Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love and Other Scandals, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Скандална любов
Преводач: Ивайла Божанова
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 16.02.2016
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-188-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7965
История
- —Добавяне
Глава 17
На следващото утро, още преди да стигне до сутрешния салон, Джоун разбра, че леля й има посетител. Дочу разговор между мъж и леля си, а когато завъртя топката на вратата, и остро излайване.
При влизането й Евангелин и един изключително привлекателен джентълмен я погледнаха като двама гузни любовници. Леля й изглеждаше щастлива и леко порозовяла от смях. Галеше с една ръка малко куче, сгушило се в скута й. Първоначално беше наведена напред, с тяло почти опряно в посетителя, но сега седна изправена на стола.
— Добро утро, Джоун. — Погледна госта си с известно съжаление. — Не очаквах да те видя толкова рано. Това е сър Ричард Кампиън. Сър Ричард, племенничката ми госпожица Джоун Бенет.
Сър Ричард, скочил вече на крака, се поклони галантно.
— За мен е огромно удоволствие, госпожице Бенет.
— И за мен — отвърна тя, изучавайки го с интерес.
Значи това бе безстрашният изследовател, катерил планини в Швейцария и пътувал в Черна Африка, за когото също се говореше, че е любовник на леля й. Според мълвата бе далеч по-млад от Евангелин, но не му личеше. Беше висок колкото баща й, почти кльощав, но видимо в добра форма, със светлокестенява прошарена коса и лице — загоряло и с бръчки, особено около очите. Но тези очи, искрящо сини, бяха интелигентни и бдителни, а от цялата му осанка лъхаше енергия. Облеклото му подхождаше на провинциален земевладелец, но маниерите му издаваха изискан лондонски джентълмен.
Червеникавокафявото кученце в скута на Евангелин отново излая остро. Евангелин се усмихна ласкаво, докато го чешеше между ушите.
— Това е Луис. Сър Ричард се грижи за него, докато съм тук. Доведе Луис да се видим.
— Много му липсваш, скъпа — усмихна й се сър Ричард.
Говореше с лек акцент.
— Трябва да се опознаете, Джоун. Хайде, вземи парче бекон и го повикай. — Кученцето, с щръкнала козина, скочи на пода, когато Джоун взе парче бекон от страничния бюфет. Пристъпи към краката й и седна, размахвайки бързо опашка и вторачило тъмните си очи в месото. — Добро момче, Луис — обади се Евангелин. — Дръж се възпитано.
Луис се оттегли назад и вдигна предната си лапичка. Приличаше на кавалер, който кани дама на танц.
— Колко си мил, Луис — възкликна Джоун. Наведе се и му подаде бекона. Той внимателно го изтегли от пръстите й и започна да го хрупа на пода. Джоун вдигна поглед. — Защо не го доведе със себе си, лельо?
Леля й махна с ръка.
— Той е взискателно кутре. Разходките тук няма да са му достатъчни. Много по-щастлив е в Челси.
Луис, приключил с бекона, я гледаше с надежда, отново размахвайки енергично опашка. Джоун го остави да помирише ръката й и да лизне пръстите й, после го погали. Той протегна вратле и примижа, докато тя го чешеше под брадичката.
— Нямам нищо против да остане — обяви Джоун.
Вдигна очи навреме, за да улови бдителния поглед, който леля й и гостенина си размениха.
— Обеща ми, че мога да го задържа поне месец — подметна сър Ричард небрежно. — Кой друг ще строява Еркюл?
Евангелин се усмихна; с благодарност, както се стори на Джоун.
— Горкият Еркюл! Сигурно няма търпение Луис да си тръгне.
— Кой е Еркюл? — поинтересува се Джоун.
Приближи се до масата и се настани на стола, който сър Ричард държеше за нея.
— Еркюл! — извика сър Ричард.
В далечния край се чу драскане по вратата и тя се отвори. За ужас на Джоун най-голямото куче, което беше виждала, приближаваше към тях. Беше преобладаващо черно, с кафяви и бели петна по главата и краката. Седна послушно до стола на господаря си и главата му почти се изравни с рамото на сър Ричард.
— Огромен е — отбеляза тя плахо.
— Но със страшно дружелюбен нрав. — Сър Ричард взе наденичка от чинията си и я предложи на кучето. Еркюл я подуши и я лапна наведнъж. — Донесох го от Швейцария — добави сър Ричард. Наведе се и почеса кучето по гърлото. Еркюл отметна глава назад и въздъхна блажено. — Роден е да катери планини и да пази стадата с кози, а аз му предлагам само лондонските улици.
— И крайно досадно кученце да го тормози непрекъснато — обади се Евангелин, когато Луис се промъкна между огромните лапи на Еркюл и започна да души не е ли останало парче от наденичката.
— Луис! Ела тук — скара се тя на домашния си любимец.
Луис излая недоволно, но се върна при нея. Евангелин го взе на ръце и опря буза в меката му козина, усмихвайки се, докато кученцето я ближеше по брадичката.
— Трябва да вървим — обяви сър Ричард и си допи кафето. — По улиците едва ли има гъски и ще се приберем безпрепятствено.
— Добре.
Евангелин въздъхна, остави кученцето си на пода и сър Ричард му сложи каишка.
— Хубав ден, лейди Кортни. — Сър Ричард поднесе ръката на Евангелин към устните си.
От мястото си Джоун зърна как лицето на леля й засия. Каквито и мълви да се носеха по техен адрес, виждаше се колко е привързана Евангелин към сър Ричард. Той се поклони и на нея.
— Госпожице Бенет.
Тръгна към вратата, следван по петите от Еркюл. Луис също се насочи натам, но на прага се спря и остро излая към Евангелин. Джоун почти си представи как я призовава: „Ела с нас!“.
— Луис — настойчиво го подкани сър Ричард, побутвайки кученцето с крак.
Луис не му обърна внимание, а отново излая към господарката си. Сър Ричард погледна Евангелин очаквателно.
— Луис — изрече тя с известен упрек и кучето подви опашка.
Излая още веднъж, но вече не толкова жизнерадостно и последва сър Ричард и Еркюл, а лапичките му чаткаха по лъскавия под.
След като те тръгнаха, в стаята стана доста тихо. Джоун си напълни чинията, но не пропусна да забележи появата на прислужницата — дойде да разчисти мястото, доскоро заемано от сър Ричард. Явно посещението му не е било краткотрайно. Вероятно бе пристигнал преди час, а Евангелин го е очаквала, щом е станала толкова рано и се е облякла в хубав сутрешен тоалет.
— Защо не доведе Луис? — попита момичето, сядайки на масата. — Татко едва ли щеше да възрази.
Евангелин, все още загледана във вратата, сякаш се сепна от въпроса й.
— Скъпа, много е неприлично да водиш и кучето си, когато си гост в нечия къща. Луис е добре в къщата на сър Ричард в Челси. Там тича на воля в градината и не го гонят гъски, които страшно го плашат. Наложило се сър Ричард да го носи на ръце, когато сутринта срещнали ято на път за пазара. — Усмихна се и се пресегна за чайника. — Представяш ли си го: притиснат към гърдите на сър Ричард и лае бясно към съскащите гъски.
Джоун внимателно намаза препечена филийка с масло. Беше се измъквала с не една и две измислени истории през живота си, за да е наясно, кога на нея й поднасят такава. Евангелин бе зарязала кучето си и компаньона си, за да дойде да я надзирава. Нямаше нищо случайно в ранното им посещение; дошли са, преди Джоун да стане или съседите да забележат пристигането на мъжа с кучетата. Джоун не си представяше баща й да възрази срещу животинките, но майка й определено нямаше да одобри присъствието на четириноги вкъщи; а и си представяше какво би казала по адрес на джентълмена.
Изчака прислужницата да излезе с подноса и попита:
— Ще се омъжиш ли за него?
Евангелин я погледна.
Джоун продължи:
— Не е прилично да питам, съзнавам, но много държиш на него, а и той също, щом толкова рано е довел кучето ти да го видиш. Мама постоянно ми повтаря, че ще намеря мъж, който ще държи на мен и ще се омъжа за него, затова се питам защо, след като си намерила мъж, който държи на теб, не се ожените.
Евангелин бавно остави чайника. Сложи си захар и я разбърка, после добави още, без да поглежда към Джоун.
— Не е толкова просто. Сър Ричард… Аз… — Пое си дълбоко въздух. — Истината е, че не искам да се омъжа отново. Погребах вече двама съпрузи. — Усмихна се тъжно. — Лош късмет е да се ожениш за мен. Който го е направил, е починал до десет години след сватбата. На горкия човек му е по-добре нещата да си останат такива.
— Държеше ли на съпрузите си? — поинтересува се Джоун нежно.
Леля й бавно отпи от чая.
— Не. Джоун, истината е, че имаш късмет родителите ти да искат да си намериш мъж, на когото да държиш и който да държи на теб. Не всички гледат на брака по този начин.
— Звучи лесно, когато го казваш така: трябва само да намериш някой, на когото да държиш и който да отвръща на чувствата ти. Но нещата не са така прости — добави тя с въздишка. — Мама иска да си намеря подходящ съпруг, с правилното възпитание и маниери, с добри връзки и известно състояние. Същевременно аз…
— Да? — насърчи я Евангелин предпазливо. — Ти какво искаш?
Джоун сви рамене.
— Каквото иска всяко момиче, предполагам. Мил и грижовен мъж, привлекателен, изтънчен, висок и силен. В момента в Лондон недостигът от такива мъже е голям. Жалко.
— А лорд Бърк не притежава никое от тези качества…
Отхапа от филийката и се престори, че й през ум не й е минавало за него.
— Лорд Бърк ли? Да, висок е, признавам…
— И доста привлекателен — добави леля й. — Движи се като боксьор. Така леко пристъпва. Отличен танцьор е, без съмнение. А който се боксира, обикновено е силен.
Джоун заряза филийката.
— Не се съобразява и направо се държи невъзпитано с мен. Каза, че приличам на полуразтворен чадър!
Веждите на Евангелин се стрелнаха нагоре.
— Нима? Когато дойде на чай ли?
— Не. — Съзнаваше, че лицето й е поруменяло. — На бала преди две седмици. Попита дали възразявам срещу дрехи, които биха ми отивали.
— Мнението му, предполагам, се е променило — промърмори леля й. — Изглеждаше доста впечатлен от теб, когато беше със зелената рокля, скъпа.
— Да, така беше.
Споменът предизвика лека усмивка по устните й.
— Да, може би малко… — призна тя. — Но онзи ден чух нещо за него… Познаваш ли леля му, лейди Бърк?
— Боже, тя леля ли му е? — Евангелин си пое дълбоко въздух. — Много бегло. Какво ти каза за него?
— Никога не съм я срещала — побърза да уточни Джоун. — Но чух колко коравосърдечен е бил към нея и се питах дали е истина. Мъж, който е толкова груб с леля си и братовчедките си сигурно не е мил и възпитан, нали?
— Коравосърдечен? — Евангелин изсумтя възмутено. — Мери Бърк е неприятна жена и винаги е била такава. Навремето беше красавица, но маниерите й отблъскваха подходящите мъже. Омъжи се за Едуард Бърк, привлекателен, но най-скучният човек на света. За нея това бе издигане в обществото. Помниш ли какво ти разказах за бащата на сегашния лорд Бърк? — Джоун кимна. — Беше чаровен и пленителен, за разлика от по-големия си брат, който беше резервиран и дървен. Мери никак не харесваше девера си. Не криеше мнението си, че според нея няма да завърши добре… — Очите на Евангелин се натъжиха. — Може би е имала право. Най-лошото, което Колин Бърк направи, бе да се ожени за наследница. По-голямата част от богатството на младия Бърк е от дядото му по майчина линия, а не от баща му.
— Излиза, че е бил по-богат от чичо си още като дете — съобрази Джоун. — А леля му…
— Лорд Бърк доста прилича на баща си, затова тя никога не го е харесвала. А вероятно и парите му са нанесли удар върху гордостта й.
— Значи не би обърнала внимание какво говори тя за него?
Евангелин направи физиономия.
— Бих придала противоположен смисъл на думите й по отношение на него, и по отношение на когото и да било друг.
Това хвърляше съвършено нова светлина върху всичко. Лорд Бърк не само бе загубил родителите си много рано, но май имаше право, че леля му и братовчедките му го мразят. Джоун се заигра с лъжичката. Щом са се отнасяли така студено с него, известна коравосърдечност от негова страна е допустима. Ако поведението на госпожица Бърк в магазина за шапки илюстрираше как се отнасят към него, той имаше основание да ги мрази. Но чак да ги изгони от къщата им…
— Лейди Бърк затруднена ли е материално?
Роклята на госпожица Бърк беше скъпа, но какво пречеше да е купена на кредит? Ако са останали без дом, едва ли им е лесно.
— Съмнявам се — отвърна Евангелин изненадано. — Семейство Бърк винаги са имали пари. Никога не съм срещала по-пресметлив и стиснат човек от покойния лорд Бърк.
Джоун кимна. Това не изместваше сантименталната привързаност, за която госпожица Бърк спомена, но не можеше да се говори за проявена жестокост.
На вратата се почука и Смит влезе с две кутии от цветарски магазин. Постави по една пред всяка от тях.
— Боже — възкликна Евангелин изненадано, развързвайки панделката — кой ли ги праща?
Джоун не отговори на риторичния въпрос на леля си, а се залови да отвори своята кутия. И преди беше получавала цветя, но след втория й сезон, приключил преди години, това не се повтори. Сегашните цветя нямаха нищо общо с тогавашните маргарити. В кутията лежаха изящни дългостеблени лилии. Тя се вторачи омаяна в тях.
— Арум лилии — уточни Евангелин. — Колко екзотично!
— Много са красиви — отбеляза Джоун и вдигна една, за да я разгледа отблизо.
— Лорд Бърк очевидно разбира от цветя — обяви Евангелин, извадила картичката от своята кутия, пълна с ярки лалета.
Джоун върна лилията в кутията и разтвори своята картичка.
Надавам се да имам удоволствието на компанията ти за разходка след два дни. Бъди готова да тръгнем рано. Чакането си заслужава.
Положи усилие да потисне доволната си усмивка. Той си оставаше енигма, но изпращането на цветя означава нещо, нали? Все пак случаят определено не го налагаше. Нали не я ухажваше? Или — напротив? Цветя и покана за разходка от всеки друг биха означавали точно това, но при него човек не можеше да е наясно.
— Иска разрешение да те заведе на разходка вдругиден. — Евангелин показа картичката си. — Ще се съглася, ако искаш да отидеш. Но ако не съм те разбрала правилно, скъпа, не е задължително да ходиш. Ще поема вината, като откажа.
Прехапа устни. Бележката му до Евангелин беше не само малко по-дълга, но и далеч по-любезна. Благодареше й за чая преди няколко дни и искаше разрешение да изведе Джоун на разходка. При желание очевидно знаеше как да се държи като истински джентълмен. А какво искаше да каже с това: „Чакането си заслужава“? Какво възнамеряваше да прави? Върна картичката в кутията.
— Спомена разходка — призна тя, — но смятах, че ще забрави.
Леля й я изгледа изпитателно, но мълчаливо.
Отново стисна устни.
Дори сега не уточнява час. „Рано“. Какво значи това? Да не би да се появи на зазоряване и да предложи лудост, от рода на излет до Гринуич?
— Забранявам — отсече Евангелин. — Баща ти ще ме убие.
— Съвсем в стила на приятел на Дъглас е да поиска разрешение, а после да не се появи. Два дни е много дълго време.
— Мен ако питаш, ще се появи. Никой не го е карал да те води на разходка. Не казвай, че идеята е на Дъглас — спря я леля й, защото Джоун вече си отваряше устата. — Дъглас е на стотина километра. Пък и лорд Бърк не ми прилича на човек, на когото можеш да нареждаш.
Отговаряше на истината.
— Това не означава, че няма да съжали за поканата…
Евангелин само се усмихна.
— Да вземем да сложим панделка на новата шапка. За всеки случай.
Поради неизвестна причина раменете й се стегнаха. Дали пък два дни няма да се окажат достатъчно време господин Салваторе да й достави нова рокля, но пък не разполагаше с подходяща шапка. Дори не й се мислеше за старата й шапка, която — по нейно мнение — никак не й отиваше.
— Не знам как да я преправя, за да не изглеждам висока — промърмори тя.
— Но ти си висока — напомни леля й. — Как възнамеряваш да го скриеш?
— Очевидно няма начин — отбеляза Джоун тъжно. — Но и няма да сложа шапка, с която изглеждам още по-грамадна.
Евангелия се засмя.
— Огромна ли? Стига! Просто не си заставала до подходящите хора. Не си прекалено висока.
— Не когато съм до теб, но край другите изглеждам висока.
— Не и до лорд Бърк.
Джоун я изгледа свирепо. Евангелин си придаде невинен вид.
— Истина е! Той е поне десетина сантиметра по-висок. Дори да обуеш мънистените ми обувки на ток, пак ще си по-ниска от него.
— Не е нужно всичко да се върти около лорд Бърк! — възнегодува тя.
Но не възразяваше да сложи сатенените обувки с цвят на слонова кост и ако единственият, с когото можеше да танцува, без да стърчи над кавалера, е лорд Бърк… Саможертвата си заслужаваше. Изправи се и взе букета.
— Ще кажа на Поли да го натопи във вода, преди да се заловя с шапката.
— Погрижи се да ги сложи в подходяща ваза — обади се леля й. — Арум лилиите са доста високи. — Джоун й хвърли подозрителен поглед през рамо. Евангелин само поднесе едно розово лале към носа си и отбеляза почти небрежно: — На лорд Бърк очевидно му допадат високите неща.
— Непоправима си! — обяви племенничката и.
Леля й се ухили.
— Знам. Не казвай на майка си.
Джоун поклати глава и понечи да излезе, но икономът влезе отново, този път с пощата. Тя се спря, докато Евангелин я сортираше.
— Няколко покани, и… О, боже…
Остави купчината и отвори едно писмо.
Джоун се постара да не любопитства, но изостави всякакви преструвки, разпознала почерка върху плика.
— От татко е!
— Да. Има едно и за теб.
Леля й подаде по-малък плик, пъхнат в първия. Джоун го грабна и го отвори. Стаята беше тиха, докато и двете четяха.
Баща й пишеше, че са останали в Бат. Майка й се уморила от пътя дотам и след като се възстановила достатъчно, за да продължат, го помолила да преосмисли разумно ли е да бият целия път до Корнуол. Времето в Бат било много хубаво и им позволявало да излизат почти всеки ден, а дробовете на майка й се възстановявали добре от провинциалния въздух. Наели къща и прекарвали спокойни дни. Майка й се надявала да кани и гости, когато позакрепне. Баща й настоявал да ходи на топлите минерални бани всеки ден и те й се отразявали добре. Тонът на писмото му бе шеговит и забавен и Джоун несъзнателно се поотпусна, докато го четеше. Бяха минали две седмици откакто родителите й заминаха и тя долавяше, че сега баща й се притеснява несравнимо по-малко за майка й, отколкото когато заминаха. Майка й явно бе доста по-добре, щом имаше сили да спори със съпруга си дали да ходи на топли бани.
— Мама е по-добре — сподели тя и сгъна писмото. — Толкова съм облекчена.
— Да, много добра новина. — Евангелин я погледна със сияеща усмивка. — Баща ти пише, че може да се върнат до месец.
— Толкова скоро? — Опита се да не мисли как ще повлияе това на разходките в парка с лорд Бърк. — Лекарите трябва да са обнадеждени. Очаквах татко да настоява да останат в провинцията до края на годината.
Евангелин сведе глава и започна да сгъва своето писмо.
— Да, вечно гледа да я предпази. В този случай е доста разумно.
Когато родителите й се върнат, Евангелин ще си тръгне. Джоун погледна леля си, почти непозната за нея допреди две седмици, а сега я чувстваше така близка. Леля й, с необичайното си поведение и сговорчив характер, щеше да й липсва. Отново тръгна да излиза, но на вратата се спря.
— Надявам се Луис да дойде пак. И сър Ричард, ако желаеш да го видиш. Мама сигурно няма да възрази.
В крайна сметка нали майка й позволи на Евангелин да дойде? Джоун си повтаряше, че краткото посещение на едно кученце не е кой знае какво прегрешение, а сър Ричард се държа повече от благовъзпитано.
Изражението на Евангелин се смекчи.
— Благодаря, скъпа. Много благодаря.