Каролайн Линдън
Скандална любов (14)

Глава 13

Тристан, посветил се изцяло да премисля провокативната си среща с госпожица Бенет, влезе в къщата на приятеля си, без да подозира какви неприятности го чакат.

Мърдок го посрещна в преддверието — нещо само по себе си необичайно. И още по-лошо — изглеждаше притеснен.

— Една дама ви чака, сър — прошепна той.

За миг на Тристан му хрумна, че госпожица Бенет някак светкавично е прекосила града, за да продължи конфронтацията им. Не му беше убягнал факта, че я лиши от възможността да коментира предложението да я съпровожда и заканата отново да я целуне. За момент го обзе изпълнено с приятно усещане очакване.

Но после здравият разум си каза думата; тя, естествено, нямаше начин да пристигне тук преди него. Излезе от дома й, яхна коня и се върна право тук. Освен това тя не би дошла в тази къща. Един-единствен път се появи, когато брат й живееше тук и въобще не подозираше за присъствието на Тристан.

— Коя е? — Изгледа Мърдок изпитателно.

Много малко жени биха дошли да го видят тук, а и на него не му се срещаше с тях.

— Лейди Бърк — отговори прислужникът.

По мнението на Тристан нямаше по-ужасна от нея. Запита се дали да не излезе незабавно, но леля му провали плана, защото се появи на вратата на малкия салон.

— Лорд Бърк — поздрави тя с леден глас, — чаках те.

Той си свали шапката и я подаде на Мърдок.

— Съжалявам за неудобството, мадам, но беше излишно да си даваш труда да идваш.

— Не бих го направила, ако въпросът не е спешен. — Тя изгледа многозначително все още суетящия се наоколо Мърдок. — При други обстоятелства не би ми минало и през ум да те посетя.

Тристан започна да си сваля бавно ръкавиците, като трескаво се опитваше да измисли причина, за да преустанови този разговор. Леля му никога не го бе харесвала; още от времето, когато беше момче. След като родителите му починаха, за няколко години го настаниха в къщата на дядо му заедно с бавачката. Това го устройваше, защото бавачката остаряваше и все по-трудно чуваше и той можеше да играе на воля и да се измъква от погледа й при всяка възможност. Но когато дойде време да учи, чичо му — лорд Бърк — реши, че трябва да прояви по-голям интерес към него. Прати го в „Итън“ и разпореди да прекарва ваканциите в имението на рода Бърк — „Уайлдуд“ — в Хамшър.

„Уайлдуд“ беше чудесно място, но Тристан скоро го намрази. Той беше голям пакостник, а леля му — изключително чувствителна. Крясъците, тичането и всичко мръсно я отблъскваха. Тя бе дребна и порядъчна и възпитаваше двете си близначки по свой образ и подобие. Двете порцеланови кукли гледаха неодобрително Тристан — мокър и изкалян от джапането в изкуственото езерце — сякаш е най-противното същество на света. Не му отне много време да реши, че не иска да живее под покрива на чичо си, щом това означава да търпи и присъствието на леля си. Успяваше да не се мярка пред очите й, та да се чувстват и двамата добре. Съумяваше да изкопчи покани от съучениците си, склонни да го приемат за ваканциите. Леля му Мери се правеше, че той не съществува и бе не по-малко доволна от подобно подреждане на обстоятелствата. Каквото и да бе дошла да иска сега, явно силно го желаеше, защото не само бе го открила тук, но и го бе изчакала да се върне.

— Тогава да го обсъдим веднага. — Той подаде ръкавиците си на Мърдок и почти изсумтя: — Донеси на дамата чаша чай.

Прислужникът кимна и хукна към задната част на къщата. Тристан последва леля си в салона със стиснати зъби.

— Някой — най-вероятно Мърдок — бе поставил два различни стола пред камината. Леля Мери се настани в единия, но Тристан остана прав и се облегна на полицата.

— Е, какво е толкова спешно? — поинтересува се той, надявайки се отчаяно да е нещо дребно.

— Дойдох да питам кога ще е готова къщата на площад „Хановер“.

Веждите му се стрелнаха нагоре подозрително.

— Защо?

По бузите на леля Мери избиха две червени петна, но изражението й не се смекчи.

— С оглед по-добрите перспективи на Алис и Катрин, ще е по-удачно да приемат посетители в семейната къща на баща си.

Известно време той я наблюдаваше смаяно. Именно затова не харесваше леля си. Тя го търсеше само когато искаше нещо, а онова, което искаше обикновено му създаваше огромни неудобства. Преди два месеца описа въпросната къща като непоносима, неподходяща за дами и недостойна за нея. Той разбра защо, когато две седмици след като тя се настани в къща в другия край на града, покривът се срути. В резултат таваните и слугинските помещения бяха напълно унищожи, а спалните се наводниха и доста от стените пострадаха. А сега искаше да се върне там?!

— Доколкото разбрах от разговора ни преди няколко седмици, семейната къща на баща им, която впрочем е и моя семейна къща, е прекалено старомодна и претрупана и в нея не може да се организира приличен бал.

— Така беше.

— В момента е пълна развалина. Там работят строители.

— Няма да останат дълго — отвърна тя. — Посетих я онзи ден и те казаха, че е почти готова.

Сега вече всичко му се изясни. Тя бе ходила да провери какви са щетите и вероятно бе очаквала да завари някаква съборетина. Вместо това бе видяла как той я реставрира; и не просто я реставрира, но и внася доста подобрения. Затова мнението й се бе променило коренно. И нищо чудно, помисли си Тристан. Да, освен занемарена, къщата беше старомодна и претрупана. След като покривът се срина и тя стана напълно необитаема, той се захвана да разшири вратите и порталите, да вдигне таваните на горния етаж и да изгради наново стълбището. Освен това всички нови изобретения, които му допадаха, щяха да влязат в новия му дом — например новата система за отопление, включително в баните и в новите тоалетни на всеки етаж. В най-скоро време къщата щеше да бъде една от най-модерните в Лондон. Мери очевидно също бе забелязала подобренията. И без съмнение искаше да се настани в нея при предишните условия: безплатно.

Прокарвайки ръка през косата си, Тристан най-после седна на другия стол.

— Прости ми, ако не съм разбрал нещо. Когато чичо почина, се вслушах в твоите вайкания, че ще е жестоко и несправедливо да изгоня братовчедките си от дома им и затова ви предоставих къщата за осем години. Тази пролет ти дойде и категорично ми заяви, че тя вече не е подходяща и се местите в много по-хубава на Чарлс стрийт. Аз освободих квартирата си, защото очаквах да се настаня на площад „Хановер“. Сега недоволстваш от жилището на Чарлс стрийт и искаш да се върнеш на площад „Хановер“. Какво, за бога, толкова се е променило с къщите?

Стойката й, ако изобщо бе възможно, стана още по-вдървена.

— Къщата на Чарлс стрийт е прекалено тъмна. Подведоха ме относно състоянието на комините. А и кварталът не ми допада.

— Ти си вдовица с независима годишна рента — подсети я той. — Вземи си друга къща.

— Трудно се намира приличен имот по това време на годината.

— Да, така е. След като освободих временната си квартира, не ми оставаше друго, освен да се натрапя на приятели, защото къщата на площад „Хановер“ беше невъзможна за живеене. Именно затова днес ме заварваш тук.

Махна небрежно с ръка и посочи спартански мебелирания салон на Бенет, където най-често се играеха карти или се провеждаха боксови мачове. Тук-там по ламперията имаше и дупки от остриетата на рапири.

— Но къщата на площад „Хановер“ е още празна. Разполагаш с правомощията да я дадеш под наем.

— Или да я задържа и аз да живея в нея.

Устните на Мери побеляха.

— Искам отново да се нанеса в къщата — заяви тя направо. — Веднага щом ремонтът приключи.

Тристан кръстоса обутите си в ботуши крака.

— Перспективата аз да живея там ми допадна — сподели той.

— Къщата липсва на всички ни.

— Така ли? С течащия покрив, с димящите комини и тавана, който се наводнява при всеки по-обилен дъжд?

— Строителният предприемач ме увери, че тези неща са поправими.

— Да, срещу значителна сума, дадена от мен — вметна той. — И под моя надзор. Питам се защо проявяваш такъв интерес към къща, която заряза по собствено желание, а после, без да имаш право, отиваш да разпитваш наетите от мен хора какво са направили, след като си тръгна.

Сега вече цялото й лице пламна.

— Ще ми разрешиш ли или няма да ми разрешиш да върна дъщерите си в дома им? — почти просъска тя.

— Не — отвърна вежливо той. — Преустройвам къщата по свой вкус. И да уточня: това е моята къща. Такава е от осем години. Оставих ви да живеете там, защото бях загрижен за дъщерите ти, но аз няма да имам къде да живея, ако отново ви дам къщата.

Тя стисна устни и отбеляза раздразнено:

— Ти, за разлика от мен, можеш да си позволиш всяка къща в Лондон.

Той се ухили. Богатството на семейство Бърк беше значително, а и чичо му го бе управлявал добре. Леля Мери остана с твърде добра годишна рента, а братовчедките му Алис и Катрин имаха прилични зестри. В никакъв случай не бяха бедстващи или бедни.

Но бащата на Тристан, като послушен втори син, се бе оженил за богата наследница, единствено дете на адмирал, оставил цялото си наследство на нея. След смъртта на родителите си Тристан стана далеч по-богат от титулувания си чичо и това безкрайно дразнеше леля Мери. Онова шумно, пакостливо, мръсно момче бе не само наследник на имотите на рода Бърк и на семейната титла, но разполагаше и със собствени средства. Всичко бе отишло при него, а тя бе останала с вдовишката рента, която макар и голяма, беше фиксирана и ограничена. Днешното й посещение, без съмнение, се дължеше на необходимостта за пръв път да си плаща наема.

— Какво всъщност искаш, мадам? — попита той, готов да я отпрати. — Да поема наема на къщата на Чарлс стрийт ли? Нова карета ще те успокои ли донякъде? Или на някоя от братовчедките ми й трябва нова рокля? Възнамерявам да задържа къщата на площад „Хановер“, затова престани да я искаш.

Тя преглътна няколко пъти, преди да заговори.

— Наемът се оказа голямо перо. Би било щедро от твоя страна, ако го поемеш — довърши тя през стиснати устни.

— Добре. — Той се изправи. — Прати копие от договора на Томпкинс и ще се разпоредя да плати до края на сезона.

— Въглищата също не са евтини — продължи тя.

— Ще платя и за тях — кимна той.

— Имам и неуредени сметки. — Лицето й вече беше алено. Тя се взираше в някаква точка зад рамото на Тристан. — На шивачката, на камериерката и на… месаря.

Той я погледна престорено изненадано.

— Толкова много! Май ще е добре да поговоря с управителя ти. Изглежда не се грижи добре за средствата ти. Рентата ти трябва да е достатъчна, за да живееш удобно, лельо.

— Не ми стига — просъска тя, хвърляйки му смразяващ поглед.

— А би трябвало — отсече той. — Не е мое задължение да те издържам. Този път предлагам да го сторя от щедрост и заради съчувствието, което изпитвам от затруднението ти да осигуриш добър сезон за дъщерите си тази година. Но не очаквай подобен жест да се повтори в бъдеще.

Тя се надигна видимо огорчена.

— Много мило от твоя страна, лорд Бърк.

— Довиждане, лейди Бърк.

Тристан се поклони и я изпрати до вратата. Но тя въобще не го погледна.

Мърдок се появи в преддверието, докато лордът затваряше вратата след леля си. Тристан го изгледа гневно.

— Как смееш да пускаш тази жена в къщата? Ако се появи отново, ще кажеш, че ме няма, едва ли ще се върна скоро и при никакви обстоятелства няма да я пускаш вътре да ме чака.

Прислужникът трепна.

— Извинявайте, милорд, но нито господин Бенет, нито вие ми дадохте такива указания. Тя мина край мен все едно е кралска особа или нещо подобно.

— Е, поне не й поднесе проклетия чай. Тогава щеше да остане най-малко час.

Въздъхна. Винаги след посещение на леля си Мери ставаше напрегнат. Макар тя вече да нямаше никаква власт над него, Тристан продължаваше да чувства тежестта от намръщените й погледи и язвителни забележки. Осезаемо помнеше каква самота го разяждаше, докато живееше в къщата на чичо си. Леля му се държеше с него като към мръсен и нежелан натрапник и това му бе страшно неприятно.

Грабна си шапката и нахлузи ръкавиците.

— Излизам — обяви той на Мърдок. — Отсега, докато се върне господин Бенет, няма да допускаш тук никаква жена. Легни пред вратата, ако се налага. Кажи, че вътре върлува чума. Направи всичко необходимо.

— Да, сър. — По лицето на Мърдок се изписа облекчение. — Обезателно, милорд.

Тристан се отправи към къщата на площад „Хановер“ пеша. Разходката щеше да му помогне да си прочисти главата. Щеше да говори с предприемача да не позволява на външни лица да оглеждат как тече ремонтът. Щеше да му даде същите указания, както на Мърдок: да не допуска никоя жена до имота. Запита се дали да не се пренесе още сега. Каквото и да разправяше леля Мери, къщата далеч не беше готова. Щеше да бъде обитаема след около месец. Така и така засега няма да кани гости. Ще живее сред неизсъхналата боя по стените и сред работниците. По дяволите — дори през покрива да капе при дъжд, това пак щеше да е малка цена за спокойствието, уединението и пълната липса на женско присъствие, което щеше да си осигури.