Нора Робъртс
Огнената звезда (12)

11

Лодката не приличаше на надуваема. Във въображението си Саша бе нарисувала жълт спасителен сал и когато видя истинска лодка с мотор, покрита кабина и пейки — която при това остана доста стабилна, когато тя пристъпи на борда — я заля вълна на облекчение.

Докато не видя екипировката за гмуркане.

— Горе главата! — Райли я тупна по рамото. — Ще се справиш. Ами ти, ирландецо, говори се, че магьосниците не можели да минават през вода.

— Не е въпрос на възможност, а на желание. — Той извади малко шишенце от джоба си, изгълта съдържанието. — Ще се справя. Кой ще управлява това нещо? — Райли се поколеба и хвърли поглед към Дойл, докато проверяваше екипировката в рубката. — Можеш ли да я управляваш?

Той сви рамене.

— Разбира се.

— Ще ти дам указания. Аз трябва да обясня на новаците как да боравят с екипировката.

— Тоест на мен — уточни Саша. — Не трябва ли някой да остане в лодката? Мога аз да го направя.

— Затова са котвите и буйовете. Ти гмуркал ли си се? — обърна се Райли към Бран.

— Няколко пъти, да.

— Ами ти?

Сойер кимна.

— Повече от няколко.

— Знам как се прави — каза Аника, преди Райли да я попита.

— Добре, обличайте неопреновите костюми и да тръгваме. — Тя отиде до рубката.

Саша може и да бе изпълнена със съмнения, но си каза, че ще се справи. Беше добра плувкиня, издръжлива, така че, ако нещата се объркат…

Съблече се по бански костюм — обикновен черен цял бански, не като микроскопичните бикини на Аника — и започна да се напъхва в неопреновия костюм, като извиваше тяло, докато Дойл отвързваше лодката.

— Забавно е — каза й Сойер, докато вдигаше ципа на своя. — И трупаме опит.

— Имам чувството, че откакто съм в Корфу, всеки ден трупам опит.

Той й се усмихна и се зае да проверява кислородните бутилки.

— Ето на това му викам забавление!

Когато Райли видя, че Сойер вдига един харпун и го разглежда внимателно, изведнъж си помисли, че той — че всички те — трябва да се приготвят за нещо повече от забавление.

— Добре. — Райли се върна от рубката, дръпна повдигащата се седалка на дълга ниска пейка. — Първото място за гмуркане е само на няколко минути оттук. Маски, регулатори, колани. Ще проверим всичко — успокои тя Саша. — На нашия капитан Блай^[1] няма да му е много приятно, но първо ще направим едно хубавичко лесно гмуркане. Едва ли ще попаднем веднага на блестяща звезда, но всички ще имат шанса да — ха-ха! — си оплакнат краката. Видимостта трябва да е добра, така че нека да останем заедно — доколкото е възможно — за да се виждаме един друг. Стандартно изискване за взаимопомощ.

— Аз ще поема Саша, Райли. — Бран извади собствения си водолазен нож от чантата. — Щом се гмурне, ще забрави, че се е бояла.

— Съмнявам се — промърмори Саша.

— Довери ми се.

— Сега за оборудването… — Райли вдигна дебела жилетка. — Компенсаторна жилетка — КЖ. Тя носи кислородната бутилка и ще ти помогне да поддържаш неутрална плавателност. Това е целта. Отначало ще плаваш на повърхността и тежестта на жилетката ще ти помогне да се гмурнеш. Колкото по-дълбоко слизаш, толкова по-малка ще е плавателността, затова жилетката ще я регулира. Искаш ли да чуеш техническите подробности?

— Не мисля.

— Имаш щипки за аксесоарите. Манометър на регулатора, дълбочинен манометър, нож. Всичко трябва да е добре прикрепено, за да не ти се пречка.

Райли заговори за вдишването, балансирането, дихателните техники. В главата на Саша настъпи хаос, докато стоеше и слушаше обясненията за различните части от екипировката, които й надяваха или прикрепяха към нея.

Дойл подрани с гасенето на мотора.

— Хайде да го направим за трийсетина минути, да видим как ще мине.

— Половин час? Там долу?

— Ще изтече по-бързо, отколкото си мислиш — успокои я Бран, докато компетентно се грижеше за собственото си оборудване.

Дойл спусна котвата; Райли хвърли във водата маркиращия буй.

— Пещерата трябва да е на запад. — Тя посочи към лицевата страна на скалата. — Сойер, по-добре ти и Аника да се гмурнете първи, Саша и Бран ще ви последват. С Дойл ще сме точно зад вас. Постой няколко минути с жилетката, за да свикнеш с нея — посъветва тя Саша и надяна своята.

Сойер си сложи маската и шнорхела и като седна отстрани на лодката, вдигна палец, преди да се изтърколи заднешком във водата.

Саша имаше време да си помисли: „О, божичко!“, преди Аника да се засмее и да направи същото като Сойер.

— Ти можеш да се гмурнеш с краката напред, ако предпочиташ — каза Бран.

— Стълбичката е откъм левия борд — обясни Дойл, докато вдигаше ципа на неопреновия си костюм.

— Позволи ми да ти помогна с костюма — продължи Бран.

Да й помогне, помисли си Саша. Да я наблюдава, да се грижи за нея. Започваше да й писва. Тя се насочи непохватно към ръба на лодката в плавниците си, приготви се за гмуркане.

— Придържай маската си с една ръка. Просто се претъркулваш. — Бран я потупа леко по крака. — След две секунди съм при теб.

Преди да успее да реши какво да отвърне, Саша затвори очи и се претърколи.

Падането бе по-продължително, отколкото бе очаквала. Когато докосна водата, нададе кратък вик, вдиша твърде много въздух. Зарита яростно, за да излезе на повърхността, но Бран вече беше до нея, улови я за ръката.

Направи бавно движение надолу със свободната си ръка, давайки й ясен сигнал да не бърза и да се отпусне. Тя ужасно искаше да се изкачи нагоре, обратно при светлината и въздуха, но той посочи надолу и я затегли със себе си.

Паниката стегна гърлото й и я замая. Саша знаеше, че диша твърде бързо — точно както Райли я бе предупредила да не прави — но просто не можеше да се контролира.

После видя Аника през невъзможно прозрачната вода — правеше плавни салта, осветявани от слънчевите лъчи, проникнали през повърхността. О, сигурно е страхотно да си толкова свободен, помисли си тя, и изведнъж осъзна, че и тя е свободна — би могла да бъде. Нищо не я задържаше, освен собствените й страхове. Може и да не беше готова за салта, но това не означаваше, че трябва да се предаде.

Започна да се бори с дишането си — все още твърде учестено, но по-овладяно — и леко стисна ръката на Бран, за да му покаже, че е добре.

И най-после се отпусна и започна да разглежда света около себе си.

Цветовете на коралите, толкова наситени и богати, полюшващите се растения, дръзко стрелкащите се риби. Далеч повече от видяното в съвсем елементарното гмуркане с шнорхел, което бе направила по време на зимната почивка в Аруба преди няколко години.

Този път не просто гледаше към света наоколо, сякаш надзърта през стъклена витрина. Тя беше част от него.

Заедно с Бран заплува покрай рифа и направи изумен жест, когато видя яркооранжева морска звезда, прилепена към една скала. Зърна още една, после тъмночервен сюнгер, забеляза един рак, който припкаше по пясъчното дъно, сякаш закъснява за среща.

Когато видя отвора на пещерата, паниката отново се опита да я завладее. Райли изникна до нея, махна й кратко с ръка и се понесе право към тъмното плитко устие отпред. Дойл се стрелна във водата подире й и щеше да влезе пръв в пещерата, ако Райли не му беше препречила пътя.

Чакаха нея, осъзна Саша, и четиримата. Аника плуваше около останалите трима. Тя зарита с крака и се понесе напред, с Бран до себе си.

Шестимата влязоха в пещерата двама по двама и светлината помътня. Тук светът беше сумрачно зелен, а обитателите му приличаха на размазани петна. Постепенно петната се превърнаха в дълга гънеща се змиорка, двойка октоподи с поклащащи се пипала. Зад полюшващите се растения се криеха неща, които сигурно жилеха и хапеха, помисли си тя.

Чуваше ударите на сърцето си, докато плуваше през призрачната зелена светлина на тунела.

Той се разшири, напомняйки й за наземната пещера, която бе решила, че принадлежи на Нереза. Погледна нагоре, почти очаквайки да види прилепи, които плуват и й се нахвърлят. Вместо това видя светлина и дървета и се загледа изумено в отвора между световете. Поредният октопод, нехаещ за тях, се понесе по дъното на пещерата, а ято сребристи риби се стрелнаха като една, когато тя посегна да ги докосне. Саша забрави за страха си, докато изучаваше изумително красивите форми на коралите, живите сюнгери, странното плавно движение на морската звезда, която, обезпокоена, напусна убежището си.

Саша си помисли каква картина би могла да нарисува, ако успее да съхрани в главата си всичко това достатъчно дълго, за да го скицира. За известно време забрави страховете си и истинската цел, завладяна от трепета на откривателя.

Изненада се, когато Райли я потупа по рамото, посочи й часовника, после тунела. Саша с неохота изплува навън с останалите.

Когато излезе на повърхността, яркият блясък на слънцето, вкусът на въздуха, допирът му до кожата й я объркаха. Тя се изтегли нагоре и застана с маска в ръка, загледана във водата. Вече знаеше какво живее в нея.

— Ти си роден водолаз! — Райли я щипна леко по рамото, преди да седне, за да свали плавниците си. — Искаш ли да се гмурнеш пак?

— Да.

— Хубаво. Днес ще направим още едно-две по-лесни гмуркания. Ти не изпита ли някакво чувство, докато бяхме долу?

— Чувство? О! Не. Не, но не мислех за звездите, бях ги забравила. А трябваше да…

— По-добре ще ги усетиш, ако не си напрегната. — Бран й подаде бутилка с вода. — Ако всички не сме напрегнати. Хареса ти, нали?

— Ти беше прав. Трийсетте минути направо излетяха. Не ми се излизаше.

— Добре се справи. — Сойер взе кутийка кола от охладителя и когато Райли му кимна, я подхвърли към нея, извади друга за себе си. — Не всеки, който може да плува, се гмурка добре — поне не веднага. А нашата Аника? — Той измъкна още една кола, подаде й я. — Ти плуваш като риба!

— Забавно е да плуваш с приятели.

— Едва ли ще намерим каквото търсим в другите две пещери тук. — Дойл си извади бутилка с вода.

— Само така ще можем да ги задраскаме от списъка, а и Саша трябва да се упражнява.

— Не се съобразявайте с мен. Ще се справя — увери ги тя.

— Да, сигурно. Но не бива да забравяш, че долу не е естествената ти среда и си жива само благодарение на екипировката. Ами ако попаднем в беда, докато сме под водата — както в онази пещера? Ще ни е нужен опит, за да можем да се измъкнем бързо.

Тя се обърна към Дойл, пъхна ръка под лъскавата си мокра коса.

— Права съм, нали?

— Да. — Той отпи голяма глътка от бутилката. — Разбира се, че си права. А и разполагаме с достатъчно време — успокои той Саша.

— Но ти си готов да действаш.

— Аз съм готов много отдавна. — Той поклати глава и отпи отново, преди да тръгне към рубката. — Но има време.

Те се гмурнаха още два пъти и всеки път Саша се чувстваше все по-уверена. Но трябваше да признае, поне пред себе си, че вероятността да се изправи срещу зъл бог на девет метра под водата доста я притеснява.

Болка, припомни си тя. Сънищата й бяха изпълнени с болка, кръв и битки. Но не си спомняше нищо за удавяне.

Може би това беше добър знак.

Те се насочиха обратно към сушата, за да заредят бутилките, и след общо гласуване обядваха в селото. Ядоха отвън на тротоара, като говореха за гмурканията и внимаваха да не споменават истинската причина за тях.

Комбинацията от храната, слънцето, гласовете, суетнята наоколо превърна въодушевлението на Саша в приятна, отпускаща умора.

Достатъчно свикнала с шофирането на Райли, за да се тревожи, тя се унасяше по време на краткото пътуване до вилата, представяйки си как ще се сгуши в леглото в тихата си стая и ще се наспи.

— Ще проверя някои неща. — Райли слезе от колата и кучето припна към нея. — Здрасти, Аполон, казах ти, че ще се върнем. — Тя хубавичко разроши козината му. — И утре ще е същото, затова трябва да си изработим стратегия, да опитаме по-трудно гмуркане — поне веднъж.

— Може ли да взема джипа? Имам малко работа в селото — обясни Сойер.

— Току-що бяхме там.

— Не исках да ви задържам.

Райли сви рамене и му подхвърли ключовете.

— Може ли да дойда с теб? Да пазарувам?

— Ами, всъщност… — Но Сойер направи грешката да погледне в сияйните очи на Аника. — Става.

— Сойер падна жертва — изкоментира ухилено Дойл.

— Май ще се наложи да извадиш няколко монети от торбата, Бран. Имам човек, който ще даде хубава цена за тях. Сама ще ги подбера, може да се отбием при него, преди да се качим на лодката утре сутринта. Така ще имаш достатъчно пари за харчене — обърна се Райли към Аника.

— За пазаруване.

— Да, точно така. Ще се свържа с човека. И да ми върнеш джипа цял и непокътнат! — предупреди тя Сойер и се упъти към вилата с Аполон.

— И аз имам работа. — Дойл тръгна след нея.

— Вземи малко пресни продукти — каза Саша.

Сойер й хвърли бърз поглед, докато се настаняваше зад кормилото.

— Да, май трябва да подновим запасите. Ще измисля нещо.

— Аз искам нови обеци. — Аника скочи на мястото до шофьора.

— Защо жените си умират за обеци? — зачуди се Сойер.

— Красиви са! Чао. — Аника помаха на Саша и Бран. — Отиваме на пазар!

— Дано боговете се смилят над него — промърмори Бран, хвана Саша за ръката и я поведе към стъпалата на терасата.

— Ще ми се да направя нещо продуктивно — каза тя. — Още няма три следобед.

— Продуктивно, значи.

— Трябва да скицирам каквото ми е в главата, каквото видях днес. Светлината в пещерата. Искам да я предам на платното. А знам, че не бива да го правя, когато се чувствам толкова отпусната.

— Тогава ще я предадеш по-късно. А междувременно…

Бран влезе в стаята й с нея, затвори френския прозорец и я обърна рязко към себе си, така че тя опря гръб в стъклото.

— Мисля, че бяхме стигнали дотук.

Той впи устни в нейните.

— Сега?

— Абсолютно! — Той прокара мързеливо устни по шията й. — Проблем ли има?

Всичко в нея се възпламени.

— Не. Не, сега е добре. Сега е чудесно. — Ръцете му се вдигнаха и погалиха лекичко гърдите й. — Сега е прекрасно!

Изгаряйки от желание, тя се уви около него, очарована от ускорения си пулс, от прилива на собствените си нужди. Нуждите, които бе сдържала толкова дълго, сега бяха пуснати на свобода — и чувството беше толкова сладостно!

Саша се засмя, леко притеснена, когато той отново я обърна, поведе я заднешком към леглото, все още с устни, впити жадно в нейните.

Тя падна по гръб и той я последва. Боже, каква наслада бе да чувства тежестта и формата на тялото му, притиснати към нея, да усеща как му отдава своето! Ръцете му, толкова силни и уверени, я моделираха като глина, докато кръвта й закипя.

Копнееше да го докосне, боеше се, че е непохватна, докато се мъчеше да свали ризата му. Искаше да почувства плътта му, мускулите му под ръцете си.

— Трябва да ти кажа…

Зъбите му захапаха нежно шията й; пръстите й се впиха в лопатките му.

— … в случай че объркам нещо…

— Нищо няма да объркаш. — Той разкопча припряно копчетата на ризата й, устните му последваха пръстите му.

— Просто… възможно е да го направя. О, господи, толкова е хубаво! За първи път ми е, затова е възможно да направя грешка.

Тя осъзна, че току-що е направила такава, защото всичко спря. Притвори очи, попита се защо, защо не можеше просто да се остави на усещанията, да не казва нищо, докато не свърши всичко.

— Какво по-точно не си правила досега?

Тя отвори очи, видя, че неговите, потъмнели и напрегнати, търсят нейните.

— Секс. Не биваше да казвам нищо. Има ли изобщо значение?

Той се отмести от нея, седна, притегли я към себе си. И тя усети как цялата радост и наслада се оттичат от нея и се заменят с огорчение.

— Разбира се, че трябваше да ми кажеш, и разбира се, че има значение!

— Или ме искаш, или не. — Тя направи опит да демонстрира обида, нещо, с което да скрие унижението и сълзите, напиращи да потекат.

— Не е там въпросът. Има значение — повтори той и я улови за ръцете, когато тя опита да се отдръпне. — За подхода, за тона. Първия път не бива да си бърз и ненаситен, а аз чувствам, че съм.

— Тъй като и аз чувствам същото, защо просто не…

— Защото не знаеш. Но ще разбереш. — Той повдигна ръката й, обърна я и целуна лекичко. — Ако си сигурна. Това е дар, който не можеш да си вземеш обратно.

— Сигурна съм! Искам да почувствам онова, което ме караш да чувствам. Искам да съм с теб. Сега!

— Тогава ми се довери.

— Нямаше да съм тук, ако не беше така.

— Нужна ни е лунна светлина и звезди. — Докато Бран говореше, стаята потъна в син здрач. През него проблясваха светлини. Свещи? Звезди? — Песента на морето, уханието на цветята.

Саша чу вълните като шепот, когато той я положи обратно върху леглото, което се бе превърнало в нещо като беседка.

— Ти си много повече от онова, което ни показваш!

Илюзии, помисли си Бран, но моментът ги изискваше. И заради романтиката, и заради нежността. Той установи, че е способен да й предложи и двете и да ги извика толкова лесно, колкото извикваше вятъра.

Обгърна лицето й с една ръка, пое устните й бавно, бавно, дълбоко, още по-дълбоко, докато почувства как тя се разтапя в леглото му от перушина и цветя.

Той знаеше как да я прелъсти постепенно, да го направи бавно и разточително. Тя ухаеше на море, имаше вкус на мед. А под ръцете му кожата й бе мека като сатен. Бран импулсивно прокара ръце през косата й, разпръсна в нея миниатюрни розови пъпки. Погледна надолу, за да се наслади на начина, по който косата й се разстилаше и преливаше от беседката.

— Приличаш на кралица на феите. Ако имах твоя дар, щях да те нарисувам, както си сега. Или… — Той прокара пръст през въздуха и Саша се оказа съвсем гола, посипана с венчелистчета.

— О! — Тя инстинктивно вдигна ръка да покрие гърдите си, но той я улови, поднесе я към устните си, докато плъзгаше поглед по тялото й.

— Да, както си сега. Искам да си направиш този автопортрет. Кажи колко ще струва — промърмори той и отново пое устните й в своите.

Как би могла да знае, че може да се носи във въздуха блажено и да лети, че може да се рее и гмурка в едно и също време? Че може едновременно да гори и да трепери? И да иска още и още, и още? Устата му пое нейната, целувките му проникваха в душата й, той й шепнеше думи, които тя не разбираше. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, предизвикаха нови трепети.

Палците му докоснаха зърната й, после го направи езикът му, и дълбоко в утробата й нещо се раздвижи. Устните му се впиха в нейните и това раздвижване, тази тежест, избухна в бърза, разтърсваща наслада.

Тя извика, изви тяло, сякаш я бе поразила стрела.

— Бърза си — промърмори той.

— Какво? Какво?

— Това е само началото. Само малка част. — Той притисна устни към бумтящото й сърце. — Сега ти ще вземаш и вземайки, ще се отдаваш.

Той спря ръцете й със своите, защото докосването й, ласките й го изкушаваха да я обладае веднага. Затова използва само устата си и заскита по тялото й, оставайки доволен, когато коремът й потрепери под езика му.

Тя простена от удоволствие, притисна се към него и смесицата от страст и отдаване подпалиха огън в кръвта му. В друго време той щеше да се остави на порива, в друго време щеше да даде воля на глада си. Но сега щеше да я прелъсти, сега щеше да измъчи и двамата.

Прокара устни по бедрото й, а после и езика си по чувствителното място под пъпа й. И зъбите си — едва-едва, докато дишането й се превърна в продължително стенание и накрая тялото й се разлюля.

Той усети, че тя е топла и влажна, готова да полети отново.

Беше като обливане с топло, течно злато, обливане с течни диаманти. Всеки сантиметър от тялото й блестеше, сияеше, пламтеше. Светът беше топъл и мек, обвит в цветя, потопен в лунна светлина. И този свят бе само той.

Когато устните му отново се впиха в нейните, а ръцете й, вече свободни, можеха да го докосват и галят, тя си помисли, че няма нищо по-хубаво от това.

— Ще ме погледнеш ли сега? Погледни ме, Саша.

Тя отвори очи, потъмнели и натежали от великолепния товар на удоволствието.

— Бран…

— Това е наше, само наше.

Той отхвърли дори и мисълта за болка, докато потъваше в нея. И тя научи, че има още красота. Отвори се за нея, посрещна я с радост. Като държеше очите си вперени в неговите, започна да се движи заедно с него, позволи на тази красота, на това великолепие да я изпълни докрай.

Удоволствието я издигна високо, въздухът се разреди, светът се завъртя. Когато дори въздухът около нея се разтресе, тя постави ръката си върху бузата му.

— Да! — промълви. — Да — въздъхна и се понесе надолу.

Представи си, че от тялото й се излъчва светлина. Бледорозова и златиста. Топла и мека, прекрасна. Той изцяло покриваше тялото й със своето, затова тя си представи как светлината прониква и през него и изпълва стаята с цвят.

Зачуди се как на хората им се занимава и с друго, когато сексът те кара да се чувстваш така.

— Е, доста често си мислим за него.

— Какво? На глас ли го казах?

— Да. — Той вдигна глава, огледа лицето й с тъмни, сънливи очи. — Направи ми чудесен комплимент.

— Ти ме дари с легло от цветя и с лунна светлина. Заслужаваш го.

Той се отмести и се извъртя леко, за да я гушне.

— Искам тази картина.

Тя се засмя, щастлива, че може да облегне глава на рамото му.

— Не знам как изглеждах.

— Ще се погрижа за това. Защо досега не си била с никого?

— Мислех, че трябва да съм откровена, преди да спя с някого. И когато се стигаше до този момент, мъжът или се отдръпваше, или твърде много се интересуваше от ясновидските ми способности. Вече не го привличах, не искаше мен. А ти имаш нещо… което балансира нещата. Извинявай, прозвуча сухо.

— Не, прозвуча човешки.

Тя се отмести леко от него, понадигна се, за да вижда лицето му.

— Това — посочи към цветята, лунната светлина, — което притежаваш, което си. Очарователно е. Привлекателно е. Но не затова съм с теб.

— Не. — Той постави ръка върху слепоочието й. — Онова, което имаш ти, също е очарователно и привлекателно. Но не затова съм с теб.

Доволна, тя отново се отпусна в прегръдките му.

— Толкова много неща имаме да правим, да организираме. Богове и звезди, пещери и изчезващи острови. В момента не ми изглеждат реални. Но са.

— Ще направим каквото трябва да се направи. Ще намерим звездата, която е тук и ни чака. Ти си я видяла.

— Не всичко се случва точно както съм го видяла.

— Ще вярваме и ще продължим да търсим, докато намерим звездата.

— Ти си имал повече време от мен да повярваш в това. На мен все още ми е трудно. Май трябва да слезем долу и да се заемем с планирането на утрешното търсене.

— Да бъдем добри войници — съгласи се той и прокара пръсти по дължината на ръката й.

— Може ли първо да ти задам един въпрос?

— Може да ме питаш за всичко.

— Винаги ли е така? Сексът? Мислех, че не е… не и от това, което съм чела или чувала. Дали не беше невероятно, защото ми е за първи път, или заради нас?

— Не знам, но съм сигурен в едно — ще разберем.

Когато той се претърколи върху нея, тя се засмя.

— Предполагам, че могат да започнат и без нас.