Нора Робъртс
Огнената звезда (13)

12

Вторият път наистина беше невероятен, а колкото до третия — сексът под душа беше преживяване, което тя определено искаше да повтори. Неведнъж.

Саша се зачуди дали липсата на секс през целия й зрял живот не е причината за ненаситния й сексуален апетит. Все едно, вече беше напълно задоволена и се отправи към кухнята, за да се погрижи за другия си апетит.

Умираше от глад.

Взе една ябълка от купата, наля си чаша вино, преди да огледа съдържанието на хладилника.

Забеляза, че някой беше напазарувал. И тъй като тя все още нямаше никакъв принос, реши да се заеме с агнешките пържоли — ако никой не възрази. Като си тананикаше, приготви лесна марината, изнамери достатъчно дълбока купа, в която да държи дузината пържоли, изля маринатата, остави купата настрана.

Обърна се и извика леко, когато видя Райли, облегната на касата на вратата.

— Божичко! Уплаши ме. Не те чух.

— Беше твърде заета да пееш на птичките и пеперудите и да майсториш дъги.

— Мариновам агнешки пържоли.

— Аха. — Райли забеляза бутилката с вино, наля си чаша. — Е, ще трябва да се откажа от идеята да те използвам, ако имаме нужда от девственица.

— Какво? О! Много смешно.

— Няма нужда да питам добре ли си, от ушите ти излизат дъги.

— Беше невероятно. Не спирам да използвам тази дума. Трябва да има и по-силна.

— И тя става. — Райли вдигна чашата си за наздравица. — Поздравления.

— Някой знае ли какво… че ние…?

— Всеки, който има малко мозък в главата. Къде е твоят магьосник жребец?

Саша трепна, погледна към двете врати.

— Имаше да свърши нещо, а аз умирах от глад.

— Добрият секс гори много калории.

Саша вдигна три пръста.

— Три пъти? Започвам да завиждам.

— Обичайно ли е? Сигурно въпросът ми е глупав, но няма кого да питам.

— Само ще кажа отново — поздравления. — Райли подскочи и седна върху масата. — Три е доста за първото ти родео, но пък изглеждаш свежа. И пак да кажа: браво на жребеца.

— Той го направи вълшебно. Буквално. Вероятно не бива да говоря за това. Да споделям с теб.

— О, au contraire^[1]! Трябва да го правиш, но най-добре стъпка по стъпка. Колко време ще се киснат? — Райли посочи купата.

— Поне час.

— Страхотно. Хайде да се поразходим, тъкмо ще ми разкажеш подробностите. — Райли скочи от масата. — Виж, Аника може да е повече жена от мен, но и аз съм достатъчно жена, за да знам, че когато става дума за секс — особено въведението към него — ти е позволено да споделяш. Освен това самата аз не съм правила секс от известно време и малко припомняне ще ми се отрази добре.

— Къде са всички останали?

Райли допълни чашите им.

— Сойер — трябва да му благодарим за провизиите — отиде да поплува. Беше леко изтощен, защото Аника го е влачила из селото за обеци. Тя е или горе и им се възхищава, или също е отишла да плува. Седмият самурай…

— Кой?

Докато излизаха навън, Райли изимитира вадене на меч от ножница и размахването му.

— О, Дойл.

— Да. Тъй като всички останали бяха, хммм, ангажирани, с него седнахме и разгледахме картите. Голямо кюскане падна по въпроса къде да търсим. Той има много яка глава.

— Къде ще отидем?

— Аз избрах. И той — добави Райли. — Споразумяхме се, преди да се стигне до проливане на кръв. Затова потегляме в седем и половина. Сега можеш да ми опишеш вълшебния секс в границите на приемливото, докато упражняваш комбинациите.

— Комбинациите? — Саша замахна озадачено с юмрук. — Но аз съм пила.

— Саша. — Поклащайки глава, Райли остави чашата си на каменната стена. Най-добрият бой става, когато си пил. — Тя затанцува на пръсти, приведе рамене. — Покажи ми какво можеш.

— Добре тогава. Но не знам как ще мога да замахвам и в същото време да говоря за секс.

— Задача с повишена трудност.

 

 

Докато работеше, Бран долови движение отвън. Спря, пристъпи до отворения си френски прозорец и видя, че Саша тренира бокс с Райли.

Вече не под прикритието на маслиновата горичка, отбеляза той. А на открито. В толкова отношения се беше променила.

Изглеждаше му невероятно, че бе изминала по-малко от седмица, откакто бе излязъл на хотелската тераса и я бе видял за първи път. Пръстът на съдбата. Пръстът на съдбата и за шестимата, всички толкова различни, от различни места, но събрани заедно. За да се обединят в търсенето, което бе част от семейното му задължение, част от техния дълг още от време оно.

Но дали съдбата го караше да изпитва толкова силни чувства към ясновидката от Америка? Привличането, желанието? Да, бяха истински, нормални, искрени. Но останалото… трябваше му време да проучи и прецени останалото. А времето му беше кът. Той бе прекарал с нея повече, отколкото трябваше. А сега губеше още време, като я наблюдаваше. Но пък беше хубаво да я види как се засмя, когато Райли отметна глава, размаха ръце и се строполи на земята, сякаш я бяха нокаутирали.

Това е приятелството, помисли си Бран. Необичайно силно за толкова кратко време. Коравата малка археоложка и самоизолиралата се от света художничка.

Докато разсъждаваше върху това, на стълбите откъм скалата се появи Аника, около миниатюрните й бикини се развяваше пъстър саронг.

Още една странна птица, помисли си той, докато Аника вървеше към другите две жени, Саша изпълняваше нещо като страничен ритник, а Райли клатеше развеселено и леко снизходително глава.

Трите стояха под отслабващата слънчева светлина, всичките красавици по свой уникален начин. Аника обви ръце около Саша в характерната за нея жизнерадостна прегръдка, после направи три странични премятания и саронгът й се развя — а кучето се втурна след него. Сигурно за да не бъде надмината, предположи той, Райли направи предно кълбо. Аника — кълбо назад. После двете жени продължиха да обучават Саша — която определено се нуждаеше от обучение. Бран ги наблюдаваше още известно време, запленен от начина, по който залязващото слънце проблясваше върху тях, начина, по който смехът им достигаше до него, довян от вечерния бриз.

Най-сетне се върна към работата си. Смехът беше като тоник, помисли си той, но уроците бяха като точенето на хладно оръжие.

Той се канеше да направи същото.

 

 

Когато се върна в къщата, Саша завари Сойер да души маринованите й пържоли. Той вдигна поглед към нея.

— Как ще ги приготвиш?

— Ти какво предлагаш?

Той сви рамене.

— Просто щях да ги метна на грила. Това изглежда засукано.

— Не, не е. Помислих си — в Гърция сме, значи агнешко, и снощи прочетох няколко рецепти. Съвсем лесно и бързо е. Запържваш ги леко в зехтин и чесън. Малко подправки, малко лимонов сок.

— Действай тогава.

— Не съм приготвила гарнитурата, а вече става късно.

— Аз ще се заема с нея. — Той извади една бира. — Работа в екип. — Отвори бирата, отпи. — Ти изглеждаш… здрава.

— Здрава?

— Да. — Той се ухили. — Здрава. Ще ида да набера малко билки.

— Може да сложа мащерка в агнешкото.

— Имаш я. — Той я потупа по бузата, докато минаваше край нея. — Здрава.

Страхотно, помисли си тя, и се премести на мивката, за да се измие. Нямаше нищо лошо в това млада жена да изглежда здрава. Просто не беше сигурна дали трябва да й личи толкова, а случаят очевидно беше такъв.

Извади огромен тиган, зехтина, взе главичка чесън. Аника влезе с танцуващи стъпки да вземе чиниите. Саша чу гласа на Райли отвън и този на Дойл, докато прибираше косата си, за да не й пречи в готвенето.

Докато чистеше чесъна, Сойер се върна с билките. Постави тенджера с вода върху печката, преди да изсипе няколко пресни червени картофа в мивката.

— Сваряваш ги, докато омекнат — каза той, докато ги миеше. — После ги сотираш или както там се казва, в масло и билки, розмаринът трябва да преобладава. Изглежда сложничко, като твоите пържоли, но не е.

— Екипна работа.

— Абсолютно.

Тя му се усмихна широко, после видя да влиза Бран. И се почувства много, много здрава.

— Истинска домашна обстановка! Трябва ли ви помощ?

— Знаеш ли как се приготвят аспержи? — попита го Сойер.

— Идея си нямам — отвърна Бран, отпивайки глътка вино от чашата на Саша.

— Ще трябва да се научиш.

Тя загря зехтина, докато картофите се варяха. Даде на Бран собствена чаша вино, докато Сойер го инструктираше как да приготви аспержите. Райли влезе, за да нахрани кучето. Дойл си взе бира и попита кога, по дяволите, ще ядат. Аника влезе за още свещи.

Като семейство сме, помисли си Саша. Чувстваше ги като семейство.

Каквото и да се случеше утре, тази вечер тя имаше семейство.

 

 

Разбра какво е да делиш легло с мъж. Мъжете заемаха прекалено много място, но преживяването сутрин си заслужаваше.

Като остави Бран да се погрижи за закуската, тя отдели време да напише имейл на майка си с прикачени снимки от изгледите наоколо. Онова, което липсваше като подробности — сексът, отмъстителните богове и обучението в боксиране — бе компенсирано с жизнерадостно бърборене.

Помисли си колко ще се зарадва майка й, че тя се наслаждава на… почивката си. И си създава приятели.

Щом изпрати имейла, Саша взе ластиците за трениране, които Райли й бе заела, и ги използва, както бе инструктирана, за натоварване на бицепсите и трицепсите, за латерално раменно повдигане.

Помисли си, че има и още упражнения, но не можеше да си ги спомни — и тъй като ръцете й скоро я заболяха, прекрати тренировката. Грабна чантата си, шапката и излезе през френския прозорец.

Ослепително яркото слънце я накара да вдигне ръка, за да заслони очите си, докато с другата ровеше в чантата за очилата. Когато стигна в подножието на стълбите и си ги сложи, светът стана тъмен като нощ.

— Така — промърмори тя и вдигна ръка, за да посочи към морето. — Черните й кучета идват, псета, яхнали нощта с прилепови криле. Създадени единствено да сеят смърт. Стомана, която реже, разкъсва. Но огънят, червен като кръв, жежък като ада, от който изскачат хрътките й, трябва да гори, да гори, да гори. Червена е звездата, сърцето й е огън. Огънят ще я предпазва. Времето за трансформация е дошло. Ярката бяла луна и ярката бяла магия с избраните шестима и всичко, което те могат. Срещу това ще удари тя. Срещу нея ще се изправим ние, на живот и смърт. Затова сме създадени. Затова сме се събрали. А световете чакат, защото съдбата им е в нашите ръце.

Когато тя се олюля, Бран я улови през кръста, за да я задържи.

— Господи, главата ми!

— Ще продължаваш да се бориш с нея — каза той нежно и я пусна да седне на масата. — Това е несъзнателно. Навик.

— Малко сок. — Аника коленичи до нея. — Или искаш вода?

— Не, благодаря. Сокът е добре. — Все още разтреперана, Саша отпи.

— Помниш ли какво каза?

— Не я закачай! — Райли смъмри Дойл.

— Просто зададох въпрос.

— Няма нищо. Да, мисля, че помня. И виждам. Изведнъж денят се превърна в нощ. Все едно си угасил лампа. И ги видях как летят над водата и идват насам. Като прилепите в пещерата, но по-големи.

— Нарече ги кучета… — подкани я да продължи Бран.

— Да, приличаха. Като… гаргойли^[2]. Безформени тела, много големи глави. Нокти, зъби. Нападаха ни.

— Кога?

— Не знам. Не е ясно. Нощ. Тази вечер? Утре вечер? Следващата седмица? Не знам. Тя е с тях и се храни с тяхната и нашата кръв. Като вампир. Храни се с кръвта и смъртта.

— Ти говореше за огън. Като оръжие и щит за звездата.

— Ще ми се да знам какво означава.

— Светла магия. — Бран я погали по косата.

— Бяла магия. Борим се с Нереза чрез нея, докато тя се бори срещу нея. Но има и още нещо. Ще се опитам да се съсредоточа.

— А междувременно? — попита Дойл. — Това време на трансформация? Какво е това?

— Не бих се оглеждал за Оптимус Прайм^[3] — вметна Сойер. — В известен смисъл ние сме тези, които се трансформират. От самотни търсачи — в хора, които работят в екип. Може би още не сме изминали целия път, затова ще трябва да поработим още по въпроса.

— Може и така да е, но докато това трансформиране е в ход, ни предстои битка. Рано или късно — отбеляза Дойл. — Струва ми се, че твърде много разчитаме на магьосничеството.

— Когато се изправям срещу бог убиец, предпочитам да имам подръка някой магьосник — отвърна рязко Райли.

— Не съм против. Но тъкмо защото ще се изправим срещу бог убиец, трябва да имаме план за битката.

Райли кимна.

— Прав си. Хайде да хапнем, после тръгваме и ще поработим върху този план в лодката. И студената закуска си е закуска — каза тя, докато сядаше.

Бран махна с ръка към яйцата с бекон върху платото.

— Сега е топла.

— Видяхте ли това? — Райли щастливо отрупа чинията си с храна. — Хубаво е да имаш подръка магьосник. — Тя потупа бедрото на Саша под масата с една ръка, загреба яйца и ги изсипа в чинията й с другата. — Дори когато си малко замаян. Храната ще ти помогне да се оправиш, освен това ни чака цял ден работа.

Ще се взема в ръце, зарече се мълчаливо Саша. И въпреки че беше леко замаяна, взе вилицата и започна да се храни.

Саша направи всичко възможно да се успокои по пътя към първата пещера. Предния ден се бе справила добре с гмурканията — дори й беше харесало. Но видението от сутринта я беше разтърсило и напрегнало. Надяваше се хладният влажен вятър и проблясващото на слънцето море да успокоят нервите й. Когато не го сториха, зарови в чантата си за скицника.

— Всичко ще е наред. — Когато тя хвърли поглед към Бран, той потупа с пръст слепоочието й. — Няма нужда да си ясновидец, за да го знаеш. По-добре се отпусни. Тук сме с определена цел и тя не е да се провалим в нещо, което едва сме започнали.

— Подушвам кръв — каза тя тихо. — Чувам писъците, които надават тези създания, когато се изсипват от небето. Усещам лудостта им. Нейните създания, Бран, изтъкани от омраза и лудост. Единствената им цел е да сеят смърт.

— А нашата е животът. Вярвам, че ако животът се бори за себе си, ще спечели. Повярвай в живота! Повярвай в себе си и в това, което е в теб.

— Опитвам се.

Докато обличаха екипите, Сойер закачи на своя и камера.

— Купих я вчера от селото. Снима на дълбочина до шейсет метра. Реших, че трябва да започнем да документираме.

— Аз си водя дневник. — Райли разгледа камерата. — Хубава играчка. Добра идея, Сойер. Снимки и видео?

— Да. Ще направя и едното, и другото, да я видя как работи.

Макар гмуркането да се оказа приятно и красиво, дори забавно, защото Аника изпълни подводни гимнастически номера за пред камерата, не откриха друго, освен обичайното. И макар Саша да се улавяше, че се оглежда през рамо и очаква да види черен облак от крилати създания, изскачащи от морето, установи, че се чувства все по-уверена по време на гмурканията.

— Хидратирайте се. — Райли бръкна в хладилната чанта за вода, след като бе прибрала използвания си кислороден апарат. — Дотук огледахме три. Сега ще избера аз — добави тя и подхвърли бутилка към Дойл.

— Аз ще разгледам снимките.

— Искам да ги видя. — Аника се сгуши на пейката до Сойер.

Тъй като се бе наклонила към Сойер и бе поставила ръка на рамото му, Саша почувства как го обладава страст. Изненадана от откровената й проява, притеснена, че не я е блокирала, тя се отдръпна леко.

Не че някой може да го вини, помисли си, докато Аника се навеждаше още по-близо. Но да го разбере и да го почувства бяха две различни неща. За да не го притеснява, Саша се премести от другата страна на лодката, където Дойл старателно изучаваше картите.

— Спря ли се на друго място? — попита го тя.

— Възможности много. Трябва да ускорим темпото.

— Което е бавно, защото аз нямам опит.

— Справяш се.

Дойл вдигна очи към нея и тя почувства нещо скрито и старателно пазено.

— Оглеждаш ли се за нещо?

Тя отговори също толкова нехайно:

— Опитвам се да не го правя.

Той взе бутилката с вода, като все така я наблюдаваше.

— В семейството ти има ли и други ясновидци? Обикновено е наследствено.

— Не. Поне аз не знам да има.

Изведнъж Саша си помисли, че не го познава, не и както чувстваше, че вече познава останалите. Дойл беше твърде сдържан. Което означаваше, че и той не я познава. Може би трябваше да се постараят да променят това.

— Пък и семейството ми не е кой знае колко голямо — продължи тя. — И двамата ми родители са единствени деца, виждах бабите и дядовците си само от време на време. Баща ми си тръгна, когато бях на дванайсет. Не можеше да понесе дарбата ми. Мама му се извиняваше вместо мен, после се извиняваше на мен. Мразех я за това, което не е съвсем честно. Тя правеше всичко по силите си. Но предвид всичко, предпочетох да живея сама, за да не се притеснявам от дарбата си. На място, където мога да се фокусирам върху изкуството. И ми хареса.

Тя погледна към останалите четирима, които се въртяха около камерата на Сойер.

— Но това ми харесва повече. Макар да знам какво може да се случи, какво ще се случи. Това е по-добро. Ами ти?

— Какво аз?

— Имаш ли семейство?

— Не. Вече не.

— Трудно е без семейство. Не го осъзнавах, докато… — Тя отново погледна назад. — Струва ти се, че е хубаво да си сам, преди да осъзнаеш, че грешиш.

— Има си и предимствата. Тревожиш се само за един човек. Искаш да поемеш наляво — поемаш наляво, защото никой не те кара да вървиш надясно.

— Предпочитам да вървя надясно, поне да пробвам да вървя надясно, отколкото отново да съм сама. Харесва ми как Сойер говори за семейството си, особено за дядо си. И Райли и Бран за техните. Те не знаят какво е да си сам, поне не като нас. А Аника…

Тя не можеше да си представи, че Аника е сама, но изведнъж й хрумна, че никога не я е питала.

— Аника? Имаш ли семейство?

— Семейство? — Аника отметна назад дългата си плитка и се усмихна. — Да. Имам шест сестри.

— Шест… — поде Сойер.

— … сестри? — довърши Райли.

— Да. Аз съм най-малката. Шантала е най-голямата, после Лорели, след това…

— Ти си седмата дъщеря — прекъсна я Бран.

— Татко казва, че е прокълнат. Шегува се — добави тя.

— А майка ти? — Дойл се премести по-близо. — Тя има ли сестри?

— Има шест, също като мен.

— И е най-малката? — Бран хвърли поглед към Дойл, докато Аника кимаше.

— Гледай ти! — Райли върна камерата на Сойер. — Значи си имаме седма дъщеря на седма дъщеря. А притежаваш ли ясновидска дарба, Аника?

— О, не като Саша. Знам някои неща. Просто понякога знам. Знаех, че трябва да съм на брега, за да ме намери Сойер. Да съм тук — в това време, на това място. Затова дойдох. Не обичам да се бия, но знаех, че ще го направя. Саша вижда неща, които помагат. Които предупреждават. Аз виждам само какво трябва да правя.

— Онова, което виждаш, може да помогне — увери я Сойер. — Трябва да го споделяш с нас.

— Искам да помогна. Когато намерим огнената звезда, ще стане по-трудно. Нереза ще се разгневи, че имаме нещо, което тя желае.

— Звучи логично — съгласи се Райли.

— По-добре задай курса, Дойл. — Погледът на Бран бе твърд и блестящ. — Да видим колко можем да я ядосаме.

Не намериха нищо, въпреки че направиха цели три гмуркания. Умората тегнеше над лодката като облак по време на обратния път до пристанището. Саша се помъчи да се отърси от нея, като си повтаряше, че едва са започнали. Едва ли щяха да се натъкнат на наградата без усилия и проливане на пот.

Но чувството за приключение в този ден се бе стопило, останала бе само бледата сянка на страха.

Той изглеждаше заразителен.

Сойер си играеше с компаса, потънал в мисли. Райли се бе навела над дневниците си. Дори Аника бе изгубила част от блясъка си и седеше свита на пейката, вперила неподвижен поглед във водата.

— Ти си ме видяла — каза накрая Бран. — На скалата, в бурята. Да викам бурята. Светкавиците. Може би е време.

— Не! — Паника сви стомаха й.

— Не бива да позволяваш на страха да замъглява преценката ти.

— Наистина я замъглява, но не е само това. В действията ти имаше нещо спешно, неотложно, дори отчаяно. Независимо от опасността, независимо от отсрещната мощ. Не се отнася за настоящето. Не знам кога или защо, ала съм сигурна, че не се отнася за този момент.

— Но ще кажеш, когато моментът настъпи, нали? — Той покри ръката й с длан, преди тя да отговори. — Истината, Саша. Обещай!

— Да. Ще ти кажа, въпреки че ти също ще го усетиш.

Това само увеличи страха, докато се оправяха с апаратурата и екипировката. Имаше нужда да рисува, реши Саша. Да се изгуби в работата за час. Когато Райли спря пред вилата, а Дойл изрева зад нея с мотоциклета си, тя вече бе планирала нова серия за местната флора.

— Отивам в селото — обяви Райли. — Трябва да говоря с някои хора, да ударя една-две жици.

— Мога да дойда с теб — предложи Аника.

— Няма да пазарувам. Не ме чакайте за вечеря — добави тя. — Всъщност изобщо не ме чакайте. Може да си легна с някой готин тип.

— По-добре не излизай сама — промърмори Сойер.

— Мога да се грижа за себе си, каубой! — Кучето завря глава в джипа, завъртя опашка като метла. — Ти ще ме чакаш тук, красавецо. — Макар да разроши козината му, тя го отпъди. — Ще се върна, когато се върна.

Кучето се загледа печално подире й, докато тя се отдалечаваше с джипа, след което облегна едрото си тяло на Аника.

— Всичко е наред. Аз ще играя с теб.

Всички се разотидоха, само Саша остана загледана в праха, който се вдигаше подир джипа по тесния път.

— Какво има? — попита я Бран.

— Не знам. Имам някакво чувство. За нещо.

— Отвори се за него, Саша. — Той постави ръце върху раменете й, потърка ги.

— Не мога да стигна толкова далеч. Тя не го иска. Просто знам, че не ни каза истината — или поне не цялата. Трябва да се освободя от това. Имам нужда да рисувам известно време.

— И аз имам работа.

— Ние не сме истински екип — продължи тя, докато вървяха към къщата. — Нямам предвид теб и мен. Имам предвид всички нас. Снощи ми се стори, че наистина сме близки. Но сега имам чувството, че всички сме се затворили в черупките си. Може би затова нещо не е наред.

— Според мен сме уморени. Имахме тежък ден.