Нора Робъртс
Огнената звезда (4)

3

Приятно затоплена, изпълнена с блажено доволство, Саша се разсъни бавно, сякаш се носеше към повърхността на спокоен басейн. В желанието си да задържи това чувство за безопасност и щастие тя остана със затворени очи, позволи си да полежи сгушена в леглото още няколко минути.

След това въздъхна и плъзна ръка по чаршафа.

И замръзна.

Не беше чаршаф, а кожа. Топла, стегната кожа. Със сърце, което биеше под дланта й.

Отвори рязко очи. Първия шок получи, когато видя Бран, все още спящ, с лице само на сантиметри от нейното. Следващия получи, когато осъзна, че главата й се е сгушила в рамото му, сякаш там й беше мястото. Двамата приличаха на доволни любовници — ръката му беше под рамото й, нейната бе полегнала върху сърцето му.

И не беше сън.

С приглушена въздишка тя се отдръпна от него, претърколи се и едва не падна от леглото, преди да стъпи на пода.

Той седна стреснато, косата му бе разрошена, по страните му беше набола брада, мускулестите му гърди бяха голи.

— Какво става? — попита, моментално прогонвайки съня от тъмните си очи.

— Какво става ли? — тросна му се тя и го посочи. Размаха пръст във въздуха. — Какво ставало!

— Господи! — Той прокара и двете си ръце по лицето. — Не стига че те будят по нощите, ами отгоре на всичко и ти крещят.

— Не крещя! — Кристалносините й очи мятаха мълнии. — Искаш ли да чуеш истински писъци? Ще ги чуеш, ако не ми кажеш какво, по дяволите, правиш в леглото ми!

— Успокой се, фейд, не сме спали заедно в онзи смисъл. — Жалко, помисли си той, защото тя бе много привлекателна, когато е ядосана.

— Не ми казвай да се успокоя! Защо си в стаята ми и в моето легло, вместо в своето?

— Ще ти кажа, ако спреш да викаш. Господи, как ми се пие чай или кафе!

— Давам ти две секунди, след това се обаждам на хотелската охрана! — Като хвърли отчаян поглед наоколо, тя грабна един от сандалите си и го размаха. — Обясни ми!

Той наклони леко глава, явно не го беше впечатлила, повдигна веждата с белега.

— Хвърлиш ли това по мен, скъпа, да знаеш, че много ще се ядосам! — Надигна се от леглото, мерна минибара й и се насочи към него.

Извади една кола и от движението татуираната светкавица на лявата му плешка се надипли.

— Е, ще се задоволя с наличното — въздъхна той. Отвори бутилката и отпи. — Все пак има нещичко.

— Вън!

Той отново се обърна — висок, мускулест, само с джинсите, които бе обул набързо и не си бе направил труда да закопчае. Въпреки яда си, тя усети как желанието отеква в нея като мощна камбана.

— Не разбрах. Искаш да изляза или искаш да ти обясня?

— Искам да ми обясниш и после да излезеш. Как се озова тук?

— Влязох с теб.

Тя вдигна още по-високо сандала, сякаш се канеше да го хвърли по него.

— Как ли пък не!

— Може и да се отклонявам от истината понякога, но нямам навика да я изкривявам. Ти ходеше насън. Дойде и почука на вратата ми.

— Аз… аз не ходя насън. — Но тя долови съмнението в собствения си глас.

— Не е точно сън, нали? — Той седна отстрани на леглото, отпи от ко̀лата, после я протегна към нея. — Искаш ли малко?

— Не. Да. Ще си взема друга. — На половината разстояние от минибара тя осъзна, че е по нощница, и то къса, и бързо смени посоката, за да облече хотелския халат.

— Малко е късно за това, не мислиш ли? Вече видях достатъчно. И много ми хареса. — Когато тя му хвърли строг поглед, той се засмя: — Ако съм искал да се възползвам, имах предостатъчно възможности през нощта.

Тя се уви по-плътно в халата и завърза колана му с рязко движение.

— Не си спомням.

— Виждам, и на твое място щеше да ми е също толкова неприятно. Случи се около час след като се разделихме — ти дойде и почука на вратата ми. Не беше съвсем будна, нито съвсем заспала — ако разбираш какво имам предвид. Каза, че тя е до прозореца.

— Коя?

— И аз те попитах същото. Тя искала да я пуснеш, а ти си й отказала. Обещала е да изпълни най-съкровеното ти желание, а ти си й отказала. Дойде да търсиш помощ от мен.

Леден страх запълзя на четири крака по гръбнака й.

— Ти… видя ли нещо?

— Сянка, нищо повече, и шумолене, като от криле. Не се съмнявам, че имаше нещо. — Той я изгледа продължително, с разбиране. — Не се съмнявам в теб.

Последните му думи извикаха сълзи в очите й, затова тя се извърна бързо, отиде до минибара. Докато опитваше да се пребори със сълзите, намери малка бутилка портокалов сок.

— Останал си при мен.

— Ти се страхуваше, че тя ще се върне, и ти беше студено. Тя донесе този студ. Затова те сложих да си легнеш, както ако ми беше… сестра, и тъй като не ми хареса идеята да спя на пода, легнах до теб. И ето ни сега.

— Съжалявам. Трябваше да се досетя. Щях да се досетя, ако не бях реагирала толкова бързо.

— Направи съвсем логично заключение.

— Може би. — Сега тя седеше отстрани на леглото. Той взе бутилката от нея, отвори я, подаде й я обратно. Но тя само се вторачи в нея. — Благодаря ти, че си останал при мен.

— Пак заповядай. — Но взе обувката, която тя все още държеше, и я остави на пода. За всеки случай.

И му се прииска гневните искри да не бяха изчезнали толкова скоро.

— Това е само началото, нали? Сенки на прозореца. Те са само началото.

— Започнало е много отдавна. Това е поредната стъпка по пътя. Ще се справиш.

— Мислиш ли?

— Да, тъй като аз съм този, който едва не получи удар по главата с обувка. Не си сама. — Бран я потупа приятелски по бедрото, преди да се изправи на крака. — Какво ще кажеш да се срещнем долу след час за закуска?

— Добре. Един час.

Той се пресегна и повдигна брадичката й.

— Не забравяй. Ти не я пусна вътре.

Когато тя кимна, той отиде до вратата и излезе.

И едва не се сблъска с Райли.

Тя повдигна вежди, изви устни и подръпна клипсовете на ушите си.

— Бързо действаш, ирландецо!

— Не е каквото си мислиш. Много рано си станала.

— Тренирам.

— Ако успееш да се приготвиш до половин час, ще слезем заедно за закуска и ще ти разкажа какво се случи със Саша. Тя ще дойде след час — така ще й спестим неудобството да преживее всичко отново.

— Започва да става интересно. Стигат ми и двайсет минути. — Райли тръгна към стаята си, но спря и се обърна. — Тя добре ли е?

— Да. По-силна е, отколкото си мислех, и със сигурност, отколкото тя си мисли. Двайсет минути — повтори Бран. — Ако не си готова, ще се видим направо долу — не пия ли кафе скоро, може да убия някого.

— Ще успея.

Тя удържа на думата си и почука на вратата му малко след петнайсетата минута. Двамата слязоха долу и решиха да си вземат кафе и да седнат на спокойствие край басейна, за да може той да й разкаже всичко.

— Първо, държа да ти кажа, че заслужаваш уважение за това, че не си се гмурнал в басейна — и нямам предвид този тук.

— Секс? — Той поклати глава. — Мъж, възползващ се от жена, която ходи насън, не уважава нито нея, нито себе си. А и щом ще участваме заедно, трябва да си имаме доверие.

— Абсолютно си прав. Но аз смятам, че не си ни казал всичко за Бран Килиан.

— Права си, доктор Гуин.

Тя се засмя и вдигна наздравица с кафето си.

— Проверил си ме в „Гугъл“?

— Да.

— Няма лошо. И аз направих същото. Този твой клуб — или клубове, защото имаш още един в Дъблин — изглежда доста готин.

— Ще ми се да мисля, че е така.

— Ще гледам да се отбия в тях следващия път, когато съм в Ню Йорк или Дъблин. Но сега може би трябва да седнем на някоя маса. Обзалагам се, че Саша държи на точността. Освен това умирам от глад.

Двамата станаха и се отправиха към открития бюфет, чиито завеси се полюшваха на вятъра.

— Имаш ли идея кой е бил на прозореца й снощи?

— Няколко.

— Странно, и аз имам няколко.

След като уведомиха сервитьора, че ще са трима, седнаха на една маса и зачакаха да им донесат по още едно кафе. Райли извади бележник от един от многото джобове на панталона си, откъсна лист.

— Запиши първия си избор, аз ще направя същото. И ще ги сравним.

— Не си нося химикалка.

— Можеш да използваш моя молив. — Райли надраска едно име върху листа, подхвърли му молива.

— Искаш да се увериш, че знам за какво става въпрос?

— Да речем, че това ще покаже доколко можем да си вярваме. — Тя му подаде листа, който стискаше с два пръста, той й подаде своя.

— Нереза — промърмори.

Райли остави неговия лист до себе си, кимна към Саша, която идваше към масата им.

— Нереза.

— Тя е майката на мрака. — Саша се вторачи в полюшващите се бели завеси. — Изтъкана е от лъжи.

Бран се надигна, улови я за ръката, почувства как тя потрепери.

— Саша.

— Да.

— Седни. Ще пиеш ли кафе?

Тя се отпусна в стола, кимна.

— Да. — Вдигна двете листчета. — Името ми е познато. Чувала съм го в главата си. Тя беше тази, която дойде до прозореца. Беше отвън — на прозорец на третия етаж! Не беше сън, не точно. Как е възможно? Коя е тя?

— По-скоро „какво“ — поправи я Бран и отмести поглед към Райли. — Имала ли си си работа с богове преди?

— Не бих казала. Сигурно ще е забавно. — Тя се изправи. — Ще „нападна“ бюфета.

Саша гледаше как Райли се отправя към една от богато заредените маси на бюфета, повдига капака на голямо блюдо и започва да трупа храна в чинията.

— Ако имах милион, щях да го дам до последния цент за самочувствие като нейното.

— Ти си имаш свое — увери я Бран. — Просто го криеш някъде в себе си. По-добре си вземи нещо за закуска, преди Райли да е изяла всичко.

 

 

Джипът на Райли, ръждивочервен и очукан, носеше белези от безжалостно използване и нямаше покрив. След дълго оглеждане Бран се качи отзад.

— Откъде го имаш?

— От приятели, сключих добра сделка. Реших, че ще ми е нужен транспорт. — Тя седна зад волана, подхвърли сгъната карта към Саша. — Ти ще си навигаторът.

— Добре, но би ли ми казала къде отиваме?

— За начало — на север, покрай брега. Островът е голям, но проучването ми води към крайбрежна локация.

— Защо? — Още преди Саша да зададе въпроса, Райли бе натиснала газта.

Джипът може и да изглеждаше като излязъл от близкото гробище за коли, но подскочи като пантера.

— Защо ли? — извика Райли през шума на мотора и подкара по тесен път към брега толкова бързо, че от магазините от двете им страни се виждаха само размазани очертания. — Какво прави един остров „остров“?

Саша се чудеше дали ако затвори очи, ще я боли по-малко, когато катастрофират.

— Заобиколен е от вода.

— Защо ще навлизаш в сушата, щом си избрал остров, за да скриеш нещо? Нужен ни е брегът — заливите, малките заливчета, пещерите. В повечето преводи на легендата се говори, че огнената звезда ще засвети отново, че е заспала в люлката на земя под морето. Някои учени я наричат Атлантида.

— Атлантида е мит.

Райли хвърли бърз поглед на Саша.

— Значи търсиш паднала звезда, създадена от богиня на луната, а отхвърляш Атлантида?

— И се надявам да не умра в автомобилна катастрофа!

— Джипът си има ролбар. Един колега търси Атлантида вече двайсет години. Оставила съм я на него.

Пътят беше като скоростна отсечка и всеки шофьор сякаш изглеждаше решен да прекоси финиша пръв. Райли караше като вманиачен демон, забавяйки съвсем малко, когато профучаваха през едно село.

— Контокали, виж на картата — обяви тя. — В него се намира една от най-старите църкви на острова, има и руини на замък, които ще разгледам, щом ми остане време. Как се чувстваш отзад, ирландецо?

Той се бе извил странично, вдигнал крака върху седалката.

— Караш като бясна, Райли.

— Винаги стигам там, закъдето съм тръгнала. Сега, като сме трима, ми хрумна нещо. Можем да продължим да се ръсим за стаи в хотела или заедно да наемем къща. Ще ни излезе по-евтино.

— И ще е по-уединено — добави Бран, сякаш сам бе мислил по въпроса. — Малко е неловко да обсъждаш търсене на звезди и отбягване на зли богини в хотелски ресторанти. Ти какво мислиш, Саша?

Тя се загледа в морето, в мъжа на водни ски, който летеше по синята повърхност зад блестяща бяла лодка.

— Изглежда ми по-практично.

— Значи е решено — отсече Райли. — Ще се обадя тук-там.

— На твоите приятели — довърши Бран.

— Не е зле да ги имаш. Гувия — добави тя, когато стигнаха до поредното село. — Стари венециански корабостроителници. Много плажове и заливчета. Струва си да ги огледаме.

Саша успя да зърне цвета на къщите, избелял на слънцето, пешеходци в плажно облекло и късче брегова линия, преди селото да остане зад тях.

— Ти май нямаш нужда от навигатор.

— Не още.

Саша свикна със скоростта, поне толкова, че сърцето й да не подскача при всеки завой. Успокояваше се с морето, с движението му, аромата му, който се носеше във въздуха. С примесеното с него ухание на диви цветя, растящи на воля отстрани на пътя. Досега не беше виждала толкова живи, наситени багри. Лудешко червени макове изскачаха от нивите, алчни грамофончета задушаваха живите плетове с агресивно синьо, дървото на Юда изгаряше очите с тъмния си пурпур.

Тук съм, помисли си Саша, за да намеря отговори на въпросите, които ме преследват. Но също така съм тук сред ярка, сгряваща душата красота и това само по себе си е чудо.

Тя й се отдаде, вдигна лице към небето, позволи на топлия, пропит с аромати въздух да я обгърне.

Райли имаше информация за всяко село, през което минаваха. Саша се зачуди какво ли е да си пътеводител в човешки образ, да си обикалял толкова много, настойчиво да си търсил и намирал приключения.

Засега тя се наслаждаваше на мига — на слънцето, на скоростта и пейзажа.

Тук би могла да рисува с години.

Сърцето й сякаш отново заби по-бързо, когато ускориха по отсечка с остри завои. Морето беше съвсем близо до пътя и тя затаи дъх.

Постепенно завиха на запад, заобиколиха голям и многолюден град, който Саша определи на картата като Касиопи.

Пътят отново започна да лъкатуши, като се докосваше едва-едва до езеро, което тя закопня да нарисува.

— Наближаваме Ахарави. В древността градът се е казвал Хеба^[1] — вероятно е кръстен на дъщерята на Зевс. Октавиан го плячкосва през 32 година пр.н.е. и сегашното му име, което в общи линии означава „неприветлив“ — заради плячкосването и опожаряването — е доста неприветливо.

— Тук ще направим малка почивка — продължи Райли, докато профучаваха край воден парк. — И ще се обадя за къщата. Албания. — Тя посочи земната маса в далечината.

— Албания — промърмори Саша, едновременно смаяна и възхитена. — Невероятно! — От едната страна семеен воден парк, от който се разнасяха радостните писъци на децата, докато се спускаха по водните пързалки, а от другата — албанският бряг!

Нима това не бе по-изумително от една огнена звезда?

Ахарави гъмжеше от магазини, строени като армия, подредени един до друг на главната улица. Април едва бе започнал, а в курортния град беше пълно с почиващи, които обикаляха магазините или се наслаждаваха на обяда си в кафенетата на тротоара.

— В момента е пролетният сезон — отбеляза Райли и отби от главния път. — Голяма част от почиващите са британци и американци, ако съдя по количеството бледа кожа, която ще изгори. Надявам се, че сенникът те пази, ирландецо.

— Върши работа, благодаря. — В мига, щом тя спря, той изскочи от джипа, разкърши рамене. — Избра чудесно място за почивка!

— Старая се. — Тя извади мобилния си телефон. — Вие двамата може да се поразходите до плажа, аз ще ви настигна.

Златист пясък, морски овес, синя вода и лодки по нея, някои следвани от водни скиори. И Албания, която се виждаше на хоризонта.

Саша грабна раницата си. Нуждаеше се от десетина минути — или може би двайсет — за да скицира нещата.

— Сигурно ще искаш да си купиш шапка — отбеляза Бран. Взе своята — тъмносива с широка плоска периферия, и я нахлупи на главата й.

— Ако имах нещо на главата, щеше да излети още през първите пет минути.

— Добър шофьор е. — Той намести собствената си раница на гърба, докато вървяха. — Е, не забеляза ли нещо по пътя? Мисля, че тя нарочно избра крайбрежния път — искаше да види дали няма да усетиш нещо.

Разбира се, помисли си Саша. Не просто лудешко каране по брега, а поредното проучване.

— Трябваше да се досетя. Не. Беше много красиво, въпреки че се движехме със скоростта на звука, но не почувствах нищо. Дори не знам дали мога така. Никога не съм опитвала.

— Защо?

— Когато си различен, това те откъсва от останалите, кара те да се чувстваш като аутсайдер. Исках да се впиша — много — но накрая осъзнах, че няма да се получи. Затова просто се фокусирах върху работата си, поне преди всичко това да започне. А сега…

— А сега?

— Аз съм в Гърция, а отсреща е Албания — толкова близо, че ти се струва, че можеш да доплуваш до нея. Това надминава и най-големите ми очаквания. — Тя притвори очи, вдиша дълбоко. — Дори въздухът е екзотичен. Но ако Райли е карала дотук с надеждата да получа някакво видение, ще я разочаровам.

— Май няма да е толкова лесно.

Тя си помисли за виденията, които бе имала. Кръв и страх, болка и мрак.

— Не, няма.

— Райли е права, че трябва да намерим подходящо място. Място, където и тримата да можем да се отпуснем, да започнем проучването, да си съставим план. Нещо като щабквартира.

Сравнението я накара да се усмихне. Щабквартирата бе толкова далеч от нейния свят, колкото и плуването до Албания.

— Щабквартира.

— Точно така. И тъй като не знам дали останалите трима, които си нарисувала, няма просто да се появят — както се случи с нас — ще ни се наложи да поскитаме наоколо, както днес.

— Трябва да се съберем всички. Дотогава можем да търсим, но няма да видим и намерим нищо. Няма да имам видения — обясни тя бързо.

— Това казвам и аз.

— Искам да порисувам малко, докато сме тук.

— Ще ти е нужен стол. Предполагам, че може да наемем един, или… Отсреща има таверна. Какво ще кажеш за изгледа?

— Чудесен е.

Щом се настаниха на една маса и тя нагласи стола си под правилния ъгъл, той също се загледа в панорамата.

— Искаш ли бира?

— О, не, благодаря. Може би нещо студено. — Саша извади скицника си и се зае да рисува полюшващия се морски овес и дългата плажна ивица.

Бран си поръча Митос^[2], а за Саша — гръцкия сок, който беше комбинация от портокал, ябълка и кайсия. Докато тя рисуваше, той извади телефона си, за да провери имейлите си.

Дори зает с работата си, продължаваше да я наблюдава, да следи тези изящни, красиви ръце, сътворяващи пейзаж с хартия и молив.

Забеляза, че тя пропуска някои неща. Хората. Плажът й беше безлюден, имаше само птици, летящи над морето.

Саша отгърна на следващата страница, започна нова рисунка. Бран предположи, че за нея това са груби скици, но той ги намираше за прекрасни — едновременно стегнати и плавни. Помисли си, че тази нейна способност да създава образи с бързи, уверени движения на молива е като магия.

Тя започна трета рисунка — от различен ъгъл, забеляза той. Не точно плажа, прострян пред тях, а нейна си, с луна, неизпълнена докрай, носеща се между облаците над море с пенливи вълни.

Край морето стоеше жена и го съзерцаваше, тъмната й коса се спускаше на вълни до кръста. Полите й се вееха около коленете. От дясната й страна се издигаха отвесни скали, а върху тях стоеше сянката на къща, в която светеше един-единствен прозорец.

Когато Саша спря и най-накрая се извърна, за да вземе питието си, той остави телефона.

— Къде ще отиде тя — обратно в морето или в къщата на скалата?

— Не знам. — Саша въздъхна, отпи отново. — Изглежда, и тя не знае. Не е тук. Не знам защо погледнах натам и го видях толкова ясно.

— Може би сме близо. Тя е единственият човек, когото ти нарисува. На другите скици на този плаж липсват хора.

— О! — Саша сви рамене. — Без тях е по-спокойно. Обикновено не рисувам хора. Или не го правех. Когато учех в академията и използвахме модели, накрая започвах да получавам видения. Идва от фокусирането и винаги е натрапчиво. Научих се да се възпирам, но май не си е струвало усилието. Обичам загадъчните сцени, без хора в тях.

Тя подпря брадичка на юмрука си, усмихна му се.

— На теб ти харесва, когато картината е пълна с хора.

Разговорите — нещо, което тя избягваше в уединението си в планината — сега звучаха различно, бяха й интересни, защото ги водеше с хора, които знаеха каква е и я приемаха.

— Как разбра?

— Клубовете — поясни тя. — Ти притежаваш клубове и организираш шоупрограми, така че сигурно харесваш хората. И публиката, която се възхищава на фокусите ти.

— Но мога да се наслаждавам и на празни плажове. Обаче… — Той протегна длан към нея, сви я в юмрук, разтвори рязко другата си ръка. После в празната му допреди миг длан се появи извита бяла мида. Бран й я подаде. — Обичам магията.

Тя се засмя, поклати глава.

— Как го правиш?

— Не съм я извадил от ръкава си.

— И не използваш дим и огледала, нали? — Тя прокара пръсти по ръбовете на мидата. — Как се научи да правиш фокуси?

— Може да се каже, че е семейна традиция. Всъщност първо ме научи майка ми… донякъде.

— Майка ти. И тя ли е маг?

— По нейния си начин. — Тъй като смехът й му хареса, той извади тесте карти от раницата си, разпери ги във ветрило. — Избери си карта, която и да е.

Тя изтегли една, погледна я.

— Сега какво?

— Върни я обратно и вземи тестето. Разбъркай го. В края на деня трябва да се възнаградим с плуване. Какво избираш — морето или басейна?

— Морето. — Ако няма никой друг на плажа, добави тя наум. — Колко често ще имам възможност да плувам в Йонийско море. Достатъчно ли е?

— Да, разбира се, ако ти смяташ, че е. Оставѝ тестето и сега го разпери ти.

Тя направи както й каза, наведе се напред, не искаше да изпусне нищо от погледа си.

— Къде мислиш, че ще е твоята карта? Тук? — Той потупа една карта. — Не, не, може би тук. А, ето я и Райли!

— Играете на карти и пиете бира, докато аз се потя на телефона. — Тя се отпусна тежко на стола, вдигна остатъка от бирата на Бран и я пресуши.

— Показва ми фокуси с карти, но не мисля, че ще се получи.

— Такава липса на вяра в чудесата… — въздъхна Бран. Прокара връхчето на пръста си по разперените карти. — Като гледам, май изобщо не е тук, защото… Може ли? — каза той на Райли и взе шапката от главата й, обърна я наопаки.

— Твоята дама купа е в шапката на Райли.

Очите на Саша се разшириха.

— Това е невъзможно.

— Обаче е. — Той държеше дамата между двата си пръста, завъртя ръката си в китката — в дланта му нямаше нищо.

— Признавам — отбеляза Райли, докато Саша стоеше със зяпнала уста, — че това е един от най-добрите фокуси от близко разстояние, които съм виждала. Искам също да отбележа, че и аз направих един фокус. Вече разполагаме с къща, ако я харесаме.

— Как така картата се озова в шапката на Райли, след като Райли не беше тук? — поиска да знае Саша.

— Напротив, тук е и ми пресуши бирата.

— Но… — Саша се засмя и вдигна ръце в знак, че се предава. — Искам да го направиш още веднъж, когато… ти каза, че си намерила къща?

— Да, и ми дължите една бира. Но първо ще отидем да я видим. Не е далеч. Край село Сидари.

— Видях Сидари на картата — на запад оттук е.

— Точно така. Извадих късмет. — Сега Райли се пресегна и изпи голяма глътка от сока на Саша. — Приятел на приятел на един чичо. Това е неговата вила — той е в Щатите по работа през следващите няколко седмици. И той е късметлия, защото двойката, която се грижела за мястото, е напуснала едва вчера. Мъжът паднал лошо и си счупил крака. Затова приятелят на приятеля на чичото каза, че можем да използваме вилата, ако се грижим за нея.

— И какво точно означава това? — попита Бран.

— Работа в двора, градинарство, поддържане на басейна — казах ли ви, че има и басейн? А също и куче, така че ще го храним и поим, както и кокошките…

— Кокошки? — повтори Саша.

— Храним ги и ги поим и можем да ядем яйцата им. Грижим се за къщата и стоим безплатно, докато той се върне след четири седмици. Според мен сделката е страхотна.

— Със сигурност трябва да я видим. — Бран прибра картите си обратно в калъфа. — Готови ли сме?

Саша кимна и стана.

— Мисля, че ще преживея престой във вила на Йонийско море. Само дето ми звучи прекалено хубаво, за да е истина…

— Обикновено има уловка. — Бран се изправи, улови я за ръката. — Хайде да идем да видим каква е и дали ще можем да я преглътнем.

Пътят на запад отначало беше почти прав, но изведнъж залъкатуши. Последва бърза серия от извивки и криволици, по които Райли караше със същата безразсъдна скорост.

Саша видя ясно защо Сидари се слави като първокласен курорт в северната част на острова. Разположен беше на самия залив, изгледите бяха великолепни. Твърде много хора, бе първата й мисъл, твърде много, изпълващи улиците, плажовете и магазините.

От шумния курорт я заболя главата, нервите й се опънаха до крайност. Но неспокойното чувство не премина дори когато оставиха града зад гърба си и свиха по тесен път. Тя отново премести поглед към морето в опит да се наслади на мига.

И изведнъж видя, позна и разбра чувството, което я бе обзело.

Носът се издигаше сред морето, висок и горд. Тя бе стояла тук с Бран на нощния вятър и задаващата се буря. Той държеше светкавица в ръката си, а тя изпитваше изгарящо чувство.

Нейната рисунка.

Не им я беше показала, на нито един от двамата, и все пак пътят ги бе довел дотук.

До нея като в мъгла достигна гласът на Райли, която говореше за заливи, фиорди и пещери, както над водата, така и под нея.

— Пътят ще стане неравен — предупреди ги Райли. — Къщата е горе на скалата. Изгледът сигурно е великолепен.

Саша обаче не бързаше да погледне. Вече знаеше какво ще види. Вместо това се съсредоточи върху дивите цветя, цъфнали героично край пътя, който сега бе по-скоро пътека — цъфтяха дори на самата пътека.

Джипът скърцаше и подскачаше, принуди Райли най-после да намали и най-накрая да спре, когато стигнаха до двойна желязна порта.

— Имам кода. — Тя се наведе навън, набра кода върху една клавиатура. — Приятелят ми каза, че един съсед е идвал тази сутрин да нахрани кучето, да се погрижи за пилетата, да провери как са нещата. И твърди, че кучето е дружелюбно.

Алеята стана малко по-равна, после направи рязък завой.

— Това е същински „удар“! — С тържествуващ боен вик Райли се понесе към вилата. — Нищо общо с „дупките“, в които отсядам обикновено!

Вилата, в богато кремаво на фона на синьо небе, бе кацнала на висока скала. Беше под ъгъл спрямо морето и предлагаше шеметни изгледи отпред и отзад. Във впечатляващия двор имаше цъфтящи храсти, няколко плодни дървета и морава до самата каменна ограда. А после градината свършваше като отсечена с брадва. Грубите стъпала, водещи към плажа, накараха Саша да си представи мускулести гномове или тролове с примитивни сечива, дълбаещи камъка. Вилата бе с множество врати, издадени тераси, изобилие от прозорци.

Още цветя и дървета я красяха отстрани, където се виеше каменна пътека. Райли едва бе изключила мотора, когато от сенчестите дървета към тях бавно приближи голямо бяло куче, същинска полярна мечка — с гъста козина и дълга, пухкава опашка.

— Огромен е! — Нервите на Саша, които тъкмо се бяха поуспокоили, отново се опънаха. — Каза, че бил дружелюбен.

— Просто е едно голямо момче. Здрасти, Аполон — името му е Аполон. — Райли безстрашно слезе от колата, наведе се, протегна ръка.

Кучето спря, вторачи се в нея. Мигът продължи толкова дълго, че Саша вече се канеше да скочи от мястото си и да дръпне Райли обратно в джипа. Но си помисли, че такова огромно куче като нищо може да изяде джипа заедно с всички в него.

То обаче приближи Райли, размаха опашка и подуши протегнатата й ръка.

— Добро момче! — Тя се изправи и постави длан на главата на Аполон, когато той седна. — Какво чакате, приятели?

— Да видим колко голяма мръвка може да отхапе от теб. — Бран се измъкна от джипа и също толкова свойски, като Райли, погали кучето по гърба.

— Хайде, Саша, можеш да разбереш какво изпитва, ако те е страх. Сигурно можеш да усетиш чувствата на куче — отбеляза Райли. — И те имат такива. Какви са неговите според теб?

— Радостни. — Саша въздъхна и слезе от джипа. — Много се радва.

— Социално животно. — Райли се наведе, целуна кучето по главата. — Нуждае се от глутница и за известно време това ще сме ние. Дадоха ми и кода на алармата, а ключът е оставен в саксията с палмата, така че…

Крачейки уверено в износените си ботуши, с кучето по петите, Райли отиде до каменната ограда в края на скалата, където бе саксията.

— Леле, какъв изглед! Елате да хвърлите един поглед!

Саша се насили да приближи каменната стена и далеч долу видя плажа, който бе нарисувала на масата в таверната, когато образът му бе изместил останалите.

— Липсват само луната и жената — отбеляза тихо Бран.

— Какво каза?

— Нарисувах този изглед, докато те чакахме в Ахарави — обясни тя на Райли. — Не знаех къде е. Сега знам — тя беше тук, долу до водата. Жената, която още не сме срещнали. А вилата бе само силует на скалата.

Доволна, Райли сви ръце в юмруци отстрани на бедрата.

— Отлично! Значи сме където трябва.

— Така мисля, да. — Кучето завря глава под ръката на Саша и я погледна умолително с тъмните си очи, излъчваше радостта, която тя бе почувствала в него. Това я накара да се усмихне. — Това е мястото.

— Да идем да го разгледаме тогава. Първа си заплювам спалня, да знаете! — Райли хукна към къщата и Аполон я последва с весел лай.

— Можем да хвърляме чоп кой да е втори — предложи Бран и Саша почувства как самоувереността й се възвръща.

— Как ли пък не — да хвърлям чоп с маг! Аз съм втора! — отсече тя и хукна след кучето.