Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандали (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love and Other Scandals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 46гласа)

Информация

Сканиране
sqnka(2017)
Начална корекция
asayva(2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Regi(2019)

Издание:

Автор: Каролайн Линдън

Заглавие: Скандална любов

Преводач: Ивайла Божанова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 16.02.2016

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-188-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7965

История

  1. —Добавяне

Пролог

Джоун Бенет видя за пръв път Тристан Бърк, когато той нахлу в спалнята й късно през нощта само по панталони, с червена роза в ръка.

Романтиката на ситуацията й убягна, защото беше едва осемгодишна.

— Къде мога да се скрия? — попита той направо, трескаво обхождайки стаята с очи.

Джоун седна в леглото и го изгледа с интерес. Това навярно беше приятелят на брат й; онзи, който щеше да прекара ваканцията от „Итън“ у тях. Очакваха ги за вечеря, но Джоун я пратиха в стаята й преди това, без да е хапнала, защото каза мръсна дума. Тя нямаше представа, че е мръсна; беше чувала баща си многократно да я изрича, а и брат си, но очевидно беше много лошо млади дами да я използват. Баща й обаче тайно й прати няколко хлебчета и тя се чувстваше добре. А сега, късно през нощта, някой връхлетя в стаята й. Беше вълнуващо и обясняваше защо Джоун се чувства още по-добре.

— Зависи — отвърна тя. — От кого се криеш?

— Дъглас!

Тя свъси вежди.

— Защо се криеш от Дъглас? И защо носиш роза? От градината на мама ли е?

Той застина на място и започна да й прави отчаяни знаци да млъкне. Джоун затвори уста и търпеливо зачака. Запита се дали майка й одобрява това момче. Беше с дълга, рошава тъмна коса и определено почти толкова висок, колкото баща й, но слаб като тръстика. Виждаше ребрата му дори на слабата лунна светлина, която се промъкваше през прозорците. Ръцете и краката му обаче — в пълен контраст — бяха прекалено едри за тялото му. Откровено казано приличаше малко на дивак, а майка й не одобряваше такива момчета.

Той се залепи за стената зад вратата. Джоун погледна натам, в очакване някой да се появи, ала не се случи нищо. Момчето стоеше все така подпряно на стената и едва дишаше, впило очи в дръжката. Джоун отново свъси вежди.

— Кой си ти? — попита тя шепнешком. Той не й обърна внимание.

— Най-добре излез от стаята ми — заяви тя малко по-високо.

Този път той се обърна към нея. Тя ясно видя гневно проблясващите му очи. Той бавно вдигна показалец и го притисна към устните си. Джоун определено се раздразни.

— Върви си! — просъска тя.

Без никакво предупреждение вратата се отвори със замах за втори път.

— Хванах те, долен крадец такъв! — Брат й Дъглас връхлетя вътре, но се закова на място. Огледа се озадачен. — Джоун?

— Какво искаш? — тросна се тя. — Бях заспала!

— Ами… — Дъглас отстъпи назад. — Извинявай… Стори ми се, че чух… Няма да кажеш на мама, нали?

Подскочи и се плесна с ръка по тила. Приятелят му се бе измъкнал от сенките, по-тих от призрак, и прокара розата по гърба на Дъглас. След секунда двете момчета се сбиха, паднаха на пода и се превърнаха в кълбо от преплетени ръце и крака. Въргаляха се напред-назад, явно всеки решил да убие другия, докато кракът на единия не се закачи в стол и не го събори на пода.

— Дъглас… — опита се да го вразуми Джоун. Двете момчета очевидно не я чуха. — Дъглас — произнесе тя по-високо този път, — татко идва!

Това привлече вниманието на брат й.

— Какво?!

— Някой идва — повтори тя, надвесена над ръба на леглото, за да ги вижда. — Най-вероятно е татко.

Почти винаги идваше баща й, когато тя ставаше от леглото нощем и правеше бели. Джоун нямаше търпение да я настанят в стая далеч от тази на родителите й, както подобава на една малка дама.

По дяволите — изруга брат й и изведнъж придоби гузен вид. Извърна се, за да погледне приятеля си, но му беше трудно, защото момчето го държеше здраво през врата. — Ще ядем бой.

— Къде да се скрием? — поинтересува се отново момчето.

И той, и Дъглас скочиха на крака, напълно забравили за сбиването си, и сега съвсем приличаха на паникьосаните дванайсетгодишни момчета, каквито бяха.

— Защо да ти казвам? — попита тя. — Дори не те познавам. Ще ме вкарате в голяма беля, ако ви помогна, а вече ме оставиха без вечеря, за което си виновен ти, Дъглас…

— Забрави за това, Джоун — прекъсна я Дъглас. — Помогни ни този път и се кълна, че ще съм ти задължен завинаги.

— Хм-м-м…

Тя скръсти ръце. Днес всички й казваха какво да прави. Освен това бе напълно наясно, че „завинаги“ за Дъглас означава по-малко от денонощие.

— Опитайте под леглото. И пазете тишина.

Те мигом се напъхаха там. В следващия момент вратата се отвори.

— Джоун? — По халат и старите си чехли баща й надникна в спалнята. — Добре ли си, сладурано?

— Да, татко — прошепна тя. — Извинявай. Не исках да ви събудя…

Той влезе в стаята.

— Ти защо си будна, дете?

Видя прекатурнатия стол и се намръщи.

Тя скочи от леглото и се опита да го изправи.

— Съжалявам, татко. Бутнах го. Не можах да заспя и се въртях…

Баща й изправи стола. Взе Джоун в прегръдките си, върна я в леглото и грижовно я зави.

— Защо не можеш да заспиш?

На Джоун не й се наложи да се преструва, че брадичката й е на път да затрепери от плач.

— Малко съм гладна — призна тя тихо.

След като Дъглас и приятелят му я бяха събудили и я бяха подсетили за пропуснатата вечеря определено се чувстваше така.

Баща й се усмихна и раменете му се отпуснаха.

— Сигурно, но не е редно да ядеш сега. С пълен стомах ще сънуваш кошмари.

— Знам — въздъхна Джоун.

Той я целуна по челото.

— Опитай се да заспиш. Утре ще се насладиш на вкусна и обилна закуска. Съгласна ли си?

— Да, татко.

— Лека нощ, дете.

— Лека нощ, татко.

Помилва я по главата и си тръгна, затваряйки тихо вратата след себе си. Тя изчака стъпките му да заглъхнат и се наведе от леглото.

— Сега си тръгвайте, Дъглас!

Брат й изпълзя изпод леглото. На лицето му грееше широка усмивка.

— Ти си ангел, Джоун — заяви той разпалено. — Това е Тристан Бърк, впрочем. Мой съученик.

Момчето също се изправи. Беше по-висок от брат й и далеч по-слаб. Поклони се недодялано и Джоун се изхили.

— Тристан Бърк на твоите услуги, госпожице.

— Защо се криете? — попита ги тя. — И защо бродите из къщата посред нощ?

Дъглас я погледна смутено.

— Заради облог…

— Кой го спечели? — поинтересува се тя.

За пръв път Тристан се усмихна. Очите му засияха, а на бузата му се появи трапчинка.

— Аз — заяви той доста гордо.

— Измами ме. — Дъглас се навъси. — Иначе нямаше начин да успееш.

Усмивката на Тристан стана предизвикателна.

— Докажи го!

Дъглас промърмори нещо, но повече не спомена за измама.

— За какво беше облогът? — продължи да разпитва Джоун, за да не мисли за къркорещия си стомах.

Тристан вдигна розата, малко пострадала от борбата и притискането към пода под леглото.

— Взех цвете.

Джоун чакаше, но друго не последва.

— Откъде? Защо? Глупаво е да се обзалагаш, че ще вземеш роза. За какво е?

— За нищо — изръмжа Дъглас. — Да вървим, Трис.

Отиде на пръсти до вратата, отвори я и внимателно огледа коридора.

Тристан хвърли поглед към Дъглас, после към нея.

— За теб е — заяви той шепнешком и й я подаде. — Задето ни спести боя.

Тя я прие с известно удоволствие, но долови, че това не е всичко.

— Защо се обзаложихте? — настоя тя.

Ала Тристан вече бе застанал до Дъглас на вратата. Дъглас й благодари още веднъж и след секунди двамата се измъкнаха. Джоун постави розата до възглавницата си и се отпусна с въздишка. Стомахът й отново изкъркори силно. Цветето беше нещо хубаво, но ако наистина искаха да й се отблагодарят, трябваше да й донесат поне курабийка.

* * *

За втори път срещна Тристан Бърк няколко години по-късно. Както бе предположила от самото начало, той се бе оказал прекалено див и буен; толкова необуздан всъщност, че майка им не го покани повече. Джоун нямаше да забрави всички пакости и бели, които двамата с Дъглас сътвориха през онази ваканция. Облогът за розата — кой ще успее да вземе цвете от градината, без да отваря никакви врати — се оказа най-безобидната от всичките им измишльотини. Още след първите три дни майка й обяви Тристан Бърк за „лошо влияние“ и направи всичко възможно Джоун да не е близо до момчетата. Виждаше ги само по време на вечеря.

Неодобрението на майка й, естествено, не попречи на Дъглас да остане добър приятел с Тристан и в „Итън“, и в университета. Джоун научаваше за него от писмата на брат си или от спорадичните му разкази за приключенията им, преди да се усети, че споделя неща, което едно момиче не е редно да чува. Оставаше с впечатлението, че Тристан Бърк е още по-див, отколкото си е представяла.

Есента, когато Джоун беше на шестнайсет, лорд Бърк почина и семейството й отиде да изкаже съболезнованията си на Тристан, сега вече новият виконт Бърк. Веднага го позна: висок, слаб млад мъж, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Докато родителите й разговаряха с леля му, лейди Бърк, Джоун се приближи към Тристан, който наблюдаваше всичко с мрачно, замислено изражение.

— Съжалявам за загубата ти — промълви тя.

Той изсумтя, без да я погледне. Дългата му коса сега бе вързана на опашка, но дрехите му, макар и от скъп плат, му стояха леко раздърпано. Джоун се поколеба, защото не знаеше как да изтълкува реакцията му.

— Ненавиждат ме — обяви той злостно.

Джоун проследи погледа му. В другия край на стаята лейди Бърк, цялата в черно, седеше сковано на дивана и поемаше чистите носни кърпички, които двете й застанали отстрани дъщери, също изцяло в черно, й подаваха. Лейди Бърк сведе глава, докато родителите на Джоун изказваха съчувствието си. Имаше вид на човек, чийто живот е свършил.

— Леля Мери, братовчедките ми — продължи той. — Смятат ме не само за пройдоха, недостоен за титлата, но и готов да ги изхвърли на улицата.

— Какво ги кара да мислят така?

Още недоизрекла въпроса, Джоун изпита желание да си прехапе езика. Не е порядъчно, смъмри се тя. Напоследък полагаше големи усилия да се държи както подобава на дама, за да не се посрами, когато я представят в обществото през следващия сезон.

— Защото слушат клюки и четат скандалните жълти вестници. — Той най-после се обърна към нея. Очите му бяха искрящо зелени и тя за малко да трепне от вторачения му поглед. — Ти правиш ли го, госпожице Бенет?

— Разбира се — отвърна тя веднага в стремежа си да го шашне. Мрачният му вид на отнесен поет я дразнеше. Очевидно не бе покрусен от смъртта на чичо си. Мислеше единствено за неодобрението на леля си. — Много са забавни, не намираш ли? Всеки знае, че са пълна измишльотина.

Той я изгледа изпитателно и отсече:

— Не всеки.

— Е, поне всеки с малко ум в главата — не се предаваше тя. — А те — тя кимна към роднините му — ще омекнат, като видят, че не ги изхвърляш на улицата.

Той плъзна поглед към облечените си в траурно леля и братовчедки.

— Изкушавам се да го направя.

— Не говори глупости. Защо да ги гониш? Ти се изнеси в самостоятелна квартира.

Колкото и да обичаше родителите си, Джоун винаги бе мечтала за това. Дъглас се изнесе веднага след университета, а тогава беше на колкото е тя сега. На нея никога нямаше да й позволят да си наеме къща и да живее самостоятелно. Беше редно Тристан Бърк да оцени предоставената му възможност, а не да се вайка.

— Не разбираш — обяви той с крива усмивка.

Джоун въздъхна.

— Естествено. Откъде ще знам какво е да си джентълмен със средства, свободен да прави каквото иска и да няма кой да ми се меси? Небесата да ме пазят от такава зла участ.

Той я погледна и май за пръв път истински я забеляза.

— Доста си нахакана.

Тя го дари с широка усмивка, вместо да го шамароса, както я сърбеше ръката да постъпи.

— Благодаря.

Тристан Бърк се вторачи в нея, а после прихна. Зелените му очи грейнаха и той се ухили, при което на бузата му се появи трапчинка. В момента изглеждаше радостен и, вторачена в него, Джоун усети как усмивката й се стопява.

— Ще те запомня, Джоун Бенет — обяви той. — Обичам нахаканите момичета.

— О? — Не успя да познае собствения си глас. — Нима? Ти си първият…

Той отново се засмя и я изгледа дяволито.

— Обзалагам се, че няма да съм последният.

Тя забрави да диша. Той не я гледаше развеселен или с уважение; имаше нещо живо в погледа му, докато го плъзгаше по косата, лицето и тялото й. Изведнъж съжали, че изяде допълнителна кифличка на закуска. Джентълмените така ли гледат една жена? Така ли щяха да гледат и нея? Ако е така… Джоун си даде сметка, че това доста й допада.

* * *

Джоун Бенет срещна Тристан Бърк за трети път осем години по-късно. Зад гърба си имаше няколко увлечения, две разбити сърца, един едва предотвратен скандал, но нито едно предложение за женитба. Беше на път да остане стара мома, а на него му се носеше славата на най-големия негодник в Лондон; беше дивият и безразсъден дявол, данни за какъвто имаше от детските си години. Достатъчно бе да се появи някъде и езиците се развързваха, а дамите започваха да въздишат. Джоун напълно съзнаваше колко е опасен.

И въпреки това този път тя се влюби в него.