Нора Робъртс
Огнената звезда (11)

10

Райли би предпочела да пият маргаритите край басейна, но там нямаше електричество за блендера, затова се задоволи с терасата.

Заедно с пълната кана и чашите донесе и картите.

Наля първата чаша и вдигна палец с победоносна усмивка, след като я опита.

— Улучила съм я! Има и още — добави и седна. — Уредих ни НЛ — заяви.

— Какво е това? — попита Саша.

— Надуваема лодка — обясни й Дойл. — Колко е голяма? — обърна се той към Райли, докато Саша мърмореше:

— Надуваема?

— Осем метра, с рулева рубка. Човекът каза, че развива 70 възела.

Бран се загледа в каната, после си каза: „Какво пък, по дяволите“, и наля чашите.

— Приятел на приятел на един чичо?

— Не и този път. Братовчед на съпруга на една приятелка.

— Извънбордов двигател? — попита Дойл.

— Да. Ти можеш ли да управляваш такава лодка?

— Мога, и съм го правил.

— Добре, значи ставаме двама.

— Когато казваш надуваема… — подхвана Саша.

— Широка, открита — стабилна. Чудесна е за гмуркане — увери я Райли. — Мога да осигуря и водолазна екипировка, но ще ни трябват повечко пари. Уредила съм я, но не е безплатна.

— Аз не мога да се гмуркам.

— Ще стоиш близо до мен, когато дойде време за това. Мисля да започнем с по-леснодостъпните пещери и да продължим нагоре — или надолу. Използвала ли си шнорхел?

— Не съм го правила от години.

— Бързо ще си върнеш формата.

Докато разговаряха, Сойер разглеждаше картите на Райли.

— Правил съм проучване на някои от тези пещери. По-леснодостъпните не са проблем. Което всъщност е проблем. Едва ли ще намерим каквото търсим на място, където може да влезе всеки.

— В това има логика. Но трябва да проверим всички. — Бран огледа масата за одобрение. — А ще натрупаме и опит.

— Ами твоят компас? — Саша отпи от маргаритата и си помисли, че Райли е права. Наистина я беше улучила. — Ще ни помогне ли с местоположението или посоката?

Сойер послушно го извади, остави го върху картата. Уредът остана там, неподвижен и смълчан.

— Да не му е паднала батерията? — предположи Райли.

— Не. Обикновено означава, че не мога да очаквам чудеса, докато не положа малко усилия.

— Така е редно — съгласи се Аника. — За да заслужиш чудесата, трябва да работиш и да имаш вяра… Това е много хубаво — каза тя на Райли, щом отпи от маргаритата.

— Неслучайно се славя с нея. Е, добре, ще мога да осигуря екипировка, гориво и кислород за определена сума, плюс сто евро на ден. Ако всичко е наред, ще можем да вземем лодката утре сутринта.

— Съвсем разумна цена — отбеляза Бран, докато умуваше над картите. — Бих казал, че след ден-два ще успеем да проучим и изключим някои от тези пещери. После ще се прехвърлим на не толкова достъпните.

— Звучи ми добре.

— Ще можеш ли да се гмуркаш? — Саша забеляза лекото раздразнение в очите на Бран, но продължи: — Той е пострадал по-сериозно, отколкото ни каза. И няма смисъл да ми се сърдиш. Ние сме екип — напомни му тя. — Здравето на всеки от нас е обща грижа.

— Вярно ли е, ирландецо?

— Саша не е съвсем права. Просто беше по-сериозно, отколкото си мислех, но вече съм се погрижил и няма смисъл да повдигаме темата.

— Дай да видя! — Райли завъртя пръст във въздуха. — Хайде, покажи и разкажи! Никой няма да се гмурка, ако не е в добра форма. Задължителни предпазни мерки.

— По дяволите! — Той се надигна, издърпа ризата си.

Аника възкликна съчувствено, но Райли се изправи и огледа внимателно заздравяващите рани.

— Хммм, добре те е подредила кучката, но зарастват. Следващия път не се прави на стоик.

— Той каза истината. Пропуснал е да се погрижи за раната на гърба си и тя се е инфектирала. Бързо — додаде Саша. — Трябва да се лекуваме взаимно… ако и когато това… се случи отново. Възможно е всеки един от нас да не забележи колко зле е ранен и раната му да забере.

— Имаш право. Можем да вземем лодката утре сутринта в девет. Съгласни ли сте? — В отговор Райли получи кимвания или вдигане на рамене. — Значи е решено — обяви тя и си наля ново питие.

Саша предпочете да си легне рано. Схватка с богове сутринта, уроци по бокс следобед, маргарита вечерта, последвани от готвенето на вечеря за шестима, бяха в състояние да изтощят всеки.

А и не й се мислеше за това, че утре трябва да надене кислородна маска и да скача от проклетата надуваема лодка.

Взе скицника в леглото си и остави френския прозорец отворен, за да чува морето. Зае се да рисува маслиновата горичка, пропъждайки рояка мисли от главата си, после добави с усмивка Райли и себе си в боксьорски шорти и ръкавици. Скицира по памет цъфналата бодлива круша и си помисли, че може да направи серия от картини — малки квадратни платна — на местната флора.

Унесе се, преди да е угасила осветлението, преди да е довършила скицирането на едно мандариново дърво.

В своята стая Райли работеше на лаптопа си. Търсеше информация и я записваше в дневника си. За нея знанието беше оръжие — колкото повече знаеш, толкова по-добре си въоръжен.

Тя бе залепила карти за огледалото в банята, за да прави бързи справки. Някои от книгите бе качила в таблета си, но имаше много, твърде много, които липсваха в системата. Затова Райли бе натрупала купчина книги до себе си и вече бе направила заявка да получи други от библиотеката.

Опитът в пещерата й даде да разбере, че те не знаят почти нищо. Все още. Подобно на Саша, и тя остави френския прозорец отворен и се наслаждаваше на шума на морето, примесен с тихото похъркване на Аполон, който спеше блажено отпуснат до стола й.

Тя бе оставила пистолета до себе си — зареден и изваден от кобура. И бе поставила ръката си върху него, когато нов звук — крака, пристъпващи тихо по камък — се прибави към останалите. Ръката й се отпусна, когато през отворения френски прозорец влезе Саша.

— Здравей. Мислех, че спиш.

— Стаята на Бран е празна.

— Сигурно още е долу. Аз исках да свърша малко работа и… — Райли замлъкна, щом видя очите на Саша на лунната светлина. — О, ясно. Ти ходиш насън. — Тя стана от стола и Аполон се размърда с внушителна и шумна прозявка.

— Бран ли ти е нужен?

— Той трябва да знае. Всички трябва да знаете.

— Разбира се. Хайде да го намерим. — Райли пристъпи към Саша, постави ръка върху главата на Аполон, за да му попречи да се отърка в спящата й приятелка. — Можем да слезем долу оттук.

— Да, ще отидем заедно. — Тя погледна към Райли, после, докато вървеше с нея, към небето. — Скоро ще настъпи пълнолуние.

— Да. Ти сънува ли го?

— Не още.

Слязоха по осветените от луната стълби на терасата и заедно завиха по посока на гласовете.

Тримата мъже седяха на дългата маса и пиеха бира.

Райли забеляза, че Аника я няма. Мъжка сбирка, което будеше подозрение.

— За спорт и борсови сделки ли си говорите, момчета?

Дойл я изгледа продължително изпод вежди.

— Да не си организирате нощно парти, момичета?

— Може да сплетем косата на Саша — когато се събуди. Къде е Аника? О, ето я, идва.

— Саша ходи насън. — Бран се надигна от масата. — Бъдете внимателни с нея.

— Тя дойде при мен, понеже не могла да те намери. Ти си мокра — обърна се Райли към Аника.

— Бях да плувам. Какво става?

— Нищо. — Бран много внимателно докосна Саша по рамото. — Имаш ли нужда от мен?

— Да. Имам. Ще имам. Тук има тайни, всички ги имат. Ще ги опазя, дори от себе си, докато… Тя не ги вижда. Макар че се чуди и наблюдава. Наблюдава дори сега, в Сферата.

— Сферата? — повтори Бран и погледна в протегнатата длан на Саша, свита като чаша.

— За нея е безценна, но не е нейна. Онова, което е придобито чрез лъжа и кръвопролития, не ти принадлежи. Но Сферата й служи. А ние сме тук. — Тя сви длани и ги съедини. — Уловени сме в Сферата и тя ни вижда.

— Тогава нека види това! — Дойл показа среден пръст.

— Тя ще дойде. Имаме нужда от меча ти. Ще са нужни оръжия и воини, но също и хитрост и воля, вяра и твърдост. Съюз, който почива на доверие и откровеност. Тя ни наблюдава. — Саша постави ръка върху сърцето на Бран. — Ще спуснеш ли завесата?

— Ще се опитам.

— Не се опитвай, направи го! Съжалявам — веднага се поправи Сойер.

— Йода^[1] никога не греши — потупа го по рамото Райли. — Къде трябва да търсим, Саша?

— Където никой не е търсил досега. Тя наблюдава, но звездата изчаква. Огънят й е студен на синята светлина, тя изчаква, първата от три, за които жадува сърцето. Нереза не вижда всичко и ще изсмуче силите ми, за да изостри зрението си.

— Няма да го направи. — Бран стисна ръката й. — Кълна се!

— Тя разрушава любовта, защото не умее да обича. И когато идва, до нея крачи смъртта.

— Кога и къде? — поиска да знае Дойл. — Виждаш ли това?

— Аз… — Със задавен стон Саша стисна главата си с ръце. — Тя впива нокти в мен! В главата ми! Разкъсва и хапе. Спусни завесата! О, господи, спусни завесата!

— Събуди се! — Бран я улови за ръцете, разтърси я. — Саша, събуди се!

— Заключена съм. Тя ме заключва.

— Не, ти имаш ключ! — Той я повдигна на пръсти и сега очите й бяха на едно ниво с неговите. — Ти си ключът! — Целуна я, не нежно. — Използвай силата си! — Отново я целуна и около тях проблесна светлина. — Събуди се!

Саша си пое дълбоко дъх — като някой, който е изплувал от дълбокото. Когато краката й се подкосиха, Бран я подхвана и седна с нея в скута си.

— Добре си.

— Главата ми!

— Излезе от транса твърде бързо, но ще се оправиш. Само дишай дълбоко. Аника, би ли й донесла чаша вода?

— Какво стана? Защо… — Саша спря, щом осъзна, че седи в скута на Бран навън, и то само по къса нощница. — О, божичко! Пак ли?

Когато придърпа нощницата си надолу, Райли се засмя с лаещ смях, в който се усещаше облекчение.

— Спокойно, облечена си. Ако аз бродех наоколо в съня си, сега щях да стоя гола пред вас. Имам колкото искаш аспирин и няколко перкоцета, които пазя за спешни случаи.

— Аз ще се погрижа за нея. Дишай — повтори Бран. — И се отпусни. — Той постави ръцете си върху главата й, погали я, прокара пръсти през косата й, после по челото й, по темето й по посока на тила.

— Отпусни се в ръцете ми — промърмори той, когато Аника дотича с чаша вода. — Това е само болка. Ще я облекча, ако се отпуснеш в ръцете ми.

— Спомням си.

— Добре. Това означава, че не се съпротивляваш. Колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-малка пролука й оставяш.

— Сферата. — Тя отпи от водата. — Какво е това?

— Не знам. Но… — закле се Райли, — но ще разбера!

— Тя я има, в пещерата. Държи я в ръката си. Вие видяхте ли я?

— Стъклено кълбо — описа го Сойер. — Не успях да го разгледам добре — бях зает с друго — но в него имаше някакво движение. Ти каза, че не е нейно.

— Не знам чие е, съжалявам.

— Аз ще разбера — увери я Райли. — Това ми е работата. Сега ми кажи каква е тази завеса?

— Какво става, когато спуснеш завесата? — Бран не спираше да масажира главата на Саша. — Блокираш или скриваш нещата. Ще поработя върху това. Ще спусна около нас завеса, образно казано, за да не сме толкова уязвими към атаките й.

— Вече съм по-добре. Благодаря ти. — Когато Саша се опита да стане, Бран просто я задържа при себе си.

— Тук ти е добре.

— Не мога да помогна повече, поне не сега. Не разбирам половината от онова, което казах, и съм твърде уморена, за да мисля. Имам нужда от сън.

— Ще те заведа в стаята ти.

— Не е нужно да…

— Трябва да взема някои неща от моята.

Той я съпроводи, задържа я за миг на вратата.

— Мога да те предпазя, поне до известна степен.

— Моля?

— Талисмани и заклинания — поясни той и я дръпна към себе си. — Но се нуждая от разрешението ти.

— За да й попречиш.

— Доколкото мога. Останалото ще направиш ти. Ти си ключът, Саша. Ти си господарката на дарбата си.

— Не го чувствам така. Но ти си прав. Блокирането й ще помогне на всички ни.

— Тогава лягай, а аз ще започна да спускам завесата.

Той влезе в стаята си, събра каквото му беше нужно и извади книгата си. Направи два талисмана само за Саша. Когато се върна в стаята й, тя спеше. Той плъзна единия талисман под възглавницата й, след това повдигна главата й и закопча около шията й гердана от камъни, които бе нанизал на тънка кожена връв. Това щеше да свърши работа, поне засега.

— Останалото зависи от теб — промърмори той и като постави пръсти върху слепоочията й, изрече заклинанието, което щеше да й помогне да спи спокойно и без сънища до сутринта. После я остави, за да свърши същинската част от работата.

Завари останалите все още на терасата.

— Тя добре ли е? — попита го Райли.

— Спи.

— Какво има в чантата?

— Това-онова. — Той отстъпи назад и огледа къщата. — Проклета къща, ужасно голяма е, а трябва да покрием всички врати и прозорци.

— Ние ще ти помогнем. Искаме да ти помогнем — увери го Аника.

— За по-обикновена защита съществуват основни магии, заклинания, талисмани. Но когато си имаш работа с бог… Въпреки това бихте могли да помогнете. Ще очертаем кръг, но първо можем да използваме метла.

— Сериозно ли говориш? — ухили се Сойер. — Нали няма да…

Той направи движение с ръка, имитирайки метене.

— Напълно сериозно! Две метли биха спестили време, ако намерите такива, а понеже се съмнявам, че разполагаме с котел — това скоро ще го оправя — потърсете голяма тенджера, три купи. Стъклени или метални.

Докато останалите отидоха да вземат каквото е нужно, Бран оформи с бели свещи голям кръг върху тревата.

Постави в центъра му тенджерата, която Сойер донесе, кръстоса пред нея двете метли, подреди купите. Влезе в кръга с торбата си.

— Ще очертаем кръг в кръга — осведоми ги той и остави торбата. — Трябва да прочистите и отворите умовете си колкото можете. И не разкъсвайте кръга.

Той хвърли поглед към френския прозорец на Саша.

— Тя помоли за доверие, затова мисля, че е редно да споделя с вас какво мога. — Той разпери ръце и белите свещи пламнаха.

Аника изръкопляска, после се сконфузи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Извинявайте ме.

— Няма за какво.

— Това е сериозно.

— Така е, но веселието е хубаво нещо. — Сега той държеше ръцете си с дланите нагоре, лактите му бяха свити и опрени на кръста. — В тази нощ, в този час призовавам древните сили. Очертаваме кръга с тази светлина и в него правим бяла магия. Аз съм ваш слуга, ваш войник, ваш син! Свърших всичко, както наредихте. Сърцата и умовете, които орисниците преплетоха, се съединяват тук с мен и сливат съдбите си. Да бъде!

— Огън ярък, свещи — в блясък! — Под тенджерата припламна огън и се разгоря, а свещите засияха с ярка бяла светлина.

— Земя — издигни се, въздух — понеси се! — Пръстта под купите се надигна в гладки могилки. Кръстосаните метли се понесоха половин метър над земята.

— Вода бистра, заври чиста!

Докато водата в тенджерата бълбукаше и вдигаше пара, Бран извади от торбата си кристали, стисна ги в юмруците си. Отново разтвори ръце и изсипа праха, в който се бяха превърнали, в кипналата вода.

Заедно с парата се издигна син дим.

— Това варя, това е бялата завеса и никой няма да се вижда след моята намеса! Нека бъдем защитени и телом, и духом! — Докато говореше, той обикаляше около тенджерата, направи кръг с ръка във въздуха и го раздвижи. — И никоя сила да не може да премахне тази завеса! И нека всичко в нея остане запечатано и моята кръв да е печатът.

Той извади ножа от колана си, сряза леко дланта си. Впръска кръвта си в парата. За миг тя стана червена и сякаш запулсира. После се надигна, гъста и бяла.

— Направено е — промърмори той. Погледна вторачено дланта си, сви пръсти около повърхностната рана.

— И на мен ми се ще да изръкопляскам! — Райли гледаше летящите метли и с мъка се сдържаше да не потупа едната, за да види какво ще стане. — Страхотно шоу, ирландецо!

— … Още не сте видели нищо. — Той й се усмихна. — Вземи една метла.

Тя го направи, прокара пръсти по дръжката.

— Прилича си на метла.

— Защото е. Ако Аника вземе другата, ще може да минете всички врати и прозорци.

— Всички?

Той се засмя и потупа Райли по рамото.

— Знам, че е много работа. Дойл и Сойер, вие трябва да вземете по една купа и да я напълните от тенджерата. И да поръсите с вода первазите и праговете. Все едно ги грундирате.

След Сойер, и Дойл взе една купа, потопи я в тенджерата.

— А сега какво? — попита той.

Бран взе третата купа, загреба. Хвана я с две ръце и отново се усмихна.

— Ще спусна завесата, отгоре.

При тези думи се издигна във въздуха, над моравата, а после и над къщата.

— Не обичам да се повтарям, но — леле! На всички езици — ухили се Сойер.

— Той е много повече, отколкото показва. — Като размишляваше върху това, Райли нарами метлата. — Хайде, Аника, да вървим да метем.

 

 

Макар че едва се бе съмнало, Саша се упъти към кухнята. Реши да приготви закуската, за да се занимава с нещо и с надеждата да отклони мислите на останалите от факта, че предната нощ се е разхождала полугола наоколо.

При първа възможност щеше да се сдобие с пижама.

Завари Райли в кухнята, наслаждаваше се на аромата на кафето си.

— Мислех, че съм станала първа.

Райли продължи да вдишва аромата на кафето, поклати глава.

— Правех проучвания до късно, дремнах няколко часа. Събудих се неспокойна и нервна. Затова реших — ще си приготвя кафе. Мислех да си направя яйца за закуска — или каквото намеря — но ти вече си тук.

— Аз ще направя.

— Чудесно! Хубав гердан.

Саша вдигна ръка и го докосна, докато вървеше към хладилника.

— Беше на шията ми, когато се събудих. Сигурно означава нещо.

— Дай да го видя! — Райли плъзна пръст под него, огледа камъните и кристалите. — Нещо ми подсказва, че това са камъни за защита. Да пропъждат лошите помисли и намерения срещу теб. Бран ти я е сложил. Бих казала, че притежава голяма сила и целта й е да те предпази от Нереза. Как ти е главата тази сутрин?

— Добре е. Трябва ми пижама.

С гръмогласен смях Райли отиде да си налее още кафе.

— Не мисля, че нощничката ти предизвика най-големия ефект. Не че ти не беше привлекателна.

— Майната ти, Райли!

— Така те искам! Та… оказа се, че ти си само за загрявка.

— Какво? — Саша едва не изпусна яйцата, които бе извадила. — Какво се случи?

— Бран се случи. — Райли се облегна на плота, кръстоса глезени. — Знаеш ли, покрай професията си съм виждала всевъзможни ритуали и церемонии и какви ли не щури неща, но той надмина всичко. Имаме ли бекон?

— Да. Хайде, Райли, не ме мъчи!

— Гладна съм. Не виждам защо да не приготвяш закуската, докато говоря.

— Знаеш ли как да работиш със сокоизстисквачката?

— Ще се оправя.

— Портокали. — Тя посочи купата. — Сокоизстисквачка. Продължавай, слушам те.

Докато беконът цвърчеше в тигана, а сокоизстисквачката бръмчеше, Райли й разказа подробностите.

— Той е… летял?

— По-скоро се носеше из въздуха. Аника и аз бяхме с метлите. Признавам, че веднъж яхнах моята — исках да видя дали ще полетя. Уви! Но от време на време попадахме на нещо като тъмни петна. Нещо подобно на сянка, но по-осезаемо, первахме го с метлата и — пуф! Всичко изчезваше. А момчетата ръсеха с вода и мигом се образуваха облачета от бяла пара. Щура работа! И през цялото време Бран се носеше във въздуха с купата си, а парата се стелеше над къщата. Като завесата, от която ти каза, че имаме нужда.

Райли си наля малко сок в чашата, за да го опита.

— Вкусен е. Ти наистина пропусна много, Саша. Искаш ли мнението ми? Той може много повече, отколкото ни показа.

Саша се поколеба, хвърли бърз поглед към вратата.

— Сънувах всичко.

— Да, каза ни.

— Аз… не докрай. — Беше настоявала, или по-скоро проповядвала за нуждата от доверие, но самата тя не се беше доверила. — Там, на скалата, Бран и аз. Стояхме и имаше буря. Светкавици, гръмотевици, вятър, море с големи вълни. Той предизвика бурята. Държеше светкавиците като юзди. И бяхме заедно. Не просто на скалата.

— Разбирам какво ми казваш. Защо се боиш да бъдеш с него?

— Защото не съм била с никого досега.

— Признавам, че човек би се замислил дали да прави секс с магьосник, но това… Леле!

— Винаги, когато съм на път да го направя — имам чувства, мисля, че съм привързана към някого — казвам нещо, което съсипва всичко, и мъжете се отдръпват.

— Първи урок — като правия ляв. Защо си мислиш, че вината е твоя? Понякога — да. Всички правим грешки. Но всеки път ти да си виновната? Това са глупости!

— Защото аз съм тази, която казва или прави нещо. Забравям, че трябва да внимавам, и се изпускам. И от човек се превръщам в странна птица. Или в човек и странна птица. И виждам как чувствата им охладняват.

— Това си е техен проблем. Да, когато избереш неподходящия, вината е твоя, но трябва да опиташ с няколко, за да откриеш най-добрия. Така че съветът ми е — пробвай с него! Тук никой не те смята за странна птица, най-малко Бран.

— Едва ли сега е подходящият момент да… да опитвам с някого.

— И това са глупости. Ами ако изгубим? Аз лично нямам подобно намерение, но трябва да сме готови и за такъв развой. Искаш ли всичко да приключи, без да знаеш какво е? Помисли си върху това — добави Райли, когато чу стъпки от нечии ботуши. — И не се стягай толкова. Според мен си твърде строга с него.

Саша реши, че ще си помисли. Не беше сигурна какво я стресира повече — мисълта за близост с Бран или тази за предстоящото возене в надуваема лодка, а после и гмуркане под вода. И от двете неща я побиваха тръпки.

След закуската, която изядоха на смени, тя взе слънцезащитен крем, още една риза и скицника си. Поколеба се и отиде до френския прозорец на Бран. Той вдигна поглед от съдържанието на едно от своите сандъчета.

— Готова ли си? Ей сега свършвам.

— Исках да… да ти благодаря. Намерих торбичката и талисмана под възглавницата си. И това. — Тя докосна гердана.

— Помогнаха ли ти?

— Помогнаха ми.

— Този тук. — Той пристъпи към нея, потупа единия от камъните в огърлицата. — Издялан е малко набързо.

— Харесва ми. Исках да ти дам това. — Тя се отдръпна леко и отвори чантата си, а после и скицника, за да извади рисунката, която бе оставила в него.

Ведрата му усмивка се стопи; очите му се напрегнаха, когато я взе.

— Кога нарисува това?

— Преди да те срещна. Беше един от най-ярките ми сънища и се повтаряше. Затова го нарисувах, чувствах, че трябва. Знам, че човек може да промени нещата. Изходът зависи от избора. Поне понякога. Осъзнах, че като не ти показвам рисунката, не ти давам право на избор.

— Ами твоят избор?

— Аз вече го направих. Когато реших да ти дам това. — Като събра кураж, тя обгърна лицето му с ръце, допря устни до неговите. — Те ни чакат — предупреди го и се упъти към френския прозорец.

Той го затвори с мисълта си, преди тя да стигне до него.

— Да не мислиш, че ми трябва рисунка, за да реша, че те искам.

— Помислих си, че трябва да я видиш. Всичко е част от общата картина. Но не бива да се чувстваш обвързан, не и за нещо толкова лично.

Тя посегна нервно зад него, завъртя топчестата дръжка на вратата.

— Не.

— Те ще ни чакат.

— Да чакат, по дяволите! — Той пристъпи към нея, постави ръцете си на стъклото от двете страни на главата й.

— Нервна ли си?

— Определено ме изнервяш.

— Трябва да си нервна. А също и да се страхуваш от онова, на което е способен мъжът, когото си нарисувала.

— Ти не би ме наранил, а и аз не съм безпомощна. Вече не.

— Никога не си била. Моят избор? Нали това ме питаше? — Той впи устни в нейните, силно и бързо, притискайки я към вратата с тялото си, прокарвайки ръце по нейното. — Това е моят избор! Това е моят избор, откакто дойде и почука на вратата ми, ходейки насън. Не твоите сънища ме теглят към теб. Ти го правиш.

Устните му отново се впиха в нейните, но този път тя откликна, изля себе си в целувката.

— Искам те, откакто те срещнах! Искам… — Тя млъкна, защото на вратата се почука.

— Потегляме! — извика Дойл.

— Добре. — Но Бран я целуна отново. — Ще довършим започнатото, фейд.

— Да. — Смехът изригна от сърцето й. — Ще го довършим. Но сега трябва да отвориш френския прозорец.