Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандали (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love and Other Scandals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 46гласа)

Информация

Сканиране
sqnka(2017)
Начална корекция
asayva(2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Regi(2019)

Издание:

Автор: Каролайн Линдън

Заглавие: Скандална любов

Преводач: Ивайла Божанова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 16.02.2016

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-188-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7965

История

  1. —Добавяне

Глава 11

На следващия ден Джоун доби по-ясна представа какъв ще бъде животът с Евангелин.

Сандъците на леля й пристигнаха заедно с камериерката й Соли. Соли се оказа висока, стройна като статуя африканка. Липсваха й два пръста и говореше с мелодичен акцент, а думите се лееха по-сладки от мед. Усмихваше се — добре, но Джанет никога не би одобрила как се смее фамилиарно с Евангелин.

Ала най-смаяна Джоун остана от гардероба на леля си. Тоалетите приличаха на роклята, с която пристигна. Всички се оказаха в ярки, дръзки цветове и нетрадиционни. Покани племенничката си да ги разгледа и обеща да отидат при шивача й същия ден.

— Непременно ми кажи, ако нещо ти допадне особено — насърчи я Евангелин, докато Соли разопаковаше. — Федерико ще реши какво ще направи за теб. Така действа той. Никого не слуша. Но Соли може да преправи някоя от моите рокли, за да ти стане. Еднакво високи сме.

Това отговаряше на истината. Джоун беше само по-светла от леля си. Докосна пищно избродирана червена рокля. Повечето дрехи на Евангелин бяха в цветове и с кройки прекалено смели за неомъжена жена на възрастта на Джоун. Това обаче не обуздаваше желанието й да носи такива, но ако майка й дочуе, че се разхожда из Лондон с оранжев или ален тоалет…

— Как откри господин Салваторе, лельо Евангелин? Досега не бях чувала за мъж модист.

— Той е шивачът на сър Ричард. След като се запознахме, ми прати скица на рокля. Не му харесало особено как съм била облечена, затова ми предлагаше нов модел. — Евангелин се засмя. — Стори ми се изключително забавно и веднага направих поръчка. Нямаш представа колко ми отиваше. Сър Ричард се съгласи с мен и оттогава използвам услугите само на Федерико.

— Не е ли… неприлично да се обсъждат такива неща с мъж?

Леля й направи физиономия.

— Неприлично ли? Той не те кара да стоиш пред него по бельо. Има уважавана, почтена и изключително талантлива асистентка. И какво значи „прилично“? Преди десетина години момичетата като теб носеха тънки бели рокли, а днес дори бельото ни е по-плътно. В онези дни бе достатъчен по-силен повей на вятъра, за да бъде сринато приличието на не една дама. И трябва да си наясно: мъжете обсъждат дамското облекло. Смея да твърдя, че мислят за това, колкото и ние.

Трябва да носиш златно, долетяха като ехо думите на лорд Бърк. Приличаш на полуразтворен чадър. Джоун се изчерви.

— Да, така е, предполагам. Това обаче не значи, че знаят нещо по въпроса.

— Федерико знае. — Евангелин се изправи. — Още сега ще му пиша. Помоли Соли да ти покаже всичко, което искаш.

Соли се оказа старателна помощничка. Извади и й демонстрира всекидневни рокли, вечерни рокли, палта и шалове. Гардеробът на Евангелин бе несравнимо по-разнообразен от този на Джоун.

— Всички са прекрасни — въздъхна тя замечтано, прокарвайки нежно ръка по костюм за разходка от кремава коприна с тесни тъмносини биета. Моделът, идеален за елегантно модно мъжко сако, въздействаше дръзко и неочаквано като дамски тоалет.

— Лейди Кортни обича да се представя в най-добрата си светлина — вметна Соли ласкаво.

Джоун въздъхна и й подаде костюма. Тя също мечтаеше да изглежда добре. Не. Желаеше да изглежда прекрасно. Ала както подозираше, това бе направо непостижима мечта. Зърна силуета си в огледалото и се помъчи да прецени потенциала си. Беше висока, знойна, а косата й — кестенява и права — подходяща само да бъде сплитана или навита на масури. Но пък и Евангелин бе висока колкото нея и също така знойна. До момента не се бе появила нито веднъж с коса на масури и макар дрехите й определено да не копираха последните броеве на „Акерман“, тя изглеждаше потресаващо, а не като полуразтворен чадър. Може би имаше някаква надежда…

Соли се насочи към кутиите за шапки.

— Искате ли да ги видите, госпожице? Според мен тази ще ви хареса.

Отвори една кутия.

Джоун извади боне — доста обикновено; не беше екстравагантно както очакваше. Повдигна го над главата си и се постара да си представи как ще й стои. Модните шапки определено я правеха да прилича на великан.

— Пробвайте я — предложи Соли. — Тя няма да има нищо против.

Джоун се поколеба, но после се усмихна.

— С удоволствие — съгласи се тя и бързо седна пред тоалетката.

Сложи шапката и се погледна. Над широката мека периферия се издигаше дъно, но не толкова високо, колкото беше модно. Единственото перо украса не стърчеше, а се извиваше към тила и въобще не добавяше излишна височина. Най-хубавото бе, че шапката не правеше лицето й кръгло. Доволна усмивка разцъфна на устните й. Да, определено имаше надежда.

На вратата леко се почука.

— Имате посетител, госпожице Бенет — съобщи Смит.

Възхищавайки се как й стои шапката на Евангелин, Джоун почти не погледна към иконома.

— Така ли? Кой е?

— Виконт Бърк.

— Кой?! — Тя едва не заби иглата в скалпа си.

— Лорд Бърк.

Върху подноса лежеше обикновена визитка. Джоун я погледна тревожно. Какво, по дяволите, искаше той?

— Да му кажа ли, че ви няма? — попита Смит след дълга пауза.

— Ами… — Постави шапката обратно в кутията. — Не. Ще го приема.

Повтаряше си, че я движи единствено любопитството. Бяха минали пет дни от целувката. Колкото и да отричаше, Джоун се питаше дали той ще й се обади; дали целувката случайно не е била нещо повече от средство да я накара да млъкне; дали има шанс да е бил зашеметен от целувката толкова, колкото и тя.

Поради последвалото пълно мълчание стигна до заключението, че въобще не е бил впечатлен, проклетият му женкар.

От друга страна, ето днес той е тук, в салона. По коридора си хвърли бърз поглед в огледалото. Изражението й бе спокойно, независимо колко лудо биеше сърцето й. Влезе в салона.

— Добър ден, лорд Бърк.

Той стоеше в другия край на помещението, загледан през прозореца, но след поздрава й незабавно се обърна. За миг застина на място, но после се поклони.

— Госпожице Бенет. — След дълга пауза добави; — Поднасям най-искрените си пожелания за скорошното и пълно възстановяване на лейди Бенет.

— Благодаря. — За това ли беше дошъл, питаше се Джоун. Той стоеше и не откъсваше очи от нея. Беше прекалено привлекателен, за да се чувства удобно в негово присъствие. — Бележка от Дъглас ли ми носиш? — попита тя накрая.

Той стисна устни, преди да отговори.

— Нещо подобно. Значи той не ти е писал?

— Не. Защо да ми пише? Нали заминава за Норфолк. Даже мислех, че вече е заминал. Не се сещам какво има да ми казва преди отпътуването.

За миг лорд Бърк стисна очи, сякаш искаше да обуздае някакъв гняв.

— Да не би нещо с Дъглас да не е наред? — попита тя напълно озадачена от тази визита.

— Тук съм да ти предложа моята компания — отвърна той суховато. — Насреща съм, ако ти се излиза.

Джоун зяпна.

— Твоята компания?!

— По молба на брат ти — добави той бързо. — Бенет се опасява, че в отсъствието на родителите ви ще седиш сама вкъщи.

Дъглас го беше пратил да й прави компания? Той беше тук само за да направи услуга на брат й?

Джоун гневно си пое дъх. Как смее Дъглас да праща безпътния си приятел да я съпровожда из града? И как смее лорд Борсук да приеме, след като тя ясно даде да се разбере колко не харесва нито него, нито маниерите му? Ще им покаже тя и на двамата… Ще им покаже… Хрумна й пъклена мисъл и вместо да среже лорд Бърк тя му се усмихна мило. Ще даде добър урок и на двама им и славно ще се позабавлява, докато го прави.

— Така ли? Колко предвидливо от негова страна. И колко мило от твоя страна да посветиш толкова много от времето си, за да ме развличаш.

Той очевидно бе очаквал друг отговор. Живите му зелени очи я изгаряха.

— Да, доста благородно, нали?

— И го правиш с такъв ентусиазъм. — Все така ведро усмихната постави ръка на гърдите си в знак на благодарност. — Репутацията ти на чаровник е напълно заслужена, сър.

Той леко изсумтя.

— Надявам се. И е добре да не го забравяш.

Джоун се насили да се изхили като едно от онези момичета, които съумяваха да си хванат съпруг още през първия сезон.

— Как бих могла? Особено след последната ни среща.

— Така ли? — Той скръсти ръце и я погледна с интерес. — И какво при последната ни среща по-точно ти направи такова силно впечатление?

— Ами да видим… — Потупа с показалец устните си, наслаждавайки се на момента.

Очите му не се откъсваха от лицето й. Джоун съзнаваше, че не постъпва добре с него, но не можеше да се въздържи. Копнееше да си отмъсти, задето я остави зашеметена от една целувка; копнееше да му отмъсти, че си тръгна, вместо да я целуне отново. Щом целува една жена така, а после си тръгва, без да го е грижа, заслужава да бъде измъчван. Чувстваше се длъжна да го направи от името на всички жени.

— Например начина, по който ме покани на танц. Не, това го направи доста непохватно. Или извинението ти, задето ме обиди?

Той изсумтя леко надменно.

— Не, и с това не се справи добре — продължи Джоун и цъкна неодобрително с език. — Може би заради начина, по който предложи да ми върнеш нещо мое?

— Брошурата платих аз.

— И ако имаше капка ум, щеше да пратиш прислужник да ми я донесе — отвърна тя.

Очите му се плъзнаха по нея.

— Беше ми далеч по-приятно да я доставя лично.

За миг Джоун отново си припомни как пръстите му се допираха по гърба й, как развързваха корсажа. Страните й поруменяха.

— Говори за лошо планиране. Всичко, което изисква криене зад палми в саксии, говори, че не е добре обмислено.

Прекалено късно се сети какво друго наложи да се скрият зад дърветата. Лицето й поруменя още по-силно, когато лукава усмивка се изписа по устните му — доказателство, че и той си го е припомнил.

— Не всичко — промълви той.

Джоун се опита да пропъди образа от съзнанието си; положи всички усилия, за да го прогони, но споменът за устните му върху нейните отказваше да се заличи. Насилваше се да не мисли как се бе вкопчила в него, как ръцете му я обгръщаха. Искаше да забрави как учестено биеше сърцето й, как едва дишаше… С две думи, че се чувстваше както лейди Констанс се чувства в присъствието на любовниците си.

— Това означава ли, че възнамеряваш отново да ме целунеш, защото…

— Не — отвърна той. Най-после отклони поглед от нея.

— Добре — изрече тя с цялата овладяност, която успя да събере. — И без това не ми хареса особено.

За момент той остана неподвижен. На челюстта му затрепери мускул. Тръгна към нея бавно. Джоун не отстъпи, сигурна, че го е уцелила там, където да го заболи. Беше съвсем честно. След като той я целуна, с цел да я накара да млъкне, а не прояви джентълменство, като я насърчи да си мисли, че и на него му е харесало поне малко, сега тя можеше без угризения да му се присмива как се целува.

Но колкото повече приближаваше той, толкова повече й се искаше да не бе изричала последното. Не искаше да отстъпи, но й струваше доста усилия да не го направи. Най-накрая, на сантиметри от нея — тя съвсем осезателно долови аромата на одеколона му — той спря.

— Звучи ми като истинско предизвикателство — разнесе се ниският му кадифен глас. — Много обичам предизвикателствата, госпожице Бенет. Внимавай, когато ги изричаш.

— Момченцето има да се доказва още ли? — Погледна го покровителствено. — Първо се катериш през прозорци, за да откъснеш роза, а сега целуваш стари моми. Пак ще го направиш бързо-бързо, стига, предполагам, някой се обзаложи с теб.

Сега усмивката му стана опасна.

— Приемам облога. Казвам, че за един шилинг ще те целуна и ще ти хареса.

— Нали не възнамеряваше отново да ме целунеш? — Тя разтвори широко очи, правейки се на невинна. — А сега хем искаш да ме целунеш, хем да ми вземеш парите.

Раменете му леко потрепериха все едно й се присмиваше. Наведе се напред и тя видя златистите точици в очите му.

— Казах, че не планирам да те целуна отново. Не съм казал, че няма пак да го направя.

Усети как гърлото й пресъхна.

— Това е едно и също — опита се да го обори тя.

Този път той прихна.

— Ще разберем, нали? — Отстъпи назад и без да откъсва очи от нейните, се поклони. — Довиждане, госпожице Бенет.

Излезе, преди тя да успее да каже каквото и да било или да си поеме въздух.

* * *

Вече вън от салона Тристан усети колко изострени са всичките му сетива. Боже, тя наистина бе доста опасна. Изпита известна приповдигнатост, като си припомни изражението й. Искаше той да я целуне там и веднага; знаеше го. За жалост и той изпитваше същото. Значи се бе провалил във възлово изпитание. Колкото и да си повтаряше, че трябва да се държи с нея като брат, умът и тялото му отказваха да я възприемат като „сестра“.

Наистина нищо не разбираше. Не беше красавица, макар днес да му се стори по-привлекателна. Разпуснатата коса й стоеше добре, но от роклята й отново го полазиха тръпки. Имаше хубави устни, призна неохотно той; изящни, меки, розови и опасно изкусителни. А и очите й блестяха доста привлекателно; или по-скоро щяха, ако не беше предчувствието му, че всеки момент ще му се надсмее.

Но все пак досега успя два пъти да я остави безмълвна и с широко отворени очи, а никой мъж не подценява такава победа.

На входа прислужник се впусна да му донесе шапката и ръкавиците му. Там се появи друга жена. За миг си помисли, че е Фурията, но веднага установи, че е доста по-възрастна. Имаше обаче същата фигура, а роклята й подчертаваше красивите й извивки. Черната й коса, със сребърни нишки, бе подредена семпло, без нито един масур. Цялото й лице засия от интерес, когато го видя.

Очевидно бе лелята, изпратена да я надзирава. Нали за нея Бенет спомена, че трябвало да бъде следена колкото и сестра му. Тристан спря и се поклони.

— Имам честта, предполагам, да стоя пред лейди Кортни.

— Точно така — отвърна тя, без да прикрива обзелото я веселие. — А вие сте…

— Виконт Бърк, мадам, на вашите услуги.

Усмивката й стана още по-широка.

— Приятно ми е да се запознаем, сър. Вероятно сте наминали да видите племенничката ми.

По неизвестна причина Тристан усети как леко се изчервява. Опита се да спре пристъпа; не беше извършил нищо нередно. Нито бе докоснал госпожица Бенет, нито я беше награбил. Появи се единствено, защото Бенет го надхитри да обещае да го направи.

— По искане на брат й. Помоли ме да се грижа за здравето и доволството й, докато той отсъства.

— Доволството й? — Веждите й леко се стрелнаха нагоре. — Колко сте внимателен. Е, заварихте ли я доволна?

Той прочисти гърло и се запита какво ли би отговорила Фурията. Изглеждаше му достатъчно добре, когато пристигна.

— Относително, мадам.

— Чудесно.

Лейди Кортни му се присмиваше и той ясно го долавяше. Потисна желанието си да свъси вежди.

— Надявам се нещата да останат такива. Взела съм я под крилото си, докато родителите й отсъстват, както племенникът ми сигурно ви е обяснил. Ще се погрижа често да излиза, за да не се тревожи за майка си. — Направи пауза и предложи: — Защо не наминете някой път на чай?

По дяволите!

— Може — отвърна той, съчинявайки извинение да не уважи поканата.

Ненавиждаше чай.

— Прекрасно — усмихна се тя отново. — Нямам търпение да опозная по-добре приятелите и познатите на племенника и племенничката си. Добре сте дошъл вдругиден.

Той онемя. Прокашля се.

— Какво?!

— Вдругиден — повтори тя. — Ако ще придружавате Джоун тук и там, първо е редно да дойдете на чай. Довиждане, лорд Бърк. До скоро.

— Но… — Млъкна, защото тя кимна и придоби съвсем самодоволен вид. Прочисти си пак гърлото, но съзнаваше, че е победен. — Непременно. Довиждане лейди Кортни.

— Довиждане, лорд Бърк.

Тристан побърза да си тръгне. Нямаше търпение да напусне къщата. Бог да му е на помощ; сега му предстоеше работа с две Фурии.