никога не се погрижи. Ако чичо Бърк бе обърнал нужното внимание на къщата, покривът никога нямаше да прокапе и да тече през последните десет години, нанасяйки сериозни щети на горния етаж и накрая да рухне миналия месец.

Сви по Бонд стрийт и не особено старателно се огледа за розова раирана рокля. Бог му бе свидетел, че щеше да я забележи от половин километър — беше толкова широка поради всички фусти под полата. Защо някои жени не умеят да се обличат добре? Защо като овце следват модата, без да се запитат дали последните тенденции им отиват или не? Златистото определено беше подходящият цвят за госпожица Бенет. Така щеше да подчертае тъмната си коса и бялата кожа. Не розовото, в никакъв случай.

И какво щеше да предприеме, ако я открие? Тя няма да му даде доброволно подписаното обещание, а и Тристан не изпитваше никакво желание да се разправя с нея в магазин за шапки. Всъщност и насаме не желаеше да се разправя с нея, колкото и да му се искаше малко да й натрие носа.

Спря пред витрина за платове и разгледа изложените там коприни. Този нюанс на синьото също би й отивал, прецени той, но в следващия миг тихо изруга. Мъжкарана. Дявол, превъплътил се в жена. Освен това — сестра на приятел. Не беше жена, на която всеки нюанс на синьото щеше да подхожда.

Извърна се от витрината и тръгна по улицата с по-енергична крачка. Не той беше виновен, че Бенет не й се опълчва. Не беше негова грижа дали ще завлекат Дъглас на бала у Малкълм или Макмилан или на който и да е друг бал, където да трябва да танцува с половината момичета на Великобритания. Като съдеше как се огъна пред сестра си, прецени, че Бенет ще бъде оженен до няколко месеца за някоя като Фурията. Без съмнение лейди Бенет вече е избрала момиче и ще подчини сина си на волята си. Щеше, разбира се, да е жалко да загуби такъв весел приятел, но Тристан нямаше никакво желание да застава между Фурията и жертвата й. Ще се наложи Бенет сам да се оправи. Глупаво беше да се изпълняват заповеди на жена; която и да е жена. Ако Тристан искаше истински да помогне на приятеля си, най-добре да го намери и да му каже да се държи мъжки и да постави сестра си на място.

И тогава, с крайчето на окото си, зърна розова раирана пола да се шмугва в малка книжарница. Забави крачка и бавно се усмихна. Напълно забравил, че току-що се закле да я избягва като смъртоносна чума, той потри ръце и я последва.