Каролайн Линдън
Скандална любов (16)

Глава 15

Пред къщата на семейство Бенет на Саут Одли стрийт Тристан слезе от коня си и бавно го върза. С известен късмет посещението му щеше да е кратко, но започваше да съжалява, че не носи алкохол. Как сегашната визита — и то на чай! — щеше да допринесе за разнообразяването на сезона за Фурията? Ако трябваше да се обзаложи, беше сигурен, че тя не би искала да го види отново.

За стотен път се запита как допусна да го въвлекат в тази история. Щом Бенет се върне в Лондон, ще се разправя с него. „Грижи се за сестра ми“, каза му той. По дяволите! Все едно да беше помолил Тристан да хване глиган и да го язди до Йорк; колкото глиганът щеше да оцени усилията му, толкова щеше да ги оцени и тя.

Оправи си сакото и потропа на вратата. Да влиза по-бързо, да пийне малко чай и час по-скоро да си тръгне. Независимо какво му каже тя, независимо колко е провокиращо, той не бива да й отговаря. Ще се осведоми как е със здравето, как е майка й, ще попита дали иска да застреля брат й, задето е подложил и двамата на този фарс и ще си тръгне. Тази мисъл го развесели. След няколко минути в безсмислени любезни разговори и ще е приключил.

Икономът му отвори и го въведе в салона. Но там го чакаше само прекалено широко усмихнатата лейди Кортни.

— Лорд Бърк, много се радвам да те видя. Благодаря, че се отби.

Тристан се поклони и потисна желанието да погледне в коридора зад гърба си. Ако бе извадил лош късмет и се бе отбил в момент, когато госпожица Бенет отсъства, определено нямаше да остане.

— Удоволствието е мое, мадам. Радвам се за поканата.

— Да — кимна тя весело. — Няма ли да седнеш? Племенничката ми ще се върне всеки момент. Канехме се да пием чай и да се подкрепим със сандвичи. Ще се присъединиш ли към нас?

— Много мило, благодаря.

Той седна срещу нея. Графинята звънна за прислужницата и нареди на момичето да донесе още сандвичи и сладки за чая.

— Е — усмихна му се лейди Кортни, — как е Дъглас? Отдавна не съм го виждала, а племенничката ми каза, че в момента си отседнал при него.

— Замина за Норфолк, но беше в отлично здраве и настроение, когато тръгна, мадам.

— Много добре — зарадва се тя сърдечно. — Помня го като голям калпазанин. Постоянно търсеше приключения и беше готов да наруши не едно и две правила. О, не бива да говоря така пред теб. Той никога не би ми простил. Моля те, не обръщай внимание на спомените на една любеща леля.

— Разбира се — промълви Тристан, изпитвайки известна завист към Бенет.

Защо неговата леля не мислеше така за него и за младежките му пакости? В думите на лейди Кортни не се долавяше никакъв упрек, а по-скоро известно възхищение.

— Ще ти призная, че момчето ми е легнало на сърцето — продължи домакинята му. — Харесах го от момента, в който се плъзна по перилата на стълбището на тази къща. Използва атлас вместо шейна. Такава врява се вдигна! Родителите му даваха тържествена вечеря, а той обърка всичко, появявайки се долу с диви крясъци.

— На никое момче не би му хрумнало да се пусне по парилата, без да вика — отбеляза Тристан с лека усмивка. — И аз съм го правил един-два пъти.

Направи го точно три пъти, преди да го хванат и така здравата да го набият, че още потреперваше от спомена.

Все така широко усмихната лейди Кортни се наведе напред и сниши глас.

— Естествено. Като малка и аз го правех. Брат ми ме научи. Проявявахме благоразумие обаче да го правим, когато родителите ни отсъстваха.

— Много разумно — съгласи се той със сериозно изражение.

Вратата се отвори и влезе някаква жена.

— Лорд Бърк — каза тя леко задъхано и направи реверанс, — каква приятна изненада.

Тристан зяпна. Щом чу щракването на бравата, беше скочил на крака, но ако лейди Кортни не бе казала, че племенничката й скоро ще се върне, не би познал госпожица Бенет. По нея нямаше нито една джувка, нито сантиметър дантела; направо липсваха каквито и да било декоративни елементи. Роклята й, масленозелена — оказа се прав, че наситените цветове ще й стоят добре — бе гарнирана само с едно сатенено бие около деколтето. Полата, без никакъв набор, бе богато избродирана и леко се полюшваше при всяка стъпка. А косата й… Масурите бяха изчезнали. Кестенявите й кичури, прибрани назад, образуваха водопад по раменете, който сякаш умоляваше да го докосне мъжка ръка.

— Променила си прическата — отбеляза той очевидното.

Тя премигна.

— Да. Измъкна се една фиба и се наложи да прибера косата назад.

Поради неизвестна причина Тристан си представи как би разпуснал косата й така, че да се разпилее около лицето й. Прочисти си гърлото, а тя прекоси стаята и седна на дивана.

— Добре ти стои…

— Говорихме за Дъглас — обади се лейди Кортни, — и какъв палавник беше като малък.

Госпожица Бенет се обърна към него с грейнали очи.

— Това може да се окаже дълъг разговор — отбеляза тя. — Лорд Бърк сигурно има какво да каже по темата.

— Да не ме насърчаваш да разказвам истории за брат ти, госпожице Бенет?

Все още му бе трудно да повярва, че е същата жена. Просто не бе забелязал, че към шията и бюста й се спуска толкова гладка кожа. Всъщност сега, без дантели и фльонги, гърдите й се виждаха доста добре, както и фигурата й. За разлика от отвратителната розова рокля, тази не я правеше пълна. Почти го засърбяха ръцете да я прихване през кръста.

— Защо не? С леля положително ще припаднем от някои от вашите подвизи.

Тя премигна насреща му, с което привлече вниманието му към очите й и лукавото пламъче в тях.

Той се ухили. Отново бе безстрашна и напориста, както в деня, когато нахлу в къщата на Бенет. Така я харесваше много повече отколкото нервна и напрегната, каквато беше на бала у Малкълм. А и не изпитваше никакъв срам да го признае. След като бе обещал да се грижи за нея, защо да не му бъде и интересно?

— Не — обади се лейди Кортни със смях. — Как да говорим за Дъглас? Горкото момче не е тук да се защити!

— И да беше тук, едва ли щеше да успее — възрази госпожица Бенет.

Преди да проговори, Тристан се изкашля, за да прикрие напушилия го смях.

— Надявам се лейди Бенет да се възстановява.

— Получихме само кратко писмо от сър Джордж — уточни лейди Кортни. — Принудили се да спрат в Бат. Дано да е за добро. Винаги съм намирала Бат за изключително освежаващо място. Бил ли си в Бат, лорд Бърк?

— Ами…

Спомни си едно ужасно лято — беше единадесетгодишен и понеже не успя да си изпроси покана от някой съученик, се наложи да прекара в Бат цял месец с чичо си и леля си. По онова време леля Мери беше бременна и още по-непоносима от обичайното. Но определено не беше в лошо настроение; точно обратното. Беше убедена, че ще роди син и така ще лиши Тристан от възможността да наследи титлата на семейство Бърк. Затова през цялото време тя беше в изключително добро настроение. Винаги се бе питал колко ли голямо е било разочарованието й да роди две момичета вместо син. Но завинаги щеше да запомни престоя в Бат заради самодоволната усмивка, с която го даряваше всеки ден през онзи кошмарен месец.

Прогони неприятния спомен.

— Не истински, лейди Кортни — отвърна той. — Само минах оттам веднъж.

Тя го гледаше замислено.

— Трябва да го посетиш някога. Прекрасен град е.

Той кимна. Влезе прислужницата с подноса с чай. Лейди Кортни помоли племенничката си да сервира и отново насочи вниманието си към него.

— Но какво правя аз? Насърчавам те да напуснеш града, а в Лондон има толкова изкушения, че ще е нужен цял един живот да се наслади човек на всичките. Тази сутрин обсъждахме кои покани да приемем. Лейди Брантуд предлага ли свястно вино по време на баловете си?

— Ами… — Той я зяпна, преди да отговори: — Нямам представа.

Лейди Кортни направи физиономия и махна с ръка.

— Тогава значи ще се наложи да рискуваме. Поне може да се разчита на лейди Мартин да поднесе хубаво вино на соарето си в четвъртък. Джоун, пиши на лейди Брантуд, че приемаме поканата. Ще те видим ли там, лорд Бърк?

Той погледна госпожица Бенет, която му подаваше чаша чай. С един-два танца с нея ще изпълни задължението си към Бенет, в края на краищата.

— Най-вероятно, лейди Кортни. — Младата дама срещу него сведе глава, но не и преди той да забележи как забели очи. — Госпожица Бенет ще ми запази ли един танц за въпросната вечер?

Джоун вдигна изненадано глава, а после на устните й се появи насмешлива усмивка.

— Опасявам се, че не мога, сър.

Тристан едва не изпусна чашата с чай. Не канеше много дами на танц, но когато го правеше, никога не му отказваха; никога. Вместо да изпита облекчение, сега му се прииска да танцува с нея повече от всичко на света. Жадуваше да разбере дали ухае все така приятно; копнееше да я усети отново до себе си; и най-вече, по дяволите, мразеше да му отказват.

— Брат ти изтръгна от мен изричното обещание да танцувам с теб.

Тя му се усмихна по онзи лъчезарен начин, който вече го изпълваше със съмнения.

— Боже, каква дилема! Мама изтръгна от мен изричното обещание да не танцувам с теб. Остава двамата да се разберат, но те предупреждавам, че мама винаги се налага над Дъглас.

— Навярно е било редно да го направят, преди брат ти да ме накара да се закълна. — Самодоволната усмивка изчезна от лицето й. — Понеже и двамата отсъстват, предлагам да се допитаме до неутрална страна да вземе решение. Лейди Кортни — обърна се той към леля й, без да сваля очи от Джоун, — кое обещание според вас е по-важно: моето, дадено на господин Бенет, че ще се грижа за сестра му, или нейното, дадено на майка й, да откаже покана за танц?

Лейди Кортни се засмя.

— Като момиче, което някога се надяваше да не пропусне танц, бих приела поканата при условие… — хвърли поглед към племенничката си, — при условие че е продиктувана от най-добри намерения, в името на удоволствието и на двете страни, а не само заради чувството за задължение.

— Изражението му е доста сериозно, лельо — отбеляза госпожица Бенет злорадо. — Не вярвам, че ще му е приятно да танцува с мен.

— Как би могло, след като самата покана предизвика спор? — Тристан отпи от чая. — Но пък ще ми остане удовлетворението, че съм спазил думата си, разбира се.

— Боже — възкликна лейди Кортни с възхищение, — никога не бих пропуснала шанса да докажа, че един мъж греши.

— Приемам — отвърна племенницата й почти в същия миг.

Чувство на триумф обзе Тристан. Съзнаваше в каква опасна територия стъпва. Тя вероятно възнамеряваше да му връчи собствената му глава на сребърен поднос. Но не му пукаше. Не желаеше да мисли до какви клюки би довело това. Не искаше да си представя какви опасности крие прекарването на много време с нея. Самата перспектива да я докосне отново замъгляваше целия му здрав разум.

В стаята влезе прислужник и подаде писмо на лейди Кортни. Тя прочете името на подателя и почти скочи от стола.

— О, моля да ме извините. Очаквах това писмо и най-вероятно ще се наложи да отговаря веднага. Джоун, скъпа, ще налееш ли още чай на госта ни?

— Лоши новини ли очакваш? — попита госпожица Бенет разтревожено.

— Не, не… Поне се надявам да не са. — Леля й вече се бе запътила към вратата. — Продължавайте без мен. Ще се върна след малко.

Излезе и внимателно затвори вратата след себе си.

Тристан, скочил на крака, когато тя се изправи, се обърна към госпожица Бенет. Тя изглеждаше поставена натясно, както и самият той се чувстваше, но бързо се овладя, взе чайника и си наля.

— Питам се откога ли е чакала да се измъкне — промърмори младата домакиня.

Той бавно се върна на мястото си. Всички предупреждения, изречени пред Бенет, кънтяха в главата му; спомни си какво изприказва по повод манипулациите на жените, само и само да се омъжат за някого. Вече бе определил и лейди Кортни като Фурия, с която трябва да е предпазлив…

— Мислиш, че го е планирала ли?

— Писмото ли? Може, но едва ли. По-скоро й послужи за удобно извинение.

— И защо би искала да се измъкне?

Страните й поруменяха.

— Едва ли за да избяга от остроумните ти приказки. Ако решиш да си вървиш сега, няма да те спра.

— Ти говори по-малко от мен — отбеляза той внезапно обзет от нежелание да си тръгне. — А и не съм си допил чая.

Бавно вдигна чаша към устните си и не пропусна да забележи как погледът й потъмня, докато го наблюдаваше.

— Знам защо си тук — обяви тя. — Каквато и чест да представлява вниманието ти за мен, не очаквам да си създаваш неудобства само за да ме развличаш. Брат ми не е бил прав да ти вмени такова задължение.

— Не, не беше. — Наведе се напред и поднесе чашата си. — Може ли още малко захар? Обичам го сладък.

За миг през ума му мина, че тя ще запрати захарницата по него. Тя обаче само си пое дълбоко въздух и му сипа щедра лъжица. Сега чаят щеше да има съвсем непоносим вкус; въпреки това отпи.

— Защо Дъглас избра точно теб да се грижиш за мен?

Той сви рамене.

— Другите му приятели са неподходящи.

— По-неподходящи от теб? — попита тя суховато.

— Далеч, далеч по-неподходящи — увери я той, представяйки си с какви нехранимайковци дружи Дъглас. — Редно е да си поласкана. Опасяваше се, че ще униваш, но това няма да стане, ако аз съм до теб.

— Да унивам?! — Очите й блестяха от раздразнение. — Ако се нуждаех от твоята помощ, или от неговата… — Спря, пое си дълбоко въздух и се усмихна лукаво, което го постави нащрек. Наведе се напред и сниши глас. — Всъщност, можеш да направиш нещо, за да преживея дългите самотни дни, докато семейството ми не е наоколо.

— Нима? — попита той провлачено. — И какво е то?

— Една брошура ми доставя известна радост. — Сега тя вече почти шепнеше. — Ще ми я набавиш ли?

Той също се наведе напред.

— Същата, която пъхнах под роклята ти ли?

Страните й пламнаха, но усмивката й стана още по-широка.

— Да, точно тя! Само не бива повече да ми я връчваш така.

— Много добре, госпожице Бенет. Да си уговорим ли среща на бала у Брантуд?

— Не — отвърна тя бързо. — Мини пак на чай някой път.

— Не пия чай — промърмори той.

Погледна чашата в ръката му.

— Пиеш чай. Всички пият.

Тристан се ухили.

— Мразя чая. Престани да мислиш, че съм такъв, какъвто очакваш. Ако настояваш да получиш брошурата си, трябва да ми позволиш аз да избера по какъв начина ще ти я доставя.

Тя стисна устни, но кимна.

— Много добре. Стига да не направиш сцена.

— Рискът от сцена намалява, ако ми съдействаш. — Колко интересно. Брошурата започваше да му става любопитна. Ако ще му даде възможност отново да я пъхне под роклята й, толкова по-добре. — Как е озаглавена? Забравих.

— „50 начина да съгрешиш“ — прошепна тя, хвърляйки тревожен поглед към вратата. — Тя е… дамско четиво с продължение.

— Само за жени ли е?

— Мисля, че само дамите я четат. Ще ми я набавиш ли?

Той се загледа в леко отворените й от нетърпение устни.

— Щом желаеш.

— Да! — Засия насреща му. — Много я искам. Благодаря. — Наклони глава. — Дъглас колко внимание поиска да ми окажеш?

— Разумно количество.

— Това включва ли танци с мен?

Продължаваше да го гледа с усмивка. Тристан знаеше, че е повеждаща — дори застрашителна — и въпреки това усмивката го омайваше. Имаше нещо живо и палаво в нея; събуждаше дивата му страна и го тласкаше да мечтае за приключения и опасности. Наложи се да премигне няколко пъти, за да не го заслепи.

— Насърчи и танците, ако ще ти достави удоволствие.

— Надявам се. Нещо друго?

Той се замисли, преди да отговори.

— Нищо специално. По-скоро молба като цяло да ти е приятно, а не конкретен списък със заръки.

Устните й се извиха в опасна усмивка.

— Бих се насладила на танц само ако е с някой с добри намерения.

— Разбира се.

Той възнамеряваше да избегне всякакъв опит да я целуне. Това определено беше благородно от негова страна.

— Значи става въпрос единствено за удоволствие и за двама ни, както предположи леля?

Госпожица Бенет го погледна през дългите си мигли.

На Тристан му се наложи да си припомни, че говорят за танци. Какво, по дяволите, ставаше с него? Би трябвало да й достави удоволствието да отхвърли поканата му; наистина би трябвало; за доброто и на двамата.

— Какво друго бих търсил?

— Хммм…

Тя се взря в него и потупа с показалец устните си. Погледът му бе привлечен от тях, както магнит се насочва на север. Как така досега не бе забелязал, че устните й са създадени за целувки? И да отвръщат на целувки. За миг си припомни допира им върху своите: колебливи, невинни, но търсещи и готови. Мисълта да я научи да се целува го привличаше. Първо, това означаваше отново да я целуне — нещо, което днес непрекъснато се въртеше из главата му. Второ — така щеше да сложи край на всякакво отмъщение, което тя замисляше заради предишното му поведение. Всъщност щеше да е в негова полза да го направи. Беше убеден в уменията си да я целуне така, че да прогони всякакви пъклени планове, които се въртяха в ума й зад сияещите очи.

— Възмездие? — предложи тя.

Понякога сякаш четеше мислите му; предположението го стресна.

— Престъпление ли си извършила? Освен че ме удари по лицето, имам предвид.

Страните й леко поруменяха.

— Беше отплата, защото ме задържа против волята ми.

— Здрав удар ми нанесе — призна той. — Добре насочен, но само защото успя да ме изненадаш.

— Не очаквай всички жени да легнат по гръб пред теб, щом им окажеш някакво внимание — подхвърли тя язвително.

Той направи гримаса, ала кръвта му кипна при тази мисъл.

— Кой мъж би искал подобно нещо? Тръпката е да убедиш жената, че иска… — Ухили се, защото видя как очите й се присвиват и го гледат свирепо. — Между другото, това ми напомня за нещо, което държа да те науча. Изправи се и ще ти покажа как трябва да се удря.

Тя зяпна насреща му.

— Да се удря ли? Изпитвала съм желание да ударя само теб.

— Ако си поръчала и други рокли като тази, няма да е зле да знаеш. Изправи се — повтори той.

Тя бавно постави ръка в неговата и му позволи да й помогне да се изправи.

— Харесваш роклята ми, така ли?

Въпросът й го провокира да погледне надолу. Беше застанала съвсем близо до него и погледът му падаше право върху гърдите й. Досега се стараеше да не гледа натам, но сега вече му бе невъзможно. Боже, гърдите й бяха възхитителни дори в скромната дневна рокля. Без фльонгите и панделките да го разсейват, гладката й свежа кожа го омайваше. Наистина и преди ли е била такава под всички онези розови джувки? Заплененият му взор се спусна надолу; роклята плътно очертаваше талията и подсказваше колко са дълги краката й. Той харесваше високи жени. Харесваше жените с бюст. А висока жена с бюст и сияеща кожа… Ако беше с такава рокля на бала у Малкълм, нямаше представа какво щеше да се случи зад саксиите с палмите.

— Намираш, че тази рокля ми отива, така ли? — попита тя отново, прекъсвайки мислите му.

Объркан, Тристан отново я погледна в лицето. Едно е да оцениш хубав бюст, съвършено друго е да те заловят как го зяпаш като недодялан юноша.

— Да — призна той. — Това е най-красивата рокля, с която някога съм те виждал.

Тя се усмихна, видимо доволно изненадана.

— И не приличам на чадър?

Той стисна зъби. Какво го бе накарало да изтърси това, след като от първия миг, в който я видя, заподозря, че може да е сирена?

— Ни най-малко. Вече се разкаях и признах колко нередно беше да казвам подобно нещо. Държах се непростимо грубо.

Веселото й изражение се стопи.

— Тогава защо го каза?

В тона й се долавяше любопитство, но въпросът съдържаше и упрек, който го накара да се чувства гузен. Обикновено не обиждаше дамите; фактът, че нещо у Джоун Бенет го тормозеше и провокираше не бе достатъчно оправдание.

— Защото съм невъзпитан простак — отвърна той, прикривайки смущението си зад привидно небрежния тон.

Тя сви устни, преди да промърмори:

— Да, недодялан простак, който не си мери думите.

Веждите на Тристан се стрелнаха нагоре.

— Такъв език от една млада дама?!

— Положително си чувал и по-лоши неща — тросна се тя. — Но… моля те, не казвай на леля, че съм говорила така. Изтърсих го, без да искам.

— Каква лицемерка! Приятно ти беше да го кажеш. Но добре — продължи той, докато тя го гледаше изпепеляващо, — ще запазя тайната ти. Обичам невъздържаните жени.

— Затова ли се държиш като невъзпитан простак? За да отблъснеш всяка, която не е невъздържана?

— Не. Грубите ми маниери просто привличат невъздържаните жени и понеже ги харесвам повече от другите, не виждам причина да се променям.

— Значи ти допадат крещящи жени, каквито и брат ми харесва?

— Да, точно като брат ти съм.

— Мама хвърля вината за невъзможното му поведение върху теб.

— Направо се лаская — отвърна той. — Приписва ми заслугата да имам лошо влияние върху потомъка на такова достойно за уважение семейство.

Госпожица Бенет му хвърли замислен поглед.

— Наясно съм, че Дъглас щеше да е отвратителен дори без твоето лошо влияние. Но дори той е по-възпитан и не би нарекъл в лицето една жена грозна.

— Никога не съм казвал, че си грозна — побърза да възрази той. — Изразих неодобрение към роклята ти, а не към лицето ти.

— Не забелязах разлика — изсумтя тя.

— Има огромна разлика. — Плъзна поглед по гладката й кожа. Устните й бяха розови и плътни и той се опита да не мисли за вкуса им. В момента очите й не го гледаха пронизващо, но откритият й поглед го плашеше още повече. — Никога не бих се изказал обидно за лицето ти — промълви той. — Не бих могъл. Но истината е, че криеше всичките си прелести зад глупави, неподходящи фризури и неелегантни рокли. Тях обиждах, а не теб.

— Благодаря — отвърна тя. — Приемам го почти като комплимент.

Точно това беше; той не посмя да добави нищо друго; мислите му и така бяха поели по опасни пътеки. Плашещата истина бе, че при всяка тяхна следваща среща Джоун Бенет ставаше все по-привлекателна и по-привлекателна. Ухаеше хубаво, разсмиваше го, провокираше го и завладяваше мислите му все повече и повече. Бе готов да се закълне, че е магьосница, твърдо решила да го подлуди. Устните й го привличаха и той копнееше отново да ги целуне. А сега, в тази прелестна рокля, която очертаваше бюста и талията й и го караше да си представя как дългите й крака обвиват бедрата му…

Прочисти си гърлото.

— Искаш ли да се научиш как да нанасяш удари или не?

Тя въздъхна дълбоко.

— Не мисля, че ми е нужно.

От въздишката гръдта й се повдигна. Той стисна ръце в юмруци и ги вдигна, готов за ръкопашен бой.

— Трябва да знаеш как се прави. Вдигни ръцете си така.

Тя забели очи, но все пак го послуша.

— А сега ме удари.

— Какво?! — възкликна тя и спусна ръце. — Няма!

— Вече го направи веднъж. Удари ме отново.

Със забавено движение той изнесе дясната си ръка напред.

— Не искам да те наранявам.

— Няма — засмя се Тристан.

— Веднъж вече го направих — напомни му тя с известна гордост в гласа.

— Защото ме завари неподготвен. Няма да ме нараниш. Представи си, че на мое място е Дъглас.

Част от пламенността се върна в изражението й.

— Много добре — заяви тя и го удари по рамото.

— Не там, а по лицето — раздразнено нареди той. — Така няма да поставиш на мястото един нахален мъж.

Тя свъси вежди и опита отново. Тристан отметна глава и юмрукът й само докосна челюстта му.

— Беше по-добре — отбеляза той, — но трябва да го направиш по-бързо, за да ме изненадаш.

— Как да те изненадам, когато знаеш кога ще те ударя? — процеди тя през зъби.

Той се ухили.

— Но искаш да ме удариш, нали? Убедена си, че го заслужавам. Копнееш да ме халосаш по челюстта или да ми счупиш носа…

Тя замахна отново, но той се отдръпна и пое удара й с рамо.

— Почти, почти — отбеляза той, наслаждавайки се на ситуацията. Очите й вече блестяха, а страните й бяха поруменели. Той се запита дали и на нея й е толкова забавно, колкото на него. — Постарай се малко повече. Хайде.

— Старая се!

Тя отново замахна и този път го уцели право в носа. Той инстинктивно хвана ръката й, а после, когато от инерцията тя политна напред, я взе цялата в обятията си. За миг и двамата останаха неподвижни. Той виждаше как на шията й пулсира вена. В стаята се чуваше единствено забързаното й дишане. Впитите й в него очи бяха по-златисти от всякога. В ушите му забуча непознат тътен. Трябваше само да наведе глава и устните му щяха да срещнат нейните, вече отворени в очакване. Трябваше само да я притисне малко и великолепната й гръд щеше да се опре в гърдите му. Трябваше само…

Тя рязко се измъкна от прегръдката му.

— Според мен това може да се брои за сполучлив удар.

Ръцете му се отпуснаха. Наистина имаше чувството, че го е ударила.

— Да, този път успя.

Тя навлажни устните си.

— Едва ли ще има друг път, лорд Бърк.

— Щом твърдиш — промърмори той. — Джоун…

Чувайки името си, тя се сепна, но бързо се овладя.

— Доста е фамилиарно.

— Вече ме обвини, че съм груб и невъзпитан. Най-добре е и ти да ме наричаш по име.

— Какви модерни нрави. Съмнявам се дали заслужавам подобна чест.

Усмихна се и запримигва насреща му, но поруменелите й страни издаваха истинските й чувства. Вече бе забелязал, че когато на Джоун й станеше неловко, тя се държеше като пърхаща женска: раздаваше усмивки и премигваше с дългите си мигли.

Злорада усмивка се появи на устните му.

— Ще ти дам шилинг, ако ме наречеш Тристан.

— Не ми трябва твоя шилинг.

— Може да ти потрябва. Спомням си, че сключихме облог.

Страните й отново пламнаха, но вместо да отрече тя каза:

— Още не си го спечелил.

Той кимна. Беше права: още не го беше спечелил; но щеше, независимо от последствията.

— Искаш ли утре да се разходим с карета?

— Прекалено на сериозно гледаш на обещанието, дадено на брат ми — отвърна тя.

Ако не се лъжеше, тя стисна зъби, за да потисне усмивката си, докато изричаше последното.

— Питам те не заради брат ти. Ще дойдеш ли на разходка с мен? — повтори той.

— Къде, милорд?

Тя не преставаше да навлажнява устните си и това го побъркваше.

— Къде би искала да отидеш, Джоун?

— Ами…

Това, че я наричаше по име сякаш съвсем я извади от релси. Значи трябва да го прави по-често.

— Навсякъде без парка — обяви тя ненадейно.

В главата му се мерна поговорката за пътя към ада, постлан с добри намерения… Точно там възнамеряваше да се разходят. Нали така засвидетелстваш внимание на една жена? Вместо това тя успя за пореден път да го изненада.

— Навсякъде без парка — повтори той замислено. — Предизвикателство е. Ще се наложи да измисля нещо друго за забавление.

Тя обаче май размисли. Засмя се притеснено и хвърли поглед към вратата.

— Не исках да прозвучи като предизвикателство. Просто намирам за ужасно скучно и банално да се кара карета из парка.

Той се засмя.

— Безкрайно права си. Няма да правим нищо скучно или банално. Утре ще е прекалено скоро. Трябва ми време да се подготвя. Ще измисля нещо… вълнуващо.

— Не съм приела да дойда с теб!

— Нима? — Вдигна едната си вежда. — Но и не отказа. Налага ли се… — Отново сведе поглед, първо към устните й, после към бюста й. — Трябва ли да те убеждавам?

За момент тя направи пауза сякаш разбираше точно какво загатва и обмисляше дали да не го провокира да го стори. За момент и Тристан си позволи да си представи как я притегля в обятията си и я целува, докато тя каже „да“. Боже, защо не го направи по-рано, когато почти се озова в прегръдките му? Колкото и да си повтаряше, че това е временно състояние, което ще отмине, ако не се вижда с нея, той не бе готов да следва здравия си разум, когато тя е до него. Може би ще е най-добре да я целуне и всичко да приключи.

— Как да откажа на така любезно отправена закана… Исках да кажа: покана. Приемам с удоволствие. — Направи реверанс. — До утре или когато ви хрумне нещо интересно, лорд Бърк.

— Наричай ме Тристан — настоя той. — Дотогава, Джоун.

Поклони се и излезе от стаята. Време беше да се спаси, преди да си загуби ума и да я вземе в обятията си, за да провери дали кожата й има същия сладък вкус като устните.