Нора Робъртс
Огнената звезда (2)

1

Сънищата не я оставяха на мира, без значение дали спеше, или беше будна. Тя умееше да разгадава сънища, видения, знаенето. Бяха част от нея през целия й живот и през целия си живот се бе учила да ги блокира, да ги изтласква от ума си.

Но те не намаляваха, въпреки всичките й усилия. Сънища за кръвопролития и битки, за странни, огрени от луната земи. А в тях живееха лицата и гласовете на хора, уж непознати, а всъщност — част от нея. Жената с неопитомените хитри очи на вълчица, мъжът със сребърния меч. Те населяваха сънищата й заедно с жената, която се появяваше със смях от морето, и мъжа със златния компас.

А сред всички тях най-ярко се открояваше тъмнокосият мъж, който държеше в ръцете си светкавица.

Кои бяха те? Как така тя ги познаваше — или щеше да ги опознае? Защо изпитваше толкова силна нужда от всички тези хора?

Редом с тях вървяха смъртта и болката — тя знаеше това — и все пак те носеха и шанса за истинска радост, истинско себепознание. Истинска любов.

Тя вярваше в истинската любов — що се отнася до другите. Самата тя никога не я бе търсила, защото любовта изисква толкова много, внася такъв хаос в живота. Толкова много чувства!

А тя искаше, винаги бе искала спокойствие и уют и вярваше, че ги е намерила в малката си къща в планините на Северна Каролина.

Там имаше уединението, което бе търсила. Там можеше да прекарва дните си в рисуване или в градината си, без някой да й се меси и да я прекъсва. Нуждите й бяха скромни, работата й осигуряваше достатъчно средства да ги посрещне.

Сега сънищата й бяха населени от петима души, които я наричаха по име. Защо тя не можеше да разбере техните имена?

Започна да рисува сънищата си — лицата, моретата и хълмовете и руините. Пещери и градини, бури и залези. През дългата зима изпълни докрай работното си табло със скици и вече ги забождаше по стените.

Нарисува мъжа със светкавицата в ръце, като дни наред усъвършенстваше всеки детайл, точната форма и оттенъците в очите му — дълбоки, тъмни и с паднали клепачи; тънкият бял белег, подобен на светкавица, който разсичаше лявата му вежда.

Той стоеше на отвесна скала, високо над бурно море. Вятърът развяваше тъмната му коса. Тя почти го усещаше — приличаше на топъл дъх. А мъжът не се боеше от бурята, докато смъртта летеше към него.

Неизвестно как тя бе застанала до него, също толкова безстрашна.

Не я ловеше сън, докато не довърши рисунката, и се разплака, когато приключи. Боеше се, че се е побъркала и са й останали само виденията. Дни наред държа картината на статива и мъжът я гледаше как работи, чисти или спи.

Или мечтае.

Каза си, че ще я опакова и изпрати на агента си да я продаде. Най-сетне потопи четката в боята и я подписа.

Саша Ригс — името й, добавено в крайчеца на бурното море.

Но не я опакова. Вместо това опакова други, които бе рисувала през дългата зима, и ги приготви за изпращане.

Накрая, победена от умората, се сви на кълбо върху дивана на тавана, който бе превърнала в свое ателие, и позволи на сънищата да я завладеят.

Бурята бушуваше. Вятърът брулеше, водата се пенеше, в небето проблясваха назъбените копия на светкавици и летяха към земята като пламнали стрели. Дъждът от морето връхлиташе скалите като плътна завеса.

Но той не помръдваше — наблюдаваше природната стихия. Протегна ръка към нейната.

— Чакам те.

— Не разбирам нищо.

— Естествено, че разбираш! Кой, ако не ти! — Когато той поднесе ръката й към устните си, тя почувства как любовта буквално я заля. — Кой се крие от себе си, както правиш ти, Саша?

— Желая единствено спокойствие. Желая покой. Не искам бури и битки. И теб не те искам!

— Лъжи. — Устните му се извиха, когато отново поднесе ръката й към тях. — Знаеш, че ме лъжеш, че лъжеш себе си. Колко дълго ще отказваш живота, за който си създадена? Любовта, за която си създадена?

Мъжът обви с длани лицето й и земята под нея се разтресе.

— Страх ме е.

— Признай, че е така.

— Не искам да знам.

— Вгледай се във виденията си. Не можем да започнем без теб. Не можем да приключим, ако не започнем. Намери ме, Саша. Ела и ме намери!

Той я притегли към себе си, притисна устни към нейните. Докато го правеше, бурята ги връхлетя с невиждана ярост.

Този път тя не се отдръпна.

Събуди се все още уморена, седна в леглото, притисна с пръсти клепачите си.

— Намери ме… — промърмори. — Но къде? Не знам къде да търся, дори да искам. — Пръстите й пробягаха по устните й, можеше да се закълне, че все още усеща натиска на неговите върху тях.

— Достатъчно. Стига толкова!

Стана бързо, започна да събира скиците от стените, от таблото, пускаше ги на пода. Ще ги изкара навън, ще ги изхвърли. Ще ги изгори. Ще ги махне от къщата си, от главата си.

После ще излезе и тя, ще замине някъде, където и да е. От години не беше ходила никъде. Някъде на топло, каза си, докато се опитваше неистово да се отърве от сънищата си. На някой плаж.

Чу как дъхът й се учести, видя как пръстите й затрепериха. Усещайки, че всеки момент може да припадне, седна на пода между скиците — слаба жена, чието тегло се бе стопило заради сънищата. Русата й коса бе прибрана в обичайния разрошен кок, върху ясносините й очи бе легнала сянка.

Взря се в ръцете си. В тях имаше талант. Винаги го бе имала, винаги щеше да е благодарна за този дар. Но тя притежаваше и други дарове, за които не бе толкова благодарна.

В съня той я бе помолил да се вгледа във виденията си. Почти през целия си живот тя се бе старала с всички сили да не обръща внимание на вродените си ясновидски способности.

Да, да се скрие от самата себе си, точно както бе казал той.

Ако се отвореше към ясновидството си, ако го приемеше, щеше да изпитва болка и мъка. И да знае какво ще се случи.

Притвори очи.

Ще разчисти ателието — ще си даде време. Ще събере всички скици и ще им направи опис. Няма да ги изгори, разбира се, че няма. Преди в нея бе говорил страхът.

Ще ги опише и ще замине някъде. Ще се махне от къщи за седмица-две — да помисли и да реши.

Клекна на пода и се зае да събира скиците, да ги подрежда по своя си начин. Жената с очите на вълчица, мъжът с меча — скици на хората от сънищата й, нарисувани заедно.

Морски и други пейзажи, палат, който блести на един хълм, каменен кръг.

Тя постави върху купчината една от дузината скици на мъжа, когото бе сънувала току-що, посегна за друга.

И вече знаеше.

Беше нарисувала сърповидния остров от различни ъгли, а този показваше отвесни скали, вълнисти хълмове, обрасли с дървета. Показваше как островът се носи в морето, окъпан от слънчева светлина. Нагъсто построени къщи образуваха град, в далечината се виждаше пейзаж, прорязан от планини.

Докато изучаваше нарисуваната с молив скица, тя полека-лека придоби цвят и оживя. Обилна зеленина в хиляди нюанси — от бледо до изумруденозелено. Много синьо: тъмно, наситено или разпенено заради вълните. Имаше и плаващи лодки, фигури, гмуркащи се от високи скали, за да плуват и да се забавляват в морето.

Виждаше се и носът, на който Саша беше застанала с мъжа, когато се разрази бурята.

Добре тогава, ще отида, реши изведнъж. Зачуди се дали се предава, или се изправя срещу страховете си. Но щеше да отиде да огледа мястото.

Това или щеше да сложи край на сънищата, или да ги съживи, както бе оживяла рисунката в ръцете й.

Тя отиде до малкото си писалище, отвори лаптопа. И си запази полет за Корфу.

 

 

Даде си само два дни за приготвяне на багажа, организиране на подробностите и почистване на къщата, за да не може да промени решението си. Спа в самолета, без сънища, благодарна за отмората. И все пак пътуването в таксито от летището до избрания хотел в близост до Стария град премина като в мъгла. Объркана, тя се регистрира, като полагаше усилия да се усмихва, да проведе очаквания учтив разговор с рецепционистката, с веселото пиколо с веселите очи и силен акцент, докато двамата се изкачваха с тесния асансьор до нейната стая.

Не беше помолила за определен етаж или изглед. Достатъчно й бе, че е предприела подобна стъпка, където и да я отведе тя. Но не беше изненадана, изобщо не беше изненадана, когато пристъпи в стаята, едва забелязвайки мебелировката й, и видя прозореца, синьото небе и пясъка, който познаваше толкова добре.

Отхвърли с усмивка предложението на пиколото да й донесе лед или нещо друго. Просто отново искаше уединение. Летищата, самолетът, гъмжилото от хора — сякаш все още бяха около нея.

Останала сама, тя отиде до прозореца, отвори го, за да пусне вътре прохладния пролетен ветрец с аромат на море и цветя, и огледа сцената, която бе скицирала преди няколко седмици и донесла с още няколко в портфолиото в куфара си.

Не почувства нищо, освен замаяност от часовата разлика и умора от пътуването. И донякъде учудване, че наистина бе дошла толкова далеч вследствие на едно импулсивно решение.

Отдръпна се от прозореца и се зае да разопакова багажа си, за да си върне чувството за принадлежност и ред. После просто легна на кревата и отново се унесе в сън.

Светкавици и бури, мощта на слънцето, мощта на морето. Три звезди — толкова ярки и блестящи, че очите я заболяха. Когато се откъснаха от извивката на луната, облени в потоци светлина, светът се разтресе.

Кръв и битки, страх и бягство. Високо изкачване, дълбоко гмуркане.

Любовникът от сънищата й, който обладава устата й, тялото й, кара я да изпитва непознати емоции. Толкова силни. Така много. Но на нея все не й е достатъчно. Собственият й смях, почти неузнаваем, изпълнен с радост. Сълзи, родени от тъга.

В тъмнината проблесна светлина. В тъмнината тя държеше огън в ръката си. Докато го вдигаше нагоре, за да го видят всички, земята потрепери, затъркаляха се камъни. Нещо я нападна яростно със зъби и нокти.

За бога, Саша, събуди се! Размърдай си задника!

— Какво? — Тя се събуди рязко, гласът все още отекваше в главата й, сърцето й все още биеше учестено от уплахата.

Просто поредният сън, каза си тя, просто поредният, който да прибави към колекцията си.

Светлината бе омекнала и сега се стелеше като коприна над водата. Саша нямаше представа колко дълго е спала, но гласът от съня й имаше право. Време беше да се събуди.

Отстрани следите от пътуването с един душ, облече чисти дрехи. Тъй като нямаше да работи, остави косата си разпусната. Наложи си да излезе от стаята. Ще слезе долу, ще седне на терасата, ще пийне нещо. Беше се отказала от спокойствието и усамотението си и беше дошла тук.

Сега нещо или някой трябваше да дойде при нея.

Тя излезе от хотела, пое по алеята под една пергола, гъсто обвита със салкъм, който вече започваше да цъфти. Ароматът му я следваше, докато се отдалечаваше от басейна с подредените около него платнени шезлонги, насочвайки се към каменна тераса. Керамични саксии, преливащи от огненочервени и морави цветя, проблясваха на слънцето, което вече бе поело на запад, едрите листа на палмите не помръдваха.

Върху каменните плочи бяха пръснати маси под сенчести чадъри — всичките яркобели. Тя забеляза, че само няколко са заети, и изпита облекчение. Не й предлагаха уединение, но беше приятно тихо. Избра да седне на маса, леко отдалечена от останалите, и се упъти към нея.

Жената също седеше малко встрани. Имаше къса кафява коса със златисти нишки и дълъг бретон, който се спускаше до кехлибарените стъкла на слънчевите й очила. Беше се облегнала назад в стола — яркооранжевите й гуменки бяха подпрени на другия край на масата за двама — и отпиваше нещо пенливо от чаша за шампанско.

За миг проблесна светлина и сърцето на Саша трепна. Знаеше, че се е вторачила невъзпитано, но не можеше да се спре. Разбра защо, когато жената смъкна слънчевите очила на носа си и я погледна над тях.

Очи на вълчица, златисти и неопитомени.

Саша овладя желанието си да се обърне и да се върне в стаята си, където щеше да е в безопасност. Вместо това си наложи да продължи да върви, докато златистите очи я оценяваха.

— Съжалявам — поде тя.

— За какво?

— Аз… Познаваме ли се?

Жената вдигна вежди изпод дългия бретон.

— Трябва ли?

Познавам лицето ти, помисли си Саша. Виждала съм го безброй пъти.

— Може ли да седна?

Жената кимна леко, продължи да я проучва с немигащ поглед. Свали нехайно крака от стола.

— Разбира се, но ако възнамерявате да ме сваляте, аз предпочитам мъже. Само веднъж съм била с жена — в колежа.

— Не, не е това. — Саша седна, помъчи се да се ориентира. Преди да успее, край масата се появи сервитьор с бяло сако.

— Калиспера^[1]. Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожо?

— Да, всъщност да. Ъъъ, вие какво пиете?

Жената повдигна чашата си.

— Прасковено белини^[2].

— Звучи добре. Искате ли още едно? Ще ви почерпя.

Под гъстия си бретон веждите на жената се повдигнаха.

— Разбира се.

— Тогава две, благодаря. Аз съм Саша — каза тя, когато сервитьорът тръгна, за да изпълни поръчката.

— Райли Гуин.

— Райли^[3]. — Име, което отива на лицето, помисли си Саша. — Знам как ще прозвучи, но… аз ви сънувах.

Райли отпи нова глътка, усмихна се.

— Звучи така, сякаш ме сваляте. Наистина сте хубава, Саша, но…

— Не, не, имам предвид буквално. Познах ви, защото ви сънувам от месеци.

— Хммм… И какво правех?

— Не очаквам да ми повярвате. Но сънищата са причината да съм тук, в Корфу. Не мога… почакайте! — Рисунките, досети се тя, и се надигна от мястото си.

Все пак една картина струваше колкото милион приказки.

— Искам да ви покажа нещо. Ще ме изчакате ли?

Райли сви рамене, вдигна чашата си.

— Скоро ще ми донесат ново питие, така че ще съм тук още известно време.

— Пет минути — обеща Саша и се отдалечи бързо.

Докато отпиваше от питието си, Райли мислеше. Знаеше всичко за сънищата и не би ги отхвърлила с лека ръка. В живота си беше видяла и преживяла твърде много, за да отхвърли нещо с лека ръка.

А тази Саша Ригс й се стори искрена. Нервна, прекалено напрегната, но искрена. Тя обаче си имаше причини да е в Корфу и те не включваха участие в нечии сънища.

Сервитьорът се върна с табла, остави на масата питиетата, купичка с едри маслини, друга — с екзотични ядки.

— Другата дама? — попита.

— Забрави нещо. Ще се върне. — Райли му подаде празната си чаша. — Евхаристо^[4].

Опита един бадем и продължи да съзерцава морето, но отмести поглед, когато чу забързани стъпки от сандали на платформа, отекващи върху каменната настилка.

Саша отново седна, държеше кожено портфолио.

— Аз съм художничка — поде тя.

— Поздравления.

— Тези сънища ме спохождат цяла зима. Започнаха още в началото на годината. Всяка нощ. — Неспокойни сънища, но тя не беше готова да сподели толкова. — Скицирах хората, местата в тях — онези, които се повтарят.

Разтвори портфолиото си, избра скицата, която я бе довела до мястото, където седеше сега.

— Направих я преди няколко седмици.

Райли взе рисунката, зае се да я изучава с присвити устни.

— Добра сте. И — да, това е Корфу.

— А това сте вие.

Саша постави на масата скица на Райли в цял ръст. Беше с панталони с много джобове, туристически обувки, износено кожено яке, широкопола шапка. Ръката й почиваше върху дръжката на нож в кания, пъхнат в колана й.

Докато Райли вземаше рисунката в ръце, Саша постави на масата друга.

— Тук също.

Този път я беше нарисувала до раменете как гледа право напред, извила устни в усмивка.

— Какво значи това? — промърмори Райли.

— Не знам, трябва да разбера. Бях започнала да мисля, че се побърквам. Но вие сте реална и сте тук. Както и аз. Не знам за останалите.

— Какви „останали“?

— Общо сме шестима. — Саша отново зарови в портфолиото. — Работим заедно, пътуваме заедно.

— Аз работя сама.

— Аз също. — Тя се почувства замаяна, едновременно удовлетворена и леко възбудена. — Не познавам никой от тях. — Извади друга рисунка. — Имам отделни скици на всички и такива, на които сме повече — най-често всички заедно, като тази.

На скицата се виждаха Райли, облечена почти както на предната рисунка, и Саша, с ботуши, панталони и шапка с малка периферия — не със сандалите и разкроената рокля, които носеше сега. Още една жена, с коса, спускаща се до кръста, и трима мъже. Трима секси мъже, помисли си Райли. Всички бяха застанали заедно на една пътека, сред обрасли хълмове — изглеждаха така, сякаш позират за снимка.

— Вие бяхте… Саша, нали?

— Да. Да, аз съм Саша.

— Е, Саша, вие със сигурност знаете какви мъже да сънувате. Всички са страхотни!

— Никога не съм ги виждала преди извън сънищата ми. Но чувствам, че… ги познавам, познавам всеки един тук. И този също.

Неспособна да устои, Саша докосна с пръст фигурата, застанала до нея, изнесла единия си крак напред, с палец, пъхнат в предния джоб на износени джинси. Остри скули, тъмна коса — тя знаеше, че е с богат, наситенокафяв цвят — нехайно подвита на врата и опираща в тениската. В чаровната му усмивка се четеше увереност — и някаква загадъчност.

— Какво за него? — попита Райли.

— Той държи в ръка светкавица. Не знам дали това е символ и какво означава. И сънувам, че ние… че ние…

— Еротични сънища? — Очарована, Райли разгледа мъжа по-отблизо. — Можело е да попаднеш на нещо много по-лошо.

— Ако ще имам еротични сънища с някой мъж, първо бих искала да вечеряме заедно.

Райли се засмя дрезгаво.

— Едно момиче може да яде по всяко време! Медиум ли си, Саша?

— Медиум?

— Имаш ли ясновидски сънища? Хайде, можеш да ми кажеш — подкани я Райли, когато Саша се поколеба. — Вече сподели, че си правила секс с непознат мъж, а дори не беше довършила питието си.

— Няма нужда да спя, за да имам видения. — Да, помисли си Саша, защо да не й кажа. — И да, обикновено са ясновидски. Когато бях на дванайсет, знаех, че баща ми ще ни остави, още преди да е излязъл от вратата. Не можеше да понесе, че съм това, което съм. Не съм в състояние да контролирам виденията си — да искам или да не искам да ги получавам.

Саша взе чашата си и отпи в очакване на предпазлива или присмехулна реакция.

— Работила ли си с някого върху това?

— Моля?

— Работила ли си с друг, който е медиум, за да се научиш как да блокираш или задействаш способностите си.

— Не.

— А ми изглеждаш умна жена. — Райли сви рамене. — Само видения ли имаш, или четеш и мисли?

Все едно я беше попитала дали рисува с маслени или акрилни бои. Саша почувства как я заливат емоции, толкова силни, че едва можеше да говори.

— Ти ми вярваш!

— Защо не? Доказателствата са на масата. Можеш ли да четеш мисли и да се контролираш?

— Не мога да чета мисли. Чета чувства, но те са не по-малко красноречиви. Мога да се контролирам, но само ако чувствата не са много силни. Тогава те сами си пробиват път.

— Какво чувствам аз в момента? Хайде, кажи ми! — Райли разпери ръце, когато Саша се поколеба. — Аз съм като отворена книга, трябва само да я прочетеш!

Саша замълча, съсредоточи се.

— Изпитваш към мен симпатия и любопитство. Не си напрегната, но си нащрек. Обикновено винаги си нащрек. Нуждаеш се от нещо, което все ти убягва. Отчайващо е, тъй като обичаш да печелиш. В известна степен се чувстваш сексуално незадоволена, но не защото не си отделяла необходимото време… имала си време да задоволиш тази потребност. Работата те удовлетворява, харесваш рисковете, приключението и всичко, свързано с тях. Разчиташ на себе си и не се боиш. Ако изпитваш страх, той е по-скоро за емоционалното ти състояние, не за физическото. И имаш тайна — промърмори Саша. — Скрита дълбоко. — Тя трепна, намръщи се. — Ти ме помоли да погледна, настоятелно, затова не се сърди, че го направих.

— Така е. Но каза достатъчно.

— Аз уважавам личното пространство. — Никога досега не бе „разчитала“ някого толкова открито, толкова целенасочено. Беше се зачервила и изглеждаше леко смутена. — Не ровя в хорските тайни.

— И аз уважавам личното пространство. — Райли отново вдигна чашата си. — Но умирам да се ровя.

— Твоята работа ти носи удовлетворение и се гордееш с нея. Каква е тя?

— Зависи. В основни линии? Археолог съм. Обичам да търся неща, които никой друг не може да намери.

— А когато ги намериш? Какво правиш с тях?

— И това зависи.

— Ти намираш неща. — Саша кимна, вече по-спокойна. — Сигурно това е една от причините.

— За какво?

— Че сме тук.

— Имам си причина да съм тук.

— Но в този момент, на това място? — Саша отново посочи скиците. — Знам, че трябва да търсим, трябва да намерим…

— Ако искаш да привлечеш вниманието ми, налага се да изплюеш камъчето.

Вместо да говори, Саша извади още една рисунка. Морски плаж, спокойно море, замък на хълм, всички огрени от пълна бяла луна.

А под луната блестяха три звезди.

— Не знам къде е това, но тези три звезди близо до луната не съществуват. Не съм астроном, но знам, че не са там. Обаче са били. И са паднали. Виж това! — Тя извади нова скица. — И трите падат по едно и също време и оставят след себе си диря като от комета. От нас се очаква да ги открием.

Саша вдигна глава, видя, че очите на Райли се взират в нея — неопитомени, студени.

— Какво знаеш за звездите? — попита я.

— Казах ти какво знам.

С бързо движение Райли улови китката на Саша.

— Какво знаеш за Трите звезди? Коя си ти, за бога?

Макар стомахът й да се сви, Саша задържа очите си на едно ниво с хладните очи на Райли, постара се гласът й да не трепери.

— Казах ти коя съм! Казах ти какво знам! Ти знаеш повече за тях. Знаеш какво представляват. Вече ги търсиш — затова си тук. И ме нараняваш.

— Ако играеш някаква игричка, ще пострада не само ръката ти. — Но тя я пусна.

— Не ме заплашвай! — Саша почувства, че я обзема гняв, силен и изненадващ. — Достатъчно изтърпях. Не съм молила за това, не го искам. Исках само да живея спокойно, да рисувам, да ме оставят да си върша работата. После в сънищата ми взехте да се появявате ти и останалите, вие и тези проклети звезди, които не ми говорят нищо. Една от тях е тук, знам го! Знам също, че намирането й няма да е лесно. Не знам как да се бия, а ще се наложи. Кръв и битки, сънища, пълни с кръв и битки. И болка.

— Започва да става интересно.

— Ужасяващо е, искам да се отърва от всичко това! Но едва ли ще мога. Държах едната в ръката си.

Райли се наведе напред.

— Държала си една от звездите?

— В един от сънищата. — Саша обърна ръката си с дланта нагоре, втренчи се в нея. — Държах я, държах огъня. Беше толкова красива, че ме заслепяваше. После дойде то.

— Кое „то“?

— Тъмното, лакомото, жестокото.

Внезапно й се повдигна, главата й се замая. Опита да се бори, но онова, което премина през нея, спечели.

— Тя е мрак, изпълнен с ламтеж. Желанието да има това, което иска, я поглъща изцяло. Онова, което трите луни са създали с любов, преданост и надежда — тя ще го опорочи. Изгорила е даровете си и всичко добро в себе си и е останала само лудостта. Тя е готова да убие, за да ги притежава: огъня, леда, водата. Ако се сдобие с тях, ще унищожи цели светове, ще унищожи всичко, за да живее тя.

Саша вдигна ръце към главата си.

— Боли!

— Често ли ти се случва?

— Правя всичко възможно да го спра.

— Сигурно затова имаш главоболие. Не можеш да се пребориш със собствената си природа. Трябва да се научиш да я контролираш и да се приспособиш. — Райли потърси с поглед сервитьора и поръча с жест. — Да пийнем по още едно.

— Не мисля, че за мен е добре да…

— Хапни малко ядки. — Райли енергично побутна купичката към нея. — Не можеш да се преструваш — никой не е толкова добър. А и аз имам усет за хората — не толкова явен, но надежден. Затова ще пийнем по още едно, ще обсъдим положението и после ще помислим какво да предприемем.

— Възнамеряваш да ми помогнеш?

— Така както виждам нещата, ще си помогнем взаимно. Моето проучване сочи, че Огнената звезда е в Корфу или около него — а твоите сънища го потвърждават. Може да си ми от полза. А сега…

Тя замълча и отметна бретона си, докато гледаше над главата на Саша.

— Гледай ти, става все по-интересно!

— Какво има?

— Мъжът мечта. — Райли изписа на лицето си закачлива усмивка, посочи с пръст.

Саша се изви в стола си и го видя. Мъжът, който държеше светкавицата. Онзи, който бе обладал тялото й.

Тъмните му очи пробягаха по лицето на Райли, срещнаха нейните. Задържаха се. Все така гледайки я, мъжът се насочи към масата им.

— Привет, дами. Великолепен изглед, нали?

Непринуденият му глас с ирландски акцент накара кожата на Саша да настръхне. Тя се почувства като уловена в капан, сякаш я бяха затворили в лъскава сребърна клетка.

А когато той се усмихна, тя се изпълни с копнеж.

— Откъде си, ирландецо? — попита Райли.

— Малко село в Слайго, едва ли сте го чували.

— Пробвай.

— Клунакул.

— Знам го. Разположено е в подножието на планината Окс.

— Точно така. — Той махна с ръка и подаде на Райли букетчето детелини, което се появи в нея. — Символ на далечния ми дом.

— Много мило.

— Американки? — Той отново погледна към Саша. — И двете?

— Така изглежда. — Райли видя как погледът му се премести, спря върху скиците. Тя не каза нищо, когато мъжът посегна и вдигна тази с шестимата души на нея.

Не беше шокиран, помисли си Райли. По-скоро заинтригуван.

— Много любопитно! Вие ли сте художничката? — попита той Саша. — Имате добра ръка и око. И за мен казват същото. — Той се усмихна. — Може ли да седна при вас?

Без да чака потвърждение, той взе един стол от съседната маса, придърпа го. Седна.

— Май имаме много да си говорим. Аз съм Бран. Бран Килиан. Какво ще кажете да ви поръчам по питие и да си поприказваме за луната и звездите?