Нора Робъртс
Огнената звезда (15)

14

— Първо Аполон. — Все още облечена в шлифера на Дойл, Райли седна на пода и взе главата на кучето в скута си.

— Ще ми трябват някои неща — започна Бран. — В стаята си имам подходящите лекарства.

— Аз пък имам комплект за първа помощ. Не е вълшебен, но може да свърши работа.

— Ще взема и него. Трябват ни много хавлиени кърпи, но засега ще оставим раните да кървят.

Когато Бран излезе от стаята, всички заговориха едновременно. На Саша й се стори, че думите им блъскат като малък чук по слепоочието й.

— После ще говорим! — каза тя остро и всички млъкнаха изненадано. — Дойл, хавлиени кърпи! Сойер, остави Аника на масата! — Докато изстрелваше заповеди, махна купата за плодове от масата и извади най-голямата тенджера от един шкаф. Завъртя кранчето, за да я напълни, пъхна ръце в косата си и се обърна. — Сойер, донеси на Аполон купичка с вода и няколко от кучешките му бисквити. Ако Бран му даде лекарство, така ще го преглътне по-лесно.

— На твоите заповеди, капитан Саша! — промърмори Райли.

— Просто импровизирам. — Тя взе няколко кърпи от Дойл и сгъна една под крака на Аника, за да го повдигне. И въздъхна облекчено, когато Бран се върна.

Той кимна, когато тя сложи тенджерата с вода да заври.

— Добре си се сетила. Но хайде малко да ускорим нещата. — Той направи жест с ръка и водата закипя. — По десет капки на всеки от тези три шишенца. В този ред — заобяснява той на Саша. — Кафяво, синьо, червено. Точно десет. Можеш ли да го направиш?

— Да.

Той коленичи до кучето.

— Гледай да не лае и да не мърда — каза той на Райли и прокара ръце по гърба на Аполон. — Първо трябва да почистя раните му, да отстраня всички отрови. Той как успя да се измъкне от къщата?

— Счупи стъклото на прозореца. Ще трябва да го оправим — добави Райли с крива усмивка. — Не ми се ще да изгубим депозита за наема.

Той я потупа успокоително по рамото.

— Саша, ти готова ли си?

— Да, точно по десет, от кафявото, синьото, червеното.

— Сега се отдръпни от тенджерата.

Бран протегна ръка към тенджерата и вторачи поглед в нея. Промърмори някакво заклинание и от врящата вода проблесна светлина, изригна, после се завъртя в кръг и се върна обратно, както се завихря водата в мивката, докато влиза в канала.

— Сега една от големите чисти бутилки. Дръж я пред теб. Не се безпокой. Ще я улуча.

Отварата му се надигна от тенджерата, стрелна се към бутилката.

— Сега следващата — каза той и повтори процедурата.

— Дай едната на Сойер. Ти я излей, но бавно, върху раната на крака й. Продължавай, докато кръвта се изчисти. Малко ще боли, скъпа — предупреди той Аника.

— Нека аз да го направя. — Дойл взе бутилката от Саша. — Защо не се притиснеш към него, красавице?

Аника кимна и скри лицето си в гърдите на Сойер.

— Донеси ми онази бутилка, Саша. Двете заедно гледайте кучето да е спокойно и да не мърда.

Докато той работеше, Саша почувства болката на Аполон — приличаше на бавно изгаряне — и страха му от нея. Кучето потрепери под ръцете й, обърна глава към Райли и изскимтя, пак и пак, сякаш я молеше да спре болката.

Саша почувства и болката на Аника — рязко затопляне, като тънка огнена линия.

Почувства и едва потисканата ярост на Сойер, хладния самоконтрол на Дойл, борбата на Райли със сълзите й. И пълното фокусиране на Бран. Почувства бушуващите им емоции, както я бяха наобиколили — тяхната болка, мъка, решимост. Прииска й се да се отдалечи от тях, да се изолира. В този миг ръката на Бран докосна нейната.

— Почти свършихме — каза тихо. — Почти сме готови. Ще издържиш ли още малко?

Тя кимна. Бликнаха сълзи — сълзите на Райли, осъзна тя, и почувства как се стичат по собствените й бузи.

— Още веднъж, Дойл. Сега няма да пари толкова. Ето, вече е по-чисто. Каквото гори, се отмива, каквото почернява, се излива в светлина!

— Не искам да спирам, Саша, но ми трябва бутилката — онази, която ти ми донесе, когато имах нужда от нея. Четири капки във водата за Аника, след това дай бутилката тук за Аполон. Нали разбра?

Тя изпълни нарежданията му и накара Аника да изгълта сместа.

— Изпий я цялата! После е мехлемът, нали?

— Точно така.

Когато Бран кимна, тя извади мехлема от ковчежето му, подаде го на Сойер.

— Ще ми трябва за Аполон, когато свършите. Колко капки за Аполон? Мога да ги сложа в купичката му за вода.

— Още четири. Гледай да я изпие цялата, Райли, после намажи раните му с мехлема. Той ще заспи — добави Бран. — И докато спи, ще се излекува.

Отново се изправи, отиде при Аника.

— Това е добре. Виж, вече започва да заздравява. Сега ми кажи къде другаде те раниха, скъпа.

Щом се погрижи за раните й, той се обърна към Саша.

— Ти също. Дай да те погледна.

— Само драскотини. Нищо особено. Заради ножа е, нали? Ножът, който ти ми даде.

— Радвам се, че е свършил работа. Не бях съвсем сигурен — призна той, докато вдигаше ръката й, след което се зае да обработи драскотините, спускащи се от рамото й.

— Сойер има по-лоши. Но ти… — Той погледна към Дойл. — Ти нямаш никакви рани.

— Чист късмет, предполагам.

Не, помисли си тя, и тук имаше неразкрити тайни.

— Раните на Райли минават от само себе си!

— Рани, нанесени, когато съм във формата на вълк, се лекуват бързо. Едно от преимуществата. — Тъй като Аполон заспа, тя се надигна. — Знам, че имате въпроси, но първо трябва да хапна нещо. Докато се променяш, все едно спринтираш на маратон — освен всичко останало — и се чувствам отпаднала.

— Тъй като въпросите са много, биха могли да почакат, докато почистим. Къде е най-лошата ти рана, Сойер? — попита го Бран.

— На гърба ми.

Райли отвори широко хладилника, грабна буркан с маслини — първото, което видя.

— Ще си взема набързо един душ и ще се облека.

Когато избърсаха цялата кръв и кухнята отново стана чиста, а Саша също си взе душ, самата тя беше прегладняла.

Слезе долу и завари Райли и Бран заедно да приготвят закуската.

— Реших, че мога да ям, докато готвим.

— Цветът ти се възвръща. — Саша отиде направо при кафето.

— Да, понеже напълних тумбака. Вижте, съжалявам. Знам, че сте ми ядосани, разбирам ви и съжалявам.

Саша само кимна и изнесе кафето си навън.

— Ти лесно се сприятеляваш, нали? — каза Бран, докато трупаше планина от яйца върху платото.

— Май да.

— Тя обаче не е имала приятелка преди теб.

— По дяволите!

— Изнеси това отвън. Аз ще донеса останалото. Можеш да ни обясниш всичко, докато се храним.

Тъй като не знаеше откъде да започне, Райли напълни чинията си и започна да се храни лакомо, докато се засити напълно.

— Може би просто трябва да задавате въпроси, да ми дадете нещо като начален старт — предложи тя.

— Ухапана ли си? — попита я Сойер.

— Не, наследствено е.

— Значи идваш от семейство на върко… на ликани?

— Точно така. Нека първо си изясним нещо — ние не ядем хора. Не ги хапем и не ги ядем. Не че между нас няма бандити, но моята глутница — моето семейство — не ловува и не убива. И не се интересуваме от създаването на още ликани чрез инфектиране. Правим ги по старомодния начин. Чифтосваме се.

— А чифтосвате ли се с хора? — полюбопитства Аника.

— Човек не знае в кого ще се влюби, нали? Така че, да, случва се.

— Могат ли да се раждат деца?

— Разбира се. Но са наполовина ликани, така че всички се обучават за промяната. Първоначалната трансформация се извършва през пубертета — който и без това те разтърсва из основи. Голяма церемония, подаръци, празнуване. Нещо като бар мицва. Всяко дете полага клетва да не ловува, да не убива, да не инфектира.

— Случвало ли се е някой да наруши клетвата?

Тя погледна Дойл.

— Разбира се. Тези, които го правят, ги наказват или прогонват, в зависимост от престъплението и обстоятелствата. Ние сме социални животни. — Тя погледна към Аполон, който дремеше кротко в краката й. — Най-лошо е да те прокудят — по-лошо и от екзекуция. Ние сме цивилизовани — имаме правила, закони. Три нощи месечно…

— Нощта преди пълнолунието — додаде Сойер. — Предната и следващата нощ.

— Да, три нощи — освен в случай на синя луна, тогава имаме шест — се трансформираме от залез до изгрев. И през това време постим.

— И се трансформирате както го направи ти. За бога, Райли, можех да те застрелям! — Сойер я смушка в ребрата. — Размина ти се на косъм.

— Нямаше да пострадам особено, освен ако куршумите ти не са сребърни.

Изражението му се промени — беше едновременно озадачен и очарован.

— Истината ли казваш? Сребърни куршуми?

— Сребърни куршуми, сребърно острие. Ще боли, ако те прострелят или прободат с нещо друго, но няма да е фатално.

— Ти ни изостави — каза тихо Саша. — Вместо да ни се довериш, ни излъга и ни изостави.

— Не се отдалечих много и се върнах веднага щом осъзнах какво се случва. Не можех да рискувам да остана тук. Най-малкото Аполон щеше да усети предстоящата промяна. Да подуши вълка в мен. А и какво би станало, ако се заключа в стаята си и някой от вас все пак влезеше?

— А ако просто ни беше казала истината — контрира я Саша, — както аз ти казах моята? Бран отначало също не споделяше нищо и знаеш колко неприятно бе това. Заедно сме от цяла седмица, бием се заедно. Вече два пъти. Ако днес преди съмване можеше да се измъкнеш, щеше да го направиш.

— Щях да се опитам — призна Райли. — Но едва ли щеше да ми е от полза. Ти знаеше, Саша. Ти знаеше още преди да стана пак Райли. Това донякъде ме успокоява. Защото съм дала клетва, Саша. Свещена клетва, която съм положила на дванайсет. Не се разкриваме, не и без разрешение от Съвета на законите.

— А ако го направите? — попита я Бран.

— Наказанието, първото нарушение… Затварят те за три цикъла, никакъв контакт. Може да не изглежда кой знае какво, но да те оковат, докато си вълк? Ужасно е. Освен това губиш честта си и доверието на околните.

— Клетвата е свещено нещо — промърмори Аника.

— Да, така е. Малко е късно за това, но преди три дни поисках разрешение. Такава ни е политиката, провеждат се сериозни дискусии и спорове. Мислех си, че ще го получа, като се има предвид какво правим, но са нужни няколко седмици, за да се преодолее системата.

Аника попита съчувствено:

— Ще те накажат ли?

— Малко вероятно. Аз съм поискала официално разрешение и съм нарушила клетвата си само защото сме били нападнати. Някои от членовете на съвета са доста консервативни, но накрая гласовете ще са в моя полза. В най-лошия случай ще отложат присъдата, а ако намерим звездите, ще им е много трудно да затворят някой, който е помогнал за откриването им. И в двата случая ще се справя.

— Значи си искала разрешение да ни кажеш? — попита Саша.

— Това отнема време, повярвай ми. Нямаше да оцелеем като вид, ако не пазехме онова, което е тайно и свещено. Нужно е да следваш определен ред, когато искаш да споделиш какъв си — при това повечето молби се отхвърлят. Но това, което правим тук, е много важно. Сигурна бях, че ще получа разрешение преди следващия си цикъл. Исках да го изчакам, но се наложи да се разкрия.

— Клетвата е нещо свещено. Приемам обяснението ти.

— Все още си ми ядосана.

— Ще ми мине. Имахме нужда от теб снощи. Ти дойде, би се заедно с нас.

— И сритахме доста задници — отбеляза Сойер.

— Твърде лесно беше — каза нехайно Дойл и продължи да се храни.

— Лесно? — Сойер се намръщи през масата. — И на това му викаш лесно?

— Само един от нас — като изключим кучето — е със сериозни наранявания, прогонихме ги за няма и двайсет минути. — Той погледна към Бран. — И ти мислиш така, нали?

— Да, Нереза ни провери, за да види какво имаме, какво бихме направили. Следващия път ще е по-трудно. Мислих за това.

— Мислил си, значи! — възкликна Саша и стана рязко от масата. — И това ако е екип! Все говорим, че трябва да сме единни, но не сме. Снощи се бихме, но не бяхме едно цяло. Ти ми даде ножа, който притежава известна защита, а дори не ми обясни свойствата му.

— Не бях сигурен дали съм успял — оправда се Бран.

— Не ми каза — повтори тя. — Не ни каза какво правиш със светлината. Не ни каза, че притежаваш изключителни способности, докато не се наложи. Точно както и Райли не ни каза коя е. Разбира се, за това си има причини. Винаги има причини. Сигурна съм, че и останалите имат добри причини да не издават тайните си. Продължавайте в същия дух, щом така искате. Но аз знам, че нямаме никакъв шанс да спечелим тази битка, ако не станем истински отбор. Крайно време е да решите как ще постъпите, иначе следващия път тя ще ни изпепели.

Саша се отдалечи от масата, изкачи стъпалата към терасата и затвори френския си прозорец с решително щракване, за да има това, което бе търсила винаги.

Спокойствие и уединение.

Заспа. Беше водила битка, лекувала ранените, почиствала кръвта и завърши сутринта с четене на конско на „екипа“ си.

Затова заспа и се събуди, чувствайки се по-отпочинала — но пак толкова ядосана.

Ако планираха да ходят да се гмуркат по-късно, помисли си тя, трябваше да минат без нея. Тя възнамеряваше да се разходи по брега, да порисува малко и да мисли много.

Сложи каквото й бе нужно в една платнена торба и излезе. Бран се появи на терасата секунди след нея.

— Отивам да се поразходя — каза му тя.

— И аз имам нужда от същото — трябва да събера някои неща за отварите си. Ще ми помогнеш ли? — Той я приближи. — А ако ми отделиш малко време след това, ще ти покажа как работя. Ще ми бъдеш от полза.

— Нима? Досега се справяше чудесно и сам.

— Така е. Но малко помощ винаги е добре дошла. Беше права за всичко, което каза. Не мога да говоря от името на останалите, но ти обещавам, че помежду ни няма да има повече тайни. Не беше толкова въпрос на доверие, Саша, колкото на навик. Сега те моля за помощ и полагам усилия, за да свикна да го правя.

— Тогава ще е чиста проклетия да откажа. Мисля, че вече съм изразходвала дажбата си за деня.

— Но я изразходва добре. Трябва да взема торба за билките и нещо, с което да ги бера.

Той се върна с торба, преметната през рамото му, и ножа, който й беше дал преди, този път в груба кожена кания.

— Трябваше да ти кажа как го заредих със сила. — Бран го закачи на колана й. — Но не знам дали пак ще издържи, ако тя предприеме различен вид атака.

— Ще разберем, когато му дойде времето.

Той я улови за ръката, докато слизаха по стълбите.

— Вече не се боиш.

— Част от мен все още е ужасена. Признавам, че тази сутрин исках да избягам с писъци. Не знам защо се отказах — но се радвам, че го направих. Къде са всички останали?

— Райли спи. Снощи почти не е спала. Според мен се притеснява какво ще отсъди тоя техен съвет, макар да не го показва.

— Ако вземат решение да я накажат, ще трябва да минат през нас!

— Чуй се само! Толкова си гневна!

— Няма смисъл да й се сърдя, но все още мъничко ме е яд на нея. Знам какво е да имаш тайни и въпреки това…

— Ти сподели своите с нея, с мен. А ние не го направихме.

— Разбирам защо. Все още ме боли, но ви разбирам.

— Ще ти кажа нещо, което може да те зарадва — когато ти стана от масата, Сойер изглеждаше замислен и неспокоен. Явно има още нещо, което не е споделил с нас, и води вътрешна борба дали да го направи, или не. Аника? И там се крие нещо дълбоко.

— Знам, че тя е готова да се раздаде. Дойл…

— Да, Дойл. Каквото и да крие, ще продължи да го прави, докато не реши, че е време да изплюе камъчето. Но аз му вярвам.

— Защо?

— Защото е истински боец. Ще се бие до последния си дъх и ще защитава всички, които се бият редом с него. А това включва и кучето. Той пренесе Аполон дотук след битката.

— Прав си. — Саша въздъхна. — Прав си, обяснението ти е добро. За момента. Какво ще търсим сега?

— Някои растения и корени, а на връщане ще наберем подправки от градината. И костите са хубаво нещо, стига да намерим такива.

— Кости?

— На птици, гущери, малки бозайници. Естествени неща, които може да използвам за целите си. Ще трябва да поръчам някои от по-сложните съставки или неща, които не растат тук, но можем да увеличим запасите ми. Ето, за начало, тези макове.

Той й обясни как да бере растенията, корените, листата. Щом й покажеше нещо непознато, тя го скицираше.

Когато се върнаха във вилата, й показа как да използва хавана и чукалото, как да затваря в буркани и да слага етикети.

— Не всичко е щракване с пръсти или движение на китката. — Тя отбеляза стъпките за дестилиране на мака в своя скицник.

— Силата трябва да дойде от работата, от отделените време и старание. От желанието — добави той, — както е при всички важни неща. Свикнал съм да правя тези неща сам — призна той. — Или с друг магьосник. Но ти се учиш бързо и помощта ти ми спестява време.

— Правя го с удоволствие.

— Виждам.

— Може да ми покажеш още. Особено за лекарствата. И двамата с Дойл мислите, че последната атака е била проверка и че следващата ще е по-сериозна.

— Така е. — Той задържа ръка върху малък врящ казан, за да провери докъде е стигнал процесът.

— Мога да почувствам раните, ако си поставя за цел. Но не знам как да използвам това, което правиш, за да ги лекувам. Или не достатъчно.

— И аз самият имам още какво да уча, знахарството не е силната ми страна. Ще продължаваме да се усъвършенстваме. — Той я погледна през тънкия дим. — Заедно.

Даде й книга за изкуството на лечението. Тя реши да прекара известно време край басейна в изучаването му, за да се запознае с основните положения.

Саша си водеше бележки как да използва черния оман за изгаряния, белия трън за навяхване. Как да приготвя ехинацеята за множеството й приложения. Вдигна поглед, когато видя Дойл на моравата — очевидно майстореше нещо от… брезент.

Сам, разбира се, помисли тя, леко раздразнена.

Забеляза Райли, която изкачваше лекото възвишение към басейна, понесла две чаши с широко гърло, пълни с ледена течност.

— Великолепни маргарити! — обяви тя и подаде едната на Саша.

— Благодаря.

— Още ли си сърдита?

Тя отпи глътка — наистина беше великолепно.

— Уморих се да се сърдя.

— Тогава ще седна при теб. Сериозно четиво — додаде тя, хвърляйки поглед към дебелата книга с гравирана кожена подвързия.

— Уча се как да помагам на Бран да лекува рани.

— Тази сутрин свърши добра работа и без книгата. Аз обаче не се справих много добре — продължи Райли. — Промених се пред публика и първоначално бях малко обезпокоена. А Аполон…

— Къде е той?

— Отиде на брега с Аника. Добре е. Все едно нищо не се е случило.

— А ти?

— Както казах, ако ме ранят като вълк, ми минава бързо, дори и след промяната. Виж, знам, че криенето на истината също е лъжа, но…

— Положила си клетва.

— Положих клетва и пред теб.

Най-после го каза, помисли си Саша. И остатъкът от гнева й се стопи, след като видя, че приятелката й я разбира.

— Да, така е. А сега, понеже се уморих да се сърдя, виждам, че правиш всичко възможно да не нарушиш и двете. Изглежда цяла вечност, Райли, но става дума само за няколко дни. Няма да те накажат.

— За жалост, ти нямаш думата.

— О, напротив! — Тя отпи отново. — Мисля, че всички имаме думата. И те ще трябва да ни послушат.

— Откога стана толкова „печена“?

— Може би откакто престанах да се питам: „Защо аз?“. Ако хората ме мислят за слаба, ако Нереза мисли, че съм такава, това е защото бях слаба. Нека тя продължи да си го мисли, може да се окаже преимущество. Но никой друг няма да го прави повече. Включително аз.

— Ако това има значение, никога не съм те мислела за слаба. Ти се справяш чудесно, предвид краткото време, за което трябваше да се научиш. Хайде да се върнем само месец назад. Тогава вярваше ли в магьосници?

— Сънувах един — него — но не. Наистина не вярвах.

— В ликани?

— В никакъв случай! Все още работя по въпроса.

— Но ето те сега и не бих казала, че поведението ти говори за слабост. Вълшебни компаси, заклинания, трансформации. Каквото и да крие Аника в ръкава си, освен факта, че е седмата дъщеря на седма дъщеря, не би ме изненадала особено, предвид собствените ми произход и възпитание.

— Мислиш, че и тя крие нещо?

— Как може някой да е толкова щастлив! И тази торба с монети… Бих казала, че е фея, но те не са толкова освободени.

— Да не искаш да ми кажеш, че феите съществуват?

— От собствен опит знам, че всичко, залегнало във фолклора, се основава на факти. Сигурно тя ще изплюе камъчето първо пред Сойер. Много си пада по него. А и този наш мачо… — Райли отпи бавно, докато гледаше как Дойл повдига нещо голямо, дебело и кръгло. — Постоянно мълчи, но слуша всичко.

— Крие нещо от нас.

— Безспорно. Може да е някакъв вид демон.

— О, я стига!

— Не всички са изчадия адови, също както и не всички ликани са човекоядци. Той доста харесва Бран и цени точното око на Сойер. Каквото и да е, и той е мъж и намира Аника за очарователна. Още не е решил какво да мисли за теб и мен.

— Съгласна съм с всичко, което казваш.

— И не вярва докрай на никой от нас. Би предпочел да действа сам.

— И тук съм напълно съгласна с теб, но ще му се наложи да се промени. И какво, по дяволите, прави сега?

Саша се надигна, защото нямаше друг начин да разбере. Като пъхна книгата под мишница, тя се упъти към него. Райли сви рамене, също се изправи и я последва.

Приближавайки Дойл, Саша видя, че той закрепва мишена за един ствол, и се зачуди защо човек, който предпочита мечове, се нуждае от мишена.

После той разтвори ципа на един калъф, оставен на земята.

Лъкът беше черен и лъскав. И смъртоносен. Саша почувства как кожата й настръхна, когато Дойл пъхна крака си в стремето, запъна лъка. Хвърли бърз поглед в тяхната посока, преметна колчан, пълен със стрели, през рамото си. Постави една на лъка, вдигна го, прицели се. Стрелата се заби в мишената на около сантиметър от центъра.

— Добра стрелба — кимна Райли. — „Страйкър“, нали? От новите. Каква е силата на опън?

— Едно петдесет и пет.

— Ти ме изненадваш, мислех, че можеш да опънеш повече.

— Не ми е основното оръжие. А ти колко можеш?

— Мога това. — Тя подаде чашата си на Саша, протегна ръка.

Дойл се поколеба, но й подаде лъка.

— Хубав е, лек. Няма да ти тежи по време на лов.

Също като него и тя пъхна крак в стремето, бицепсите й се надиплиха, запъна арбалета. Взе си една стрела от колчана, зареди.

Улучи десетката от другата страна, горе-долу на едно и също разстояние от него.

— Заглушителят е добра идея. Бих казала, че е… колко, около деветдесет мвс?

— Да, нещо такова. — Той отново погледна към Саша. — Бран каза, че си търсиш арбалет?

— Да, така е.

— Не знаех, Саша. Искаш ли да се научиш да стреляш?

— С удоволствие.

Райли веднага подаде лъка на Дойл, взе очилата и книгата от Саша.

— Опъването може да те затрудни. Имам устройство за опън.

— Трябва да се науча да го опъвам ръчно. — Тя взе лъка и го нагласи като тях, пъхна крак в стремето. Но Дойл беше прав, не успя да го опъне. — Ще стана по-силна. А и Бран може да измисли нещо, за да го зареждам. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Трябва ти време да свикнеш с тежестта му. Ще скъсим малко разстоянието до мишената.

— Не! Оттук.

Той сви рамене.

— Стрелата е въглеродна. Няма смисъл да си хабим времето с друга. Трябва да се увериш, че е нагласена добре, иначе…

— Остави ме да опитам. — Тя просто взе стрелата, зареди я. И с едно движение се прицели и стреля.

Стрелата й попадна между техните две, право в десетката.

— Да му се не види! — Райли зяпна към мишената, засмя се с лаещ смях. — Май не е само късмет на начинаещия.

— Използвала съм такъв в сънищата си. Чувството е същото. — Саша свали лъка, за да го разгледа. — Познавам го. Ти каза „мвс“ — това са метри в секунда. Знам го.

Дойл отиде до мишената, извади трите стрели. Когато се върна, взе лъка, нагласи го.

— Направи го пак.

Тя за втори път улучи десетката.

— Не, не е късмет. Или натрупай мускули — добави Дойл, — или използвай устройство за опън. Или пък виж какво може да направи Бран. Вземи за известно време лъка и две дузини стрели.

— Благодаря.

— И го пази. Когато свършиш, ми го върни. — Той отново го нагласи, вторачи се в мишената. — Мислех, че ще стоя тук цял ден и ще те уча как да се прицелваш. Отивам за бира. — Когато той се отдалечи, Райли отпи голяма глътка от маргаритата си.

— Май току-що получи наградата „Дойл Макклиъри“.

— Спечелих нещо по-добро от това. — Саша закова втората стрела на милиметри от първата. — Той беше готов да стои тук и да ме обучава цял ден.

— Надушваш ли вече екипен дух?

— Така мисля. — Този път тя сама прибра стрелите си. Осъзна, че дори това й се струва познато. Рутина.

— Няма да използвам устройството за опън. Никога не съм го използвала във виденията си. Ще дам лъка на Бран — мисля, че така ще мога да го зареждам. Докато стана по-силна.

Тя се зае да прибира лъка и стрелите в калъфа.

— Къде отиде, Райли? Когато тръгна вчера.

— Не много далеч. Трябваше да скрия джипа. И себе си. За предпочитане е да си гол преди промяната. След залез-слънце се върнах обратно — достатъчно близо, в случай че нещо се случи. Така и стана.

— Тази вечер няма нужда да се криеш.

— Права си, излишно е.

— Как се чувстваш по време на промяната.

— Боли. Ставаш по-силен. Получаваш обрив. Всичко в теб препуска. А когато вълкът в мен се освободи, всичко се усилва. Миризми, звуци, зрение, скорост. Но аз си оставам аз. Човешкото винаги е в мен, също както и вълкът.

— И тъй като по залез-слънце ще се лиша от компанията ти, сега ще пийна още една маргарита.

— Навита ли си?

— Защо не?

 

 

В своята пещера Нереза беше създала палат. Смяташе, че си го е заслужила, затова се заобиколи със злато и сребро, с диаманти, които искряха на светлината на факлите. Родена беше да управлява и дългото чакане скоро щеше да свърши.

Не беше нужно да разрушава светове, за да постигне своето. Звездите щяха да й осигурят цялата необходима сила — и когато се сдобиеше с тях, когато се върнеше на Стъкления остров, за да се възкачи на трона, който й се полагаше по право, щеше да създаде каквото си пожелае.

Светове от огън и бури. Светове от роби и страдание. Свят подир свят, които да изпълняват заповедите й. Това беше истинско управление, а царуването й щеше да е безкрайно.

В сферата тя видя как ясновидката използва глупавото си оръжие. Нека си играят, помисли си тя, нека да се наслаждават на привидната си победа — ясновидката, ликанът, магьосникът и…

Удари с юмрук по златната облегалка на трона си, толкова силно, че стените се разтресоха. Около сферата се образува мъгла, едва успяваше да види какво става.

Магьосникът го е направил, помисли си тя. Щеше да му види сметката. О, щеше да я види!

Но още по-дразнещо беше, че не можеше да види какво точно представляват останалите. Това беше работа на Селена — Селена, Луна, Арианрод. Те бяха блокирали възможността й да научи нещо дори от сферата. Ала всичко беше напразно.

Те щяха да се разкрият, точно както бе направила вълчицата. А направят ли го, щеше да знае как да ги унищожи.

Когато му дойде времето, помисли си тя и вдигна обсипано с диаманти огледало, за да се наслади на себе си.

Първо ще ги използва, ще ги остави да я отведат при Огнената звезда.

Тогава ще ги смаже и ще им я отнеме. И звездата ще я отведе при останалите две. Тя ще използва всичко, което имат, ще изсмуче силите им, ще се зареди с енергията им и ще ги остави да изгният.

И ще бъде вечна. Няма никога да остарее, ще е по-красива от слънцето, по-могъща от всички богове.

Но докато се оглеждаше, отражението в стъклото започна да избледнява, кожата да увисва и да прилепва към черепа. Абаносовата коса изтъня, посивя и стана суха, докато огледалото й показваше как остарява в течение на години, десетилетия, векове.

С яростен вик тя захвърли огледалото, разби стъклото и скъпоценните камъни. С трепереща ръка повдигна бокала до себе си, отпи бързо и жадно. И заедно с отварата и волята си възвърна младостта и красотата. Беше се изтощила по време на снощната атака и се нуждаеше от още отвара. Прогонването й от Стъкления остров я бе лишило от правата й — от тази младост, от тази красота.

Тя започваше да старее. Не като жалките човеци. Не, дори това унижение не беше чак толкова голямо. Но тя старееше. Тялото й постепенно губеше формата си, кожата й — своята еластичност, лицето й — своята красота.

Щеше да си ги върне в действителност, не само илюзията за тях. И щеше да накаже онези, които я бяха довели до това положение, докато се превърнат в прах. Щеше да е кралица на всички и всички, които й се противопоставят, щяха да загинат.

Но първо щяха да страдат.