Каролайн Линдън
Скандална любов (25)

Глава 24

Сега вече я обзе истинска паника. Едно бе да разсъждава как майка й узнава за тази вечер и съвършено друго да се изправи лице в лице с последствията още сега.

— Вече?

— Май току-що пристигат.

Изражението и тонът на Евангелин бяха станали ледени.

Каретата спря. Джоун надникна през прозореца. Голям пътнически файтон стоеше на улицата, а прислужници си подаваха сандъци и куфари. Цялата им къща светеше, входната врата бе широко отворена, за да внасят багажа.

— Бог да ми е на помощ — прошепна тя.

Евангелин стисна китката й в желязна хватка.

— Ти ще мълчиш — нареди й тя. — Аз ще говоря с тях. — Не я пусна, докато Джоун не кимна. Едва тогава си пое дълбоко въздух, събра полите на роклята си и слезе. — Боже! — възкликна тя уж радостно изненадана. — Сър Джордж и лейди Бенет върнаха ли се, Смит?

Икономът, застанал до вратата, се поклони.

— Да, мадам.

— Колко навреме. — С широка усмивка Евангелин се обърна към Джоун. — Скъпа, родителите ти са се върнали! Здравето на майка ти явно се е възстановило. Вече не съжаляваш, че се уморих и си тръгнахме от бала по-рано, нали?

Джоун, прекалено напрегната, за да говори, само поклати глава. Евангелин се опитваше да я спаси, но тя ясно съзнаваше, че е въпрос на време майка й да чуе какво се е случило тази вечер. Последва Евангелия в къщата, опитвайки се да подражава на задоволството на леля си.

Докато един прислужник отнасяше палтата им, се появи баща й. Първа го видя Евангелин.

— Джордж, трябваше да ми съобщиш, че се връщате тази вечер. — Спусна се към него и стисна ръцете му. — Съжалявам за отсъствието ни. Ако знаех, щяхме да останем вкъщи, за да ви посрещнем.

Баща й я целуна по бузата, но очите му не се откъсваха от Джоун.

— Стана набързо, Евангелин. Извинявай.

— Добре дошъл вкъщи, татко. — Джоун се приближи и го прегърна. — Всичко наред ли е? Защо сте бързали?

Той я огледа внимателно; на челото му се появи тънка линия.

— Всичко наред ли е, сладурано?

Тя си навлажни устните и се опита да се усмихна.

— Напълно. Защо?

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — настоя той с нисък, многозначителен тон, от който сърцето й почти спря.

Той знаеше! Откъде можеше да знае? Стана преди час. Баща й не беше на бала!

— Не, няма. Защо питаш?

Раменете му се отпуснаха. Челюстта му се стегна.

— Сигурна ли си, Джоун?

По някакъв начин бе разбрал, а на нея не й хрумваше никаква приемлива лъжа. Мълчеше и гледаше баща си с широко отворени очи.

— Джоун.

Всички се обърнаха. Майка й стоеше на вратата на трапезарията. Беше отслабнала, с дебел шал на раменете и се подпираше на бастун, но иначе изглеждаше същата.

— Какви си ги вършила?

Онемя от паника. Погледна отчаяно леля си, но Евангелин вече прекосяваше помещението.

— Мариан! Колко добре изглеждаш. Хайде да отидем в салона. За никой от нас не е полезно да стои толкова близо до отворената врата.

— Да, скъпа, да влезем в салона.

Баща й пристъпи напред и подаде ръка на майка й. Погледът й не се откъсваше от Джоун, но докато не влязоха в салона и баща й не затвори вратата след тях, тя не продума.

— Как мина пътуването ви до Лондон? — похвана Евангелин, придържайки се към лековатия си тон, сякаш не забелязваше напрежението у останалите.

— Какво е ставало тук? — попита майка й, пренебрегвайки въпроса на Евангелин.

Джоун преглътна. Разполагаше с миг, за да се успокои и да започне да мисли рационално. Нямаше начин баща й да е чул какво стана тази вечер. Значи се връщат преждевременно в Лондон, заради случка отпреди дни. Допускаше някой да е дочул за разходката с балона, но Джоун прецени идването на Тристан на Саут Одли стрийт като по-вероятна причина. Някой може да е забелязал посещенията му и да е писал на майка й.

— Тази вечер бяхме на бала у семейство Брантуд. Евангелин се почувства малко неразположена и затова се прибрахме по-рано. За щастие, както се оказва. Нямах представа, че ще се върнете толкова скоро, мамо.

— Взехме решението набързо. — Очите на майка й се разшириха, когато я огледа по-внимателно. — За бога, с какво си облечена?

Джоун прокара ръка по хладната коприна.

— Нова рокля. Харесва ли ти?

— Заведох я при моя шивач — намеси се Евангелин и хвърли окуражаващ поглед на племенничката си. — Не е обичайна рокля, но според мен много й подхожда.

— Може ли да обсъдим роклята по-късно? — попита баща й.

— Джордж, тя се е показала пред обществото в този вид! — Майка й изглеждаше ужасена. — Заедно с другите новини… — Без да довърши, смени темата: — Какво им е на другите ти рокли?

— Исках да опитам нещо ново. А и… предишните ми дрехи, не ми стоят добре.

По лицето на майка й пробяга смайване.

— Те са напълно в крак с модата!

— Отново аз трябва да поема вината — намеси се Евангелин повторно. — Забелязах… Долових известна прилика между фигурата на Джоун и моята. Понеже изглеждам напълно нелепо, когато се съобразявам с текущите модни тенденции, реших, че не е зле и тя да опита нещо различно. Окуражих я. Това е подарък от мен, така че няма да се охарчиш, Джордж.

— Сметката не е важна — изсумтя баща й ядно.

— Толкова е просташка! — възкликна майка й шокирана, без да откъсва поглед от роклята. — Моята дъщеря да излезе с тази риза?!

— Намирам я за прекрасна — промълви Джоун.

— Стига, Мариан. Преди десет години щеше да носи муселин само над една фуста. В нашата младост щеше да носи коприна, изрисувана с всякакви птички. По времето на майките ни щеше да е с тежки брокати. — Гласът на Евангелин ставаше все по-напрегнат. — Това е чудесна коприна и…

Майка й вдигна поглед.

— Евангелин, тя е неомъжена млада дама. Не бива да се облича по този начин.

— Но семплата кройка й отива. Няма твоята фигура, Мариан, а моята. Ние не можем да носим фльонги и джувки като теб — продължи Евангелин почти умолително. — Исках да е с нещо, което й отива.

— Предложените от мен модели не й отиват, това ли ми казваш? — Влезе в спор майка й. — Поне проявявах разума да не я обличам в нещо, подходящо за лека жена.

Настъпи болезнено мълчание. На Джоун й идеше да потъне в дън земя. Стискаше полите на разкошната си златиста рокля; новата рокля, която й подхождаше и я караше да се чувства хубава — дори красива, ако се вярваше на Тристан. Думите на майка й обаче я жегнаха. Не защото мислеше, че прилича на лека жена, а защото се държа като такава; държа се разпуснато и всеки миг й достави огромна наслада.

— Джоун не изглежда като лека жена — отсече баща й решително, нарушавайки напрежението в стаята. — Изглежда прекрасно, макар и по-светски, отколкото съм свикнал да я виждам. — Кимна й и добави: — Цветът ти подхожда.

Страните й поруменяха.

— Благодаря, татко.

— Не хукнах да се връщам в Лондон, за да обсъждам модата обаче. — Изгледа строго сестра си и съпругата си и отново се обърна към Джоун. — Знаеш ли защо се върнахме така внезапно?

Беше ровила в ума си, за да намери отговора.

— Вероятно — подхвана тя — някой ви е писал, че не се държа както трябва.

Този план й се стори най-подходящ. До известна степен беше болезнен, но предлагаше по-благоприятен изход, ако баща й остане в стаята, отколкото ако се озове насаме с майка си.

— Продължавай — подкани я баща й, потвърждавайки подозренията й.

Пое си дълбоко въздух и се обърна към майка си:

— Дължа ти извинение. Наруших даденото обещание. Танцувах отново с лорд Бърк.

— О, Джоун — разочаровано въздъхна майка й. — Даде ми дума…

— Мариан — прекъсна я съпругът й, — остави я да говори.

— Танцувах с него, защото ме покани, а никой друг не го направи. Много ми се танцуваше, мамо — призна тя съвсем чистосърдечно.

— Покани ме, защото Дъглас му заръчал. Лорд Бърк ми го каза и Дъглас, вярвам, няма да отрече. Дъглас е смятал, че ще ми направи добро, като накара лорд Бърк да ме посети и да ме покани на танц — продължи тя с все по-уверен глас. Не бе постъпила правилно, но и брат й имаше вина — както обикновено — и не възнамеряваше само тя да излезе виновна. — Понеже и той, и татко щяха да отсъстват от града, не е искал да унивам от притеснения по мама. Лорд Бърк е най-почтеният от приятелите му, затова го е помолил за тази услуга.

— И дотам ли се разпростря вниманието на лорд Бърк?

— Не — отвърна тя, надявайки се да не се изчерви, докато говори.

— Дойде на чай, веднъж ме изведе на разходка и ни показа — на мен и на Евангелия — къщата си.

Погледът на баща й се насочи към майка й. Ала майка й вече гледаше Евангелин изумена — Евангелин, която през тези седмици й бе влияла хем добре, хем зле. Стомахът й се сви, но продължаваше да се чуди какво да каже. Да защити леля си или да излъже? Да признае всичко, което Евангелин й позволи да направи и да понесе последствията? Каква черна неблагодарност към леля й би било, ако насочи гнева на майка си към нея. Евангелин може и да имаше вина, задето не я държа под око по-зорко, но прегрешението бе дело изцяло и единствено на Джоун. Дори нямаше основание да обвини Тристан, че я е съблазнил. Ако се бе държала както подобава, нищо подобно нямаше да се случи.

— Джоун не ти ли каза, че не одобряваме този джентълмен? — попита майка й с тон, който подсказваше колко внимателно подбира всяка дума.

Евангелин бе бледа, но овладяна.

— Не виждах нищо лошо. Той е подходяща партия…

— Той е див! — прекъсна я майка й. — Всеизвестен женкар е. Играе комар. Скаран е с близките си. Когато се появи в обществото, обикновено избухва скандал. За да си подходяща партия ти трябва нещо повече от чаровна усмивка.

— Освен това притежава титла, заможен е и достатъчно млад, за да се превърне в добър съпруг, ако бъде напътстван — възрази Евангелин. — Не е непоправимо лош.

— Е, и преди си грешила в преценките си — подхвърли майка й.

Евангелин пребледня още по-силно, но се въздържа от отговор.

— Исках да танцувам с него, мамо. — Джоун трепна от погледа, който майка й хвърли и все пак продължи: — Започнах доста да се възхищавам от лорд Бърк. Тази вечер пак танцувах с него.

Майка й затвори очи.

— Боже! Кажи ми, че си го направила, защото ти се е танцувало. Кажи ми, че се възхищаваш само от начина, по който танцува. Кажи ми…

Залитна, сякаш щеше да падне, и баща й веднага се озова до нея.

— Скъпа, качи се и Джанет ще се погрижи за теб. Аз ще говоря с Джоун.

— Джордж, моля те — прошепна тя и се опита да се освободи от ръката му.

— Ако се налага, ще те занеса на ръце — увери я той непреклонно. — Джоун, позвъни на Джанет.

Джоун се подчини, камериерката на майка й се появи на вратата и лейди Бенет тръгна. Погледна дъщеря си с тревога, но не отрони дума повече.

— Джордж, вината е изцяло моя — обяви Евангелин веднага щом вратата се затвори. — Зад случилото се, което разстрои Мариан, стоя аз…

Баща й вдигна ръка.

— Не търся вина. Не се самобичувай. Сега ще ми позволиш ли да поговоря с Джоун насаме?

Евангелин наведе глава. Мълчаливо пристъпи към вратата, излезе и я затвори.

Баща й се обърна към нея.

— Голяма каша си забъркала, сладурано.

— Не исках така да стане.

— Знам. Ела и седни до мен. — Отиде до дивана и се настани. Джоун го последва. Сега вече се чувстваше далеч не така смела, защото й предстоеше да даде обяснение на баща си. — Защо си танцувала с единствения мъж, когото майка ти не одобрява и ти каза да избягваш?

Тя отпусна ръце в скута си и започна да ги изучава. Евангелин я увери, че ако тя истински обича Тристан, баща й ще даде благословията си. Вероятно сега бе моментът да го убеди, защото неодобрението на майка й бе видно.

— Защото исках да танцувам с него и да се разходя с него с балон.

— С балон?! — свъси вежди баща й.

Тя кимна и усети как страните й пламват. Значи не знаеха за това. Е, поне си призна.

— Беше невероятно, татко. Рядко ми е било толкова приятно. Той е изключително чаровен и внимателен, когато иска. Освен това е… много привлекателен.

— Хммм… — Продължаваше да стои със свъсени вежди. — И те е водил да видиш къщата му?

— Да. Заедно с Евангелин — уточни Джоун. — Лорд Бърк я ремонтира, защото покривът паднал и няколко стаи се наводнили. Прави няколко чудесни подобрения. Отделил е цяла стая за къпане. Има специална система за събиране на водата и печка да я загрява. Не съм виждала подобни удобства в никоя лондонска къща. Поставил е тръби в стените и пода да топлят стаите, дори когато камините не са запалени. Има и асансьор за въглищата — не се налага да ги мъкнат и разпиляват по стълбищата. Чувал ли си нещо по-изобретателното?

— Не. Звучи доста модерно. — Баща й продължаваше да я изучава внимателно. — Затова ли е отседнал в къщата на брат ти?

— Да. Неговата още не е готова. Не е решил какъв цвят да боядиса стените и ми поиска мнението за завесите и килимите. Тепърва ще ги купува.

— Хммм…

Доста добре приемаше думите й. Вероятно Евангелин ще се окаже права.

— Защо мама е така силно настроена срещу него? — попита тя, окуражена от спокойната му реакция. — Вярно, като момчета правеха доста бели, но това беше много отдавна.

Той въздъхна и се усмихна малко гузно.

— Май аз съм виновен. На възрастта на Дъглас дружах с диви приятели, съвсем неподходящи за млад човек, готов за всякакви пакости. Майка ти ги смяташе за достойни за порицание. Всъщност имаше право. Не ме гледай така, госпожице — добави той. — Едва когато останаха зад гърба ми разбрах колко далновидна е била. Според нея младият Бърк влияе лошо на Дъглас. Излишно е да ти обяснявам, че мъж от този тип е последният, за когото би искала да се омъжи единствената й дъщеря.

— Но ти си се променил, независимо че си бил в лоша компания.

— Така е. И стана главно благодарение на майка ти.

Джоун си припомни думите на Евангелин: баща й се бе променил, за да спечели сърцето на майка й.

— Не е ли възможно и с лорд Бърк да се случи същото? Той съвсем не е от най-лошите приятели на Дъглас.

— Висока оценка — промърмори баща й.

— В такъв случай трябва да смята и Дъглас за неприемлив, а само допреди месец полагаше енергични усилия да го ожени за лейди Фелисити Дръмонд.

— Надява се някоя подходяща дама да го укроти и да го вдъхнови да стане почтен съпруг.

Тя сви устни.

— А не може ли същото да се приложи и към лорд Бърк?

Копнееше да изрази готовността си тя да бъде дамата, която ще го убеди да изостави някои от най-лошите си навици и да се държи по-приемливо. Ала в личния кабинет на сър Пол Брантуд той не отговори на въпроса й и сърцето й се стегна. Какви ли бяха намеренията на Тристан оттук нататък? Бе готова да се закълне, че той се канеше да го каже, но така или иначе не го направи.

— Вероятно — съгласи се баща й, — но майка ти се тревожи повече за превъзпитанието на Дъглас, отколкото за благополучието на Бърк. Не би рискувала щастието ти. Малко вълнение — или пък много, както е сега — струва по-малко отколкото цял живот, прекаран в отчаяние.

— Така е, татко — промълви тя.

— Е? — Той се изправи на крака. — Сега си лягай. Ще уредим всичко на сутринта.

— Как?

Погледна я сериозно.

— Не знам, скъпа.