Нора Робъртс
Огнената звезда (3)

2

Саша се опита да запази спокойствие, когато той се настани удобно и си поръча чаша от местното червено вино.

Бран сякаш се бе материализирал от сънищата й. Тя познаваше лицето му, тялото му, гласа му, миризмата му. Беше спала с него.

Но той не я познаваше.

Не знаеше, че сърцето й се е качило в гърлото, нито че е сплела ръце под масата, за да не треперят.

Тя се нуждаеше от малко време, за да се съвземе — помисли си да събере скиците и да се махне, но той обърна разкошните си тъмни очи към нея.

— Може ли? — попита и без да изчака отговора й, взе една от скиците на Райли.

— Много добре те е уловила.

— Така изглежда.

— Отдавна ли се познавате?

— Няма и половин час.

Единствената му реакция беше леко повдигнатата вежда — онази с белега като светкавица.

— Чудесно.

Той започна да разглежда скиците една по една, като едновременно ги подреждаше.

— А останалите трима души?

— Тя не ги познава. Но ти не изглеждаш много учуден.

— Светът е пълен със загадки, нали?

— Какво правиш в Корфу? — поиска да знае Райли.

Той се облегна назад с виното, усмихна се.

— На почивка съм.

— Хайде, Бран. — Райли направи жест със своята чаша. — След всичко, което сме преживели заедно.

— Почувствах, че трябва да съм на това място — каза той простичко и взе рисунката с луната и трите ярки звезди. — И явно е така.

— Ти знаеш кои са те.

Бран премести поглед към Саша.

— Знам кои са, да. Но къде са, е друга работа. Имам една от твоите картини.

— Моля?

— Онази, която си нарекла „Тишина“. Гора, огряна от мека утринна светлина, тясна пътека, която се вие между дървета в лятно зелено, някои от тях покрити с мъх, проблясващ кротко, като шепот. В дъното на картината има друга светлина, по-ярка, по-дръзка — сякаш те зове. Човек се пита какво има в края на пътеката.

Бран взе друга рисунка, на нея бе изобразен той — здраво стъпил на земята, отметнал назад глава, от върховете на протегнатите му пръсти излита синя светкавица.

— Всичко това е много интересно, нали?

— Изобщо не знам какво означава. Нищо не разбирам.

— Но въпреки това си дошла. От Америка?

— Да.

— И ти, Райли. От Америка?

— Първоначално. Доста се местя. А ти си дошъл от Ирландия.

— Първоначално. Но дотук — от Ню Йорк. Имам жилище там.

— И с какво се занимаваш? — попита Саша.

И да бе забелязал острия й тон, с нищо не го показа.

— Магии — обясни и й подаде пасифлора с наситен морав цвят. — Ръката е по-бърза от окото — каза нехайно, — още повече че лесно можеш да заблудиш окото.

— Ти си маг.

— Да. На сцената, уличен — зависи от настроението ми.

Маг, замисли се Саша. Светкавицата би могла да символизира характера на работата му. Но не обясняваше всичко останало. Нищо не го обясняваше.

Тя погледна към цветето в ръката си, после към Бран.

На запад зад него слънцето залязваше — пламтяща огненочервена експлозия със златисти оттенъци.

— Има и още нещо — каза тя, но всъщност си помисли: „Ти си и още нещо“.

— Винаги има. Ако вземем предвид това, и това. — Той остави скицата на звездите най-отгоре на купчината рисунки. — Май ние тримата трябва да си поговорим. Защо не го направим, докато хапваме?

— Добра идея. Ти ли черпиш, ирландецо? — попита Райли.

— За да имам привилегията да вечерям с две красиви жени? Разбира се. Какво ще кажете да се поразходим, докато намерим подходящо място?

— Става.

Когато Саша не каза нищо, Бран взе цветето от нея, пъхна го зад ухото й.

— Ти не си страхливка, Саша Ригс, иначе нямаше да си тук.

Тя само кимна, прибра рисунките в портфолиото и стана.

— Ще ви кажа какво знам, ако и вие ми кажете какво знаете.

— Така е честно.

 

 

Поеха по тясната калдъръмена улица на Стария град, пълна с колоритни магазинчета, сергии и кафенета на тротоара. Здрачът придаваше на въздуха нежен лавандулов оттенък и Саша го съхрани в паметта си, знаейки, че ще иска да го нарисува. Стари, напечени от слънцето къщи, саксии с избуяли цветя, яркочервена дреха, простряна на въжето над главите им между останалото пране, чакащо да бъде внесено и прибрано в шкафа.

Нарочно мислеше за перспектива, цвят, текстура, за да не се притеснява, че се разхожда из странно място с хора, които не познава.

Недоумяваше как Райли и Бран съумяват да си говорят с такава лекота, завиждаше на способността им да се наслаждават на мига. По всичко личеше, че се радват на хубавата вечер в старинно място, на уханието на печено агнешко и подправки, носещо се във въздуха.

— Къде предпочитате? — попита Бран. — Отвън или вътре?

— Защо да не се възползваме от приятната вечер? — попита Райли.

— Значи отвън.

Той намери място — сякаш направи магия — близо до зеленината на парка, където масите бяха разположени под дървета и феерични светлини. Някъде наблизо се чуваше приятна музика — достатъчно близо, за да забавлява, достатъчно далеч, за да не се натрапва.

— Това местно червено вино е хубаво. Сорт „Петрокорито“. Какво ще кажете за една бутилка? — попита Бран.

— Никога не отказвам питие.

Приемайки отговора на Райли за съгласие от името и на двете, Бран поръча бутилка. Саша си помисли за белинито, докато оглеждаше менюто. Отпи няколко глътки вино от учтивост и продължи с вода. Колкото до храната — наистина се нуждаеше от такава.

Почувства се празна и неспокойна, някак не на място.

Реши да избере риба. Все пак се намираха на остров. Разгледа блюдата, докато Райли и Бран обсъждаха ордьоврите, които Райли предлагаше да поръчат.

Срещайки въпросителния поглед на Саша, Райли сви рамене.

— За първи път съм в Корфу, но не и в Гърция. А когато става дума за храна, стомахът ми има памет.

— Тогава оставям на теб. — Бран се обърна към Саша. — Ще рискуваш ли?

— Аз клоня към рибата… — започна тя.

— Разбрах. Ами ти, Бран? — попита Райли.

— На мен ми се хапва месо.

— Имаш го.

Щом виното бе дегустирано и сервирано, Райли избърбори няколко имена на ястия на гръцки. Стомахът на Саша се сви при мисълта за странните блюда.

— Пътувала ли си много? — попита я Бран.

— Всъщност не. Прекарах няколко дни във Флоренция и Париж преди няколко години.

— Може да не е много, но изборът на дестинации е добър. Помислих си, че си била в Ирландия.

— Не, не съм. Защо си го помисли?

— Картината, която купих. Познавам мястото, или подобно на него, недалеч от дома. Кажи ми, къде е тази гора?

Тя я беше сънувала. Често сънуваше картините си.

— Не е истинска. Измислих си я.

— Също както измисли мен и Райли и останалите, които ще срещнем тепърва?

— Изплюй камъчето, Саша — подкани я Райли. — Човекът е ирландски маг. Няма да се стресне от нещо странно.

— Сънувах го. — Тя го каза бързо, като на изповед. — Всичко. Всички вас. Сънувах Корфу — или по-точно накрая разбрах, че е Корфу, затова дойдох. Разхождах се по терасата на хотела и видях Райли. После и теб.

— Сънища значи. — Той отпи от виното, докато я наблюдаваше с тъмните си очи с паднали клепачи. — Ти си ясновидка. Само в сънищата ли получаваш видения?

— Не. — Направи й впечатление, че той не реагира, също като Райли. А обикновено хората го правеха — със скептицизъм или лекомислени въпроси за бъдещето си. — Идват, когато си поискат.

— Сигурно е досадно.

Тя се засмя кратко.

— Така е. Досадно е. Те ще дойдат тук, останалите трима. Знам го. Или може вече да са тук. Но ще ни намерят, или ние ще ги намерим. А когато това се случи, не знам дали ще има връщане назад.

— Към какво? — учуди се Бран.

— Към живота ни, какъвто е сега.

— Ако това те кара да гледаш така тревожно, винаги е за предпочитане да вървиш напред, отколкото назад.

Тя не каза нищо, докато келнерът сервираше ордьоврите.

— И двамата държите да откриете тези звезди и причините ви сигурно са основателни. Аз знам само, че нещо иска от нас да ги намерим, иначе нямаше да сме тук. А друго нещо не желае да ги намерим. То е тъмно, опасно и могъщо. Може да не е въпрос на движение напред или на връщане назад, а на оцеляване.

— Никой не живее вечно. — Райли зарови с вилицата в предястието си от патладжани.

Бран докосна лекичко ръката на Саша.

— Никой не може да те накара да направиш нещо, което не желаеш. Ти избираш дали да продължиш напред, или да се върнеш назад, фейд.

— Какво означава това — как ме нарече?

— Каквато си. Ясновидка, пророчица.

— Един пророк би трябвало да вижда нещата по-ясно.

— Бас държа, че и други с твоята дарба са си мислели същото.

— Върна ли се у дома, едва ли ще намеря покой. — Макар да беше самата истина, тя знаеше и друга, още по-голяма. Не можеше да си тръгне от Бран. — Затова ще вървя напред. Никога не съм вечеряла с хора, които ме приемат такава, каквато съм. Чувството е приятно.

Тя опита ястието, което Райли бе нарекла дзадзики — и откри, че гъстото кисело мляко, счуканият чесън и свежите парченца краставица се поглъщат с лекота.

— Това също.

Храната я успокои. Може би се дължеше на виното или на уханната вечер, или на факта, че тя най-сетне бе взела окончателно решение, но изопнатите й нерви се отпуснаха.

Когато Бран отряза малко от месото и го постави в чинията й, тя се вторачи в него.

— Опитай го — подкани я той.

От любезност Саша го направи — но действието й се стори нелепо интимно. За да се отърси от залялата я топлина, която нямаше нищо общо с хапката печено агнешко, тя поднесе към устните си чашата с вино.

— Откъде знаеш за Трите звезди? — обърна се към Бран. — Затова си тук. Затова всички сме тук. Откъде знаеш за тях? Какво знаеш?

— Ще ти разкажа една легенда, която чух: за три звезди, създадени от три богини — били са богини на луната. Или са, зависи къде се намираш самият ти. Създали са Трите звезди като дарове за новата си кралица. Според някои легенди току-що родена, а според други… — Той погледна към Райли.

— В други се говори за млада девойка. Наподобява историята за крал Артур — истинска кралица, избрана в края на предишно царуване с нещо като изпит.

— Точно така. Тези сестри богини искали уникален и траен подарък за кралицата, защото знаели, че тя ще е добра владетелка и ще управлява в мир. Затова всяка създала звезда — едната от огън, втората от лед, третата от вода — всичките блестящи и изпълнени със сила и магия… и надежда, което е едно и също.

— На един бряг с бял пясък… — промърмори Саша.

Той продължи да се храни, но я наблюдаваше внимателно.

— Така се говори…

— Има някакъв дворец, сребрист и сияен, на висок хълм, а луната е бяла и пълна и блести над водата.

— Видяла си това?

— Сънувах го.

— Което е едно и също — повтори Бран.

— Не бяха сами на брега.

— Не са били, не. Имало е и друга богиня, но толкова различна, колкото е бялото от черното. Тя искала онова, което те създали и което е било предназначено за кралицата, а именно — власт над световете. Добрите богини я познавали добре и знаели колко е зла, когато подхвърлили звездите към луната, а тя ги е нападнала с мрака си и е трябвало да защитят създаденото от тях, както и всичко живо. Звездите щели да паднат — продължи той. — Злата богиня се погрижила за това, а и умеела да чака. Затова трите сестри се постарали звездите да паднат на различни места, далеч една от друга, и пълната им мощ да бъде достигната само ако са заедно. Щели да паднат на тайни места, скрити и безопасни, докато дойде време да се извадят оттам и заедно да бъдат дадени на следващата кралица.

— Това е красива история, но…

— Не е цялата — намеси се Райли. — Кажи й и за другата вероятност.

— Ако лошата богиня завладее звездите, всички врати към всички светове ще се отключат. Тъмното, проклетото, разрушителното — ще бъде пуснато на свобода и ще погълне всичко по пътя си. Човешките светове, както и други, също толкова уязвими, няма да оцелеят.

— Светове?

Усмихнат, той доля вино в чашата й.

— Не те ли е изумявала арогантността на хората, които си въобразяват, че са сами във вселената?

— Повечето древни култури и езически вярвания признават съществуването им — допълни Райли.

— Ти си учен.

— Аз копая — поправи тя Саша. — И съм копала достатъчно, за да знам, че никога не сме били сами. В легендата се казва и още нещо.

— Да чуем — подкани я Бран.

— Тези, които искат да я проучат, рискуват да умрат — много ясно! — но ако надвият злото, ще спасят световете, а това е важно. И всеки ще открие собственото си щастие.

— И двамата ли го вярвате?

— Вярвам го достатъчно, за да търся звездите вече около седем години, с известни прекъсвания.

— Дванайсет — каза Бран. — И аз с прекъсвания.

— Досега това ми беше нещо като хоби. А сега… — Райли допи виното си. — … май се превърна в проклета мисия. — Тя остави чашата, наведе се към Саша. — Ще участваме ли — и тримата?

— Шестима. Трябва да сме шестима. Иначе няма да стигнем далеч.

— Добре, но това не означава, че не можем да търсим.

— Къде?

— В планините на север, там е пълно с пещери. Изглежда ми добро място като за начало.

— Как ще стигнем дотам?

— Аз имам джип. Той ще ни откара донякъде. Имате ли туристически обувки?

— Да. Обичам да ходя по планините.

— Ами ти, ирландецо?

— Не ме мисли.

— Чудесно. Значи се срещаме утре сутринта и потегляме, да речем, около осем?

Бран трепна.

— Май си от ранобудните, а?

— Когато е необходимо.

Саша се прибра с тях в хотела замаяна. Твърде много вино, твърде дълго пътуване, твърде силна възбуда. Сега ще се наспи, просто ще се наспи, а утре ще му мисли, каза си наум.

— Кой етаж? — попита Бран, когато влязоха в асансьора.

— Третият.

— И аз.

— Третата на третия — засмя се Райли.

— Естествено. — Саша се облегна с въздишка на стената, зарови за ключа си.

Когато излязоха от асансьора и поеха в една и съща посока, Саша сякаш почувства как лепкавите пръсти на Съдбата я пощипват отзад по врата.

Спря пред своята врата.

— Моята стая.

— Аз съм от другата страна на коридора — каза Бран с усмивка.

— Разбира се.

— А аз съм точно до теб. — Райли се насочи към вратата до тази на Саша.

— Че къде другаде? — промърмори тя и отключи стаята си.

— Лека, милички! — пропя Райли.

— Лека нощ. Благодаря за вечерята — каза Саша на Бран и затвори вратата.

Бран влезе в собствената си стая, включи осветлението. Вечерта, помисли си, със сигурност се оказа по-забавна, отколкото беше очаквал. Възнамерявал беше да поскита навън, може би да пийне някъде, да се разходи сам из мястото, където го бе довело предчувствието му, и да попие атмосферата му.

А после срещна тези жени.

Сега, останал сам, можеше да признае пред себе си, че когато се видя в онази рисунка като един от шестимата, се стресна. Но стряскането беше интересно. Интересно като осъзнаването, че художничката е същата Саша Ригс, чиято творба висеше в нюйоркския му дом.

Тя твърдеше, че сцената е плод на въображението й, и навярно бе така. Но той познаваше тази гора, и то добре. И знаеше какво е онова, което чака в края на пътеката в проблясващата светлина.

Взе бутилка вода и таблета си, отпусна се върху леглото. И се зае да проучва двете жени, с които го бе срещнала Съдбата.

Разбира се, имаше и други начини да научи повече за тях, но този беше най-честният и откритият. Той вярваше в честността, поне като за начало.

Знаеше, че не са споделили всичко с него — авантюристката и ясновидката — но и той не бе споделил всичко с тях. Тъй че и това изглеждаше честно.

Първо се зае с авантюристката, защото, честно казано, бе усетил твърде силно привличане към ясновидката.

Не просто Райли Гуин, отбеляза той, а доктор Райли Гуин, която имаше докторати по археология и фолклор и митология. Родена преди трийсет години — два доктората на тази възраст означаваха, че пипето й сече — дъщеря на доктор Картър Гуин и доктор Айрис Макфий, съответно археология и антропология, тя бе прекарала голяма част от детството си в пътуване.

Написала беше две книги, имаше множество строго научни и популярни публикации. За нейната работа това бе задължително — или публикуваш, или излизаш от играта. Но според онова, което откри той, повечето си време тя посвещаваше на разкопките и на самостоятелни пътувания в търсене на изгубени съкровища и забравени митове.

Търсенето на звездите определено й пасваше.

Той мина към Саша.

Тя беше на двайсет и осем, единствено дете на Матю и Джорджина Ригс, по баща Кориган — разведени. Учила беше изобразително изкуство в Колумбийския университет. Статиите за нея бяха малко и нарядко, което означаваше, че тя гледа да стои настрана от медиите. Но я представляваше една от най-добрите артагенции в Ню Йорк. Според официалната й биография, тя бе направила първата си голяма изложба в галерия „Уиндуард“, на крехката възраст от двайсет и две, и живееше усамотено в планините в Северна Каролина.

Неомъжена, което в случая беше добре.

Но Саша Ригс бе много повече от това.

Така че той трябваше да открие това „повече“ — по един или друг начин. Но не тази вечер. За тази вечер ще остави всичко както си е, и ще види какво ще се случи.

Той остави таблета, съблече се. Може и да предпочиташе нощта пред утрото, но щеше да става рано, затова трябваше да се наспи добре.

Остави пердетата и прозорците разтворени и докато слушаше нощните звуци, мислейки за звездите, щастието и жените с тайни, започна да се унася.

Почукването по вратата го изкара от унеса и леко го подразни. Изтърколи се от леглото, грабна джинсите и ги нахлузи.

Не се изненада особено, когато на вратата се оказа Саша, но се смути, когато я видя в коридора, облечена в тънка бяла нощница, която едва стигаше до средата на изваяните й бедра.

— Хммм, гледай ти!

— Тя е на прозореца.

— Коя е тази „тя“? — Той понечи да се усмихне, но когато погледът му най-сетне се откъсна от бедрата й, пробяга нагоре през бялата коприна към гърдите и шията й и срещна очите й, усмивката му се стопи.

Ходи насън, помисли си. От транса очите й бяха като стъклени.

— Къде си, Саша?

— При теб. Тя е на прозореца. Каза, че ако я пусна, ще изпълни най-съкровеното ми желание. Но е изтъкана от лъжи. Трябва да я накараме да си тръгне.

— Хайде да погледнем.

Бран улови ръката й, поведе я обратно през коридора и влезе с нея в стаята й. Затвори вратата подире си.

Забеляза, че стаята прилича на пещера, завесите бяха плътно спуснати. Включи част от осветлението и Саша вдигна ръка, сочейки към прозореца.

— Ето я. Казах й да си върви, но не иска да се махне.

— Стой тук. — Той отиде до прозореца, разтвори рязко завесите. Видя някаква сянка — съвсем бегла — стори му се, че чу шумолене — като сухите криле на прилеп. След това нямаше нищо, освен морето, осветявано от три четвърти луна.

— Така, отиде си. — Саша му се усмихна. — Знаех, че ще си тръгне, ако ти си тук. Ти я плашиш.

— Нима? — промърмори той.

— Усещам малко от това, което усеща тя. Не всичко. Не искам да усещам всичко. — Тя обгърна тялото си с ръце, потърка го. — Остави студ. Иска тук да има огън, но след себе си остави студ.

— Хайде, връщай се в леглото, там е топло.

Той я приближи, вдигна я на ръце, отнесе я до кревата.

— Ухаеш на гората, която нарисувах.

— Доста време прекарах там. — Той подпъхна завивките й. — Стопли ли се вече?

— Тя ще се върне.

— Не тази вечер.

— Сигурен ли си?

— Да. Хайде, заспивай.

— Добре. — И с доверчивост, която го обърка, тя притвори очи.

Докато я изучаваше, Бран обмисляше вариантите си. Можеше да се върне в стаята си, да приеме, че тя ще дойде пак, ако има нужда. Можеше да прекара една много неудобна нощ на пода. Или…

Легна до нея, загледа се в нощта, която напираше през прозореца. Саша ухаеше на портокалов цвят, осъзна той. И докато вдъхваше уханието й, заспа.