Нора Робъртс
Огнената звезда (6)

5

Най-сетне разопакова багажа си и почувства, че донякъде е възстановила реда в живота си. След това излезе на терасата да се наслади на гледката, която щеше да й принадлежи до… все едно докога. Надяваше се да види делфина отново — сигурно беше делфин, просто слънчевата светлина и водата бяха създали илюзията за проблясващо синьо и зелено.

Мислела бе да седне със скицника си на терасата, но осъзна, че не иска усамотение. Вместо това взе скицника и моливите си и излезе да търси… екипа си.

Така ги беше нарекъл Сойер — екип. Досега Саша никога не бе участвала в такъв. Чувството беше хубаво, дори странно успокоително. Спомняйки си, че като част от този екип би трябвало да се погрижи за вечерята, тя отиде първо в кухнята, за да обмисли вариантите.

Хубаво би било да сготви някое традиционно гръцко ястие, но не знаеше нито едно, затова реши да избере пастата, която често готвеше за себе си у дома, тъй като ставаше бързо и лесно, а и в кухнята май имаше всички необходими продукти за целта.

Логично бе да учетвори количеството, което приготвяше за себе си, но също така трябваше да вземе предвид и факта, че двама души от екипа са мъже, а Райли яде като вълк.

Значи, просто ще направя много, реши Саша. И ако не се получи, е, тогава някой друг ще отговаря за кухнята.

Тя излезе навън, вдиша въздуха, прииска й се да набере цветя за стаята си, за къщата. Разпозна лимоновите дръвчета, защото жълтите им плодове грееха на слънцето, тъмните листа на маслините, портокаловите дръвчета. Но другите растения й бяха непознати, включително кактусът с големи плоски листа и великолепни цветове.

Поспря се, за да направи скица на едно, след това продължи, подмина зеленчуковата градина, кокошарника, чиито обитатели кудкудякаха и кълвяха в малкия си ограден двор. Подмина туфа розмарин и продължи към басейна, където видя Райли и Сойер — изглежда, водеха оживен разговор, седнали един срещу друг на бели подплатени шезлонги.

Голямото бяло куче бе легнало в сянката на Райлиния шезлонг и спеше доволно.

Сойер бе по къс панталон и имаше златист тен, а Райли носеше цял червен бански. Без да прекъсва разговора, тя й помаха, подканяйки я да ги приближи.

— Обсъждаме Хан.

— Чингис Хан?

— Не. Хан Нуниен Сингх.

— Кой е бил той? Кой е?

— „Стар Трек“.

— О! Гледала съм филма.

— Филма? Само един? Кой точно? — попита я Райли.

— Не съм сигурна. Беше по кабелната.

Райли въздъхна и потупа мястото до себе си.

— Момичето се нуждае от просветляване.

— Искаш ли бира? — Сойер посочи към широка каменна маса, на която бе оставено място за барбекю.

— Има и хладилник. Взехме го от кухнята.

— Не, благодаря. Тук е прекрасно, но не е ли хладничко за плуване?

— Не и за обръгнали като нас, нали, Сойер? Освен това има соларно отопление.

Райли поизви глава, за да види скицата.

— Бодлива круша.

— Това ли е?

— Да. След няколко месеца плодовете ще узреят.

— Какъв вкус имат?

— Хммм… Приличат малко на диня.

Саша се засмя леко.

— Диня на кактус! Странно, като митичните звезди. Видях делфин — поне така мисля — в морето. В Canal D’Amour, както Бран каза, че го наричат.

— Ще го преплуваш ли в търсене на голямата любов? — Райли поднесе бирата към устните си с бърза закачлива усмивка.

— Едва ли, но може да го нарисувам.

— Сигурно ще е забавно да опита човек — плуването, имам предвид — позамисли се Сойер. — В моето семейство не е имало разводи и нищо чудно да попадна на половинката си.

— Виж ти! И при мен е същото. Никакви разводи. Което е причината — заяви категорично Райли — да не рискувам с подобно плуване. Щом си намеря половинката — край! Никакви флиртове повече.

Тя стана, протегна се.

— Ами ти, Саша? На игрището или пред вратата?

— Моля?

— Сама ли ще я потърсиш, или ще чакаш тя да те намери? — преведе Сойер.

— Аз… — Саша видя Бран, който прекосяваше моравата по черни бански и бяла разкопчана риза. Сърцето наистина пърха в гърдите, помисли си тя, не е само клише. — Не съм мислила за това.

— Всички мислят за това — увери я Райли. — Аз ще поплувам. — Тя се гмурна в басейна, появи се на повърхността плавно като тюлен, претърколи се и се изпъна по гръб във водата. — Хей, ирландецо, водата е топла. Възползвай се, докато можеш. Скоро ще имаме други занимания — търсене, разузнаване, копаене.

— Права си.

— И няма да има много време за бира край басейна — додаде Сойер. — Аз отговарям за поддръжката на басейна, освен ако не искаш да се пробваш ти.

— Целият е твой. — Докато Сойер скачаше във водата, Бран свали ризата си. — Не можеш да плуваш?

— Разбира се, че мога!

— Хубаво.

Той я дръпна рязко.

Шокираното й възклицание „Не!“ събуди Аполон, който дотърча с лай.

— Направѝ го! — извика Райли, докато Саша се мъчеше да се отскубне. — Покажи, че си мъж!

— Май тя е мъжът.

— Не е смешно. Просто…

Каквото и да бе започнала да казва, го завърши с писък, когато той се затича и скочи в басейна с нея.

Саша изплува на повърхността, започна да плюе вода.

— Смешно е — ухили се Сойер.

Оставена без избор, тя заплува в басейна.

— Студено е!

— Просто не си свикнала. — За да й помогне, Бран мина под нея и я потопи във водата.

— По-добре ли е? — попита, когато тя отново излезе на повърхността.

— Ти да не си на дванайсет!

— Мъж, който губи момчето в себе си, е тъжна картинка.

— Ирландска философия, а? — Саша отговори на закачките му, като загреба шепа вода и я хвърли в лицето му.

После сама се потопи във водата, защото всъщност беше доста приятно.

 

 

Пастата й беше вкусна, макар че си го каза сама. Може и да не й се отговаряше за готвенето постоянно, но имаше известно удовлетворение в това да гледаш как огромното количество, което си приготвил, се стопява толкова, че остатъкът може да се побере в малка пластмасова кутия.

Те не разговаряха за звездите, докато Райли не отвори бутилка лимончело^[1].

— Аз приготвих обяда, Саша се погрижи за вечерята — благодарности за което — така че чистенето е от вас, момчета.

— Имаш право и ще го направим — съгласи се Бран. — Но предлагам първо да седнем и да обсъдим онова, което ни е събрало.

— Но още не сме всички — възрази Саша. — Едва ли имаме голям шанс да намерим нещо.

— Това не означава, че не можем да огледаме района — отбеляза Райли. — Имам няколко карти и няколко идеи по въпроса.

— Не бива да стоим със скръстени ръце — съгласи се Бран. — Ако не се бяхме движили, нямаше да срещнем Сойер. И сега нямаше да сме четирима.

— Както казах, за първи път ще търся в екип и за първи път ми се струва, че сме близо. — Сойер се взря в течността в малката чаша и я изгълта на един дъх. — Наистина си прекарвам добре. Хубаво хапване, няколко часа край басейна, супер покрив над главата ми — всичко това е страхотно. Но човек не намира, ако не търси.

— И аз това казвам. — Райли също изгълта шота си наведнъж, доля отново на Сойер и на себе си. — Затова предлагам утре да разтворим картите, да си съставим план и да наденем туристическите обувки. — Тя вдигна тост с питието си. — Време е за малко спелеология.

Забелязвайки изражението на Саша, Бран я потупа по ръката.

— Да не страдаш от клаустрофобия?

— Не, но досега не съм влизала в пещери. Знам обаче, че са пълни с прилепи.

— Прилепите са големи симпатяги — увери я Райли. — И противно на разпространеното мнение, не са слепи. И не се интересуват от коси.

— Тя използва формата, приспособява я към нуждите си. И е в стихията си на тъмно. Мрачни и сенчести места. И властва над всичко, което живее там. Отхвърлена е от светлината и копнее за нея, стреми се към пламъка. Иска да унищожи светлината, да угаси пламъка, докато не остане друго освен мрак и пепел.

Очите й се проясниха и дъхът й се върна със сила, която опари гърлото й.

— Божичко! Добре ли си? — обезпокои се Сойер.

— Ще се оправи — каза остро Бран и улови Саша за ръката. — Погледни ме! Погледни ме и ме чуй! Ти все още се опитваш да блокираш виденията си, а когато не успееш, страдаш. Трябва да престанеш да се съмняваш в себе си и в своята дарба.

— Не я искам!

— Да, но я имаш, затова по-добре я използвай!

— Хей! — намеси се Сойер, тъй като тонът на Бран бе суров, и Саша побледня. Но Райли поклати глава, показвайки му, че не бива да се меси.

— Не знаеш какво е да носиш в себе си нещо, което те обсебва.

— А ти не знаеш какво е да го приемеш, да се научиш да го използваш, вместо да се опитваш да го отречеш и то да те използва.

— Собственият ми баща ни изостави, защото не можеше да живее с това, с мен. Всеки път, когато се опитвах да се сближа с някого, тази дарба излизаше на повърхността и съсипваше всичко. Затова си нямам никого.

— Имаш нас! Ние няма да те изоставим. — Той говореше строго, без капчица съчувствие. — Но май ти си тази, която бяга от себе си, доколкото виждам.

— Нямаше да сме тук, ако не бях дошла в Корфу.

— Виж, за това си абсолютно права. По-добре помисли за това, вместо да се сърдиш на дарбата си.

Твърде шокирана и разгневена, за да намери точните думи, Саша стана рязко от масата и се отдалечи.

— Моля те, иди при нея — обърна се Бран към Райли. — Погрижи се да вземе нещо за главоболието, което сама си докара.

— Добре. — Тя стана. — Но да знаеш, че ако някой се беше нахвърлил така върху мен, щях да отвърна на удара.

— Може да я научиш да прави същото.

— Може и да я науча.

Когато тя се отдалечи, Сойер поклати глава.

— Държа се грубо, приятел.

— Знам. — И в резултат беше получил леко главоболие. — Но не мога да я гледам как се измъчва. Ние сме каквито сме, не е ли така?

Сойер отпи от второто си питие.

— Някои хора, всъщност доста хора, страдат, ако са различни.

— Нима? — Бран се усмихна и на свой ред вдигна чашката си. — Аз пък мисля, че трябва да се радваш и да си благодарен, че си различен. Докато Саша не го направи, това, което има, само ще я наранява. — Той завъртя чашката с лимончелото между пръстите си, изпи я. — По-добре да почистим, иначе няма да ни готвят повече.

— Ти държиш на нея не само защото има дарба и е от екипа ни, нали?

Бран много внимателно остави чашката си на масата.

— Тя е красива жена с наранено сърце и голям кураж, за който не си дава сметка. Да, държа на нея. Не само защото има дарба и е от екипа ни. Иначе нямаше да й говоря по този начин.

— Ясно.

Щом се „пребориха“ с чиниите и приведоха кухнята в ред, Бран излезе и направи няколко обиколки на къщата. Нещо като граничен патрул, помисли си той. Но не видя друго освен луна, звезди и море, не чу шумоленето на прилепови крила, а само плисъка на вълните върху пясъка и скалите.

Спря и погледна към стаята на Саша, видя, че е тъмна, френският прозорец към терасата беше затворен. Надяваше се тя да спи, и то спокойно. Надяваше се също така да не почука на вратата му през нощта, красива и сънена. Едно беше да споделя леглото й, за да спи в него, както предишната нощ. Но ако трябваше да го направи отново, това би поставило волята му на сериозно изпитание.

Саша беше твърде привлекателна, във всяко отношение.

Той обмисляше варианти, отхвърляше ги. И знаейки, че сънят няма да дойде скоро, отново влезе в къщата. Можеше да свърши някаква работа, докато другите спят.

 

 

Сойер изпрати дълги, подробни имейли у дома, както правеше винаги, когато имаше възможност. Опита се да почете, отказа се и реши да поработи. Но беше прекалено неспокоен.

Разходка по брега, реши той. Сам.

Макар да бе човек, който се наслаждаваше на компанията на другите, той често оставаше сам и знаеше как да ангажира ума си. Облече яке, тъй като нощта беше хладна, мина през френския прозорец и излезе в градината. Наслаждаваше се на уханията във въздуха, начина, по който облаците скриваха плавно звездите и луната, равномерния сърдечен ритъм на морето.

И беше благодарен, че тези облаци са тънки, а луната е достатъчно ярка, за да осветява стълбите в скалата.

Замисли се за другите от екипа, за онова, което беше написал за тях.

Райли — с остър ум, уравновесена и интелигентна. Пътешественичка, също като него, жена, която може да се грижи за себе си. С научна титла, но без да е сухарка. И двамата обичаха страстно научната фантастика, фентъзито и графичните романи.

Бран? Умен, очарователен, когато пожелае, и много загадъчен. Загрижен. Може да се бе отнесъл сурово със Саша след вечерята, но беше искрен, когато каза, че държи на нея. Сойер усещаше, че Бран би направил всичко, за да защити човек, на когото държи.

И Саша. Талантлива художничка — с дарба на ясновидка — и неуверена. Несигурна в себе си, но въпреки това не се отказваше. Така че браво на Бран за проницателността. Тя притежаваше кураж, за който не си даваше сметка. И със сигурност бе магнитът, събрал всички, помисли си Сойер.

Той не беше съвсем сигурен къде му е мястото. След десет години търсене можеше да им каже къде не са звездите. Но светът беше голям.

Сойер имаше теории и бе стигнал до тях чрез изпробване, грешки и личен опит. Това, че разполагаха с човек като Саша, щеше да им даде по-добра насока.

Останалите двама? Те имаха тайни. Но и той имаше своите.

Няколко часа, няколко питиета и няколко хранения заедно не изграждаха доверието, което е нужно, за да споделиш тайните си. Сойер още не можеше да каже какво би го създало.

Така че беше въпрос на: „ще почакаме и ще видим“.

Той хареса безлюдния бряг, огряната от лунна светлина вода, плисъка и шепота на вълните. Изкуши се да направи едно бързо плуване. Сигурно щеше да измръзне, но това би довършило проясняването на главата му, за да може да заспи.

Накрая реши да тръгне обратно и ако още му се плува, да се съблече и да се гмурне във водата — но по-близо до стълбите в скалите, къщата и топлината.

И тогава я видя — стоеше на брега, край морето. Гледаше към водата, а тънката й бяла дреха се диплеше около коленете й на нощния вятър. Дългата й сякаш километри черна коса се спускаше свободно по гърба й.

Рисунката, помисли си той. Рисунката на Саша, оживяла в истинска жена.

Той не биваше да се учудва, но се учуди. Не биваше да се изненадва, но се изненада. Пое по брега към нея, не я изпускаше от очи, да не би да изчезне като сън.

Вместо това тя се обърна към него и той видя лицето й на отразената лунна светлина. Жената от рисунките, жената, застанала до него в първата, която му бяха показали на банкета край пътя.

Лице като съновидение, помисли той, докато тя се усмихваше и вървеше към него. Зашеметяващо. Повече от красиво. Големи очи, съвсем леко скосени в ъгълчетата, плътни, сочни устни, извити в усмивка, която бе едновременно доволна и дружелюбна. Кожа, която изглеждаше мека, гладка и златиста на лунната светлина. Стройна и гъвкава, в тънка бяла рокля, развявана от бриза.

Той не посмя да я приближи съвсем, защото, въпреки всичко, което бе виждал и преживял, никога не бе зървал жена като нея.

Тя каза с весел тон:

— Здравей!

— Здравей. Откъде се появи?

— Тук съм от известно време. После дойде ти.

Тя протегна ръце и го улови за китките.

— Надявах се да го направиш.

— Познаваш ли ме?

Жената се усмихна леко.

— Не знам името ти.

— Сойер.

— Сойер. — Тя го повтори внимателно. — Името ми е Аника. Аз идвам… дойдох — поправи се — да ви помогна да намерите звездите. Ще ме вземеш ли с теб?

Просто така, помисли си той.

— Да, по-добре да го направя. Ние сме там горе. — Той посочи вилата, където — както и на рисунката — проблясваше една-единствена светлина.

— Взела съм си някои неща.

— Къде са?

— Ще ги донеса.

Жената затича по брега — движенията й наподобяваха танц — после бялата й рокля и дългата й тъмна коса изведнъж изчезнаха зад скалите.

— Чакай! По дяволите! — Той хукна подире й, като се проклинаше, че от изумление се е сковал.

Но тя се появи отново, носеше две платнени чанти.

Не точно багаж, забеляза той — по-скоро два сака с пъстри мотиви на дървета, цветя и птици, обезопасени със закопчалки, каквито имат ковчежетата.

— Дай да ги нося.

— Ти вземи едната, аз ще взема другата — така ще носим поравно. Стъпалата са прекрасни! — Тя затича към тях с едната чанта. — Сякаш се изкачват чак до небето!

— Внимавай, стръмни са!

— Все ми казват да внимавам! — Тя засия в усмивка, докато се изчакваха. — „Аника, ти си много безразсъдна.“ Но аз не мисля така. Просто искам да опитам всичко.

Значи не било безразсъдно да тръгнеш с непознат мъж посред нощ, помисли си той. Е, щом не е безразсъдно, тогава е твърде непредпазливо.

— О! — Най-отгоре на стълбите тя спря, постави ръка на сърцето си. — Това ли е домът ти? Много е красив.

— Под наем е. Просто ще живеем тук известно време.

— Усещам аромата на цветя! — Тя прокара ръка по разцъфтелите храсти. — Ами дърветата и тревата! Виж това! — Тя спря и прекара пръсти по ниско надвиснал лимон. — Толкова е хладен и гладък!

— Тук има много лимонови дръвчета.

— Лимон — повтори тя, както бе повторила и името му.

— Не взех ключ, затова трябва да заобиколим и да влезем отзад.

Докато вървяха, тя разглеждаше всичко наоколо, изкачи стълбите към терасата с него, без да протестира.

Тъй като в стаята на Бран светеше, Сойер почука на френския му прозорец.

Все още по джинси и тениска, Бран му отвори.

— Виж кого намерих.

— Здравей — усмихна му се Аника.

— Аника, Бран Килиан.

— Бран Килиан, здравей.

— Радвам се да се запознаем, Аника.

— Обичам да се радвам.

— Разбира се, че кой не обича? По-добре я заведи долу в кухнята — идването й направо „плаче“ за вино или кафе. Аз ще извикам останалите.

— Обичам вино! — възкликна тя, докато Сойер я водеше по терасата към своя отворен френски прозорец. — Ще може ли да пийна малко?

— Разбира се, има колкото искаш.

— О, колко е хубаво! Всички тези картини… и малките неща! И леглото! Меко ли е?

Тя пусна чантата си на пода и седна отстрани на леглото, подскочи, отпусна се върху него с разперени ръце.

— Меко е!

Вдигна ръце над главата си, протегна се. Сойер усети как слабините му се напрягат. Кротко, момче, предупреди се той.

— Трябва да слезем долу.

— Долу? — Тя седна в леглото и за пръв път изглеждаше обезпокоена.

— На долния етаж — обясни той. — Да се запознаеш с останалите.

— Останалите, да. — Аника скочи пъргаво от леглото, подаде му ръка.

Той я поведе навън от стаята, заслизаха по стълбите, докато тя се опитваше да види всичко наведнъж.

— И аз реагирах като теб първия път. Страхотно място.

— Страхотно място! — повтори тя с възхитен тон.

Когато влязоха в кухнята, Аника пусна ръката му, прекара пръсти по хладилника.

— Лъскав е. — След като дръпна дръжката, възкликна очаровано.

— Гладна ли си?

— Да! Вътре е много студено.

— Хладилникът е професионален. Остана малко паста от вечерята. Вкусна е. — Той извади кутията. — Хайде, сядай на масата. Аз ще я претопля.

— Много ти благодаря! — Тя се настани на масата, прокара пръсти по повърхността й. — И това е много красиво. Всичко е красиво!

Гледаше го как изсипва пастата в една чиния, пъха я в микровълнова, натиска бутоните.

Преди да успее да заговори, останалите влязоха в кухнята, затова тя каза само:

— Здравейте!

— И вече са пет. — Райли перифразира заглавието на известния роман от Агата Кристи. — Аника?

— Да! Здравейте!

Райли отиде при охладителя за вино.

— Това трябва да се полее. Райли. Райли Гуин. Как е цялото ти име?

— Цялото ми име?

— Да. — В настъпилото мълчание Райли завъртя тирбушона. — Нали се сещаш, малко име и фамилия. Райли — малко име, Гуин — фамилия. А това е Саша.

— Ригс. — Разглеждайки новодошлата, Саша подбра чашите за вино. — Вече си се запознала с Бран.

— И със Сойер. — Аника му се усмихна широко.

— Кинг^[2].

Очите й се разшириха, гласът й се превърна в благоговеен шепот.

— Ти си крал?

Райли изсумтя, а Сойер погледна в тези уголемени очи, морскозелени, осеяни със златисти точици.

— Фамилията ми е Кинг.

— Аз съм Аника — малко име… Уотърс^[3] — фамилия. Аника Уотърс — каза тя твърдо. — Здравейте.

— Май е напушена — каза тихо Райли на Бран.

— Вземала ли си някаква дрога, Аника? — попита Саша.

— Не. Трябва ли?

— Не. — Саша седна срещу нея, постави портфолиото на масата. — Откъде си?

— Моите… семейството ми… ние се местим.

— А къде си родена?

— Не знам. Била съм бебе.

Сойер се засмя и постави чинията пред Аника.

— Получи си го, Саша.

Аника взе вилицата, огледа я и много внимателно я заби в парче пене. Пъхна го в устата си, притисна ръце към устните си и се засмя.

— Топло е. — Набоде едно чери доматче, черна маслина. Притвори очи за миг, докато се хранеше, отвори ги и продължи да яде.

— Вкусно е — каза доволно. Надигна чашата, която й бе дала Райли. — Вкусно е — повтори. — Виното ми харесва. Благодаря.

— Пак заповядай. — Саша разтвори портфолиото, извади рисунката, на която бяха всичките шестима, плъзна я по масата.

Аника възкликна очаровано, прокара пръст по лицето си на листа, после по това на Сойер.

— Това е картина. Това съм аз, а това е Сойер. Райли, Саша, Бран Килиан. Бран — поправи се тя. — Всички са толкова хубави. Но този го няма.

— Не.

— Къде е той?

— Не знаем. Ти познаваш ли го?

Тя поклати глава.

— Харесвам шапката си. Откъде съм я взела?

Райли завъртя отчаяно очи и седна.

— Защо си тук?

— Сойер ме доведе.

— Не, Аника, защо си тук, в Корфу? Защо дойде със Сойер?

— Защото Сойер е… този, който дойде. Аз съм тук да ви помогна със звездите.

— Знаеш за Трите звезди? — попита Бран.

— Да, всички знаят.

— Всички? — озадачи се Райли.

— В моето… семейство. И гадателката ми каза, че аз ще помогна за намирането им. Ако… — Тя замълча, хапна още малко паста. — Ако искам. Това е търсене. Думата не е точно тази, но е нещо подобно. Това е…

Тя описа кръг във въздуха с пръста си.

— Нач… начи…

— Начинание? — попита Бран.

— Да! Благодаря ти. Това е опасно начинание, затова искам да участвам. Дойдох. Звездите трябва да бъдат открити и върнати.

— Върнати? — повтори Райли. — Къде?

Аника примигна изненадано.

— Ами на Стъкления остров.

— Това е мит.

— Извинявайте ме. Мит?

— Мит. Легенда — дообясни Райли. — Това е фолклорна история и често включва приказни създания.

— Обожавам историите! Може ли още вино?

— Не съм чувала за този мит. — Саша ги изгледа. — Виждам, че всички останали го знаете. Какво е Стъкленият остров?

— Митичен остров, който се появява когато и където пожелае — обясни Бран. — Място извън времето. Свят сам за себе си.

— Като Бригадун^[4]?

— Не. — Райли поклати глава. — Бригадун се появява на всеки сто години като по часовник, на едно и също място. Докато си в Бригадун, минава само ден. Харесват ми добрите митове — много ясно! — а със Стъкления остров са свързани страхотни истории. Но той не съществува.

— Истински е. И винаги е на мястото си, но само малцина са го виждали, само на малцина е било разрешено. Гадателката не лъже. Когато намерим всички звезди, трябва да ги върнем на мястото, където са се родили.

— Да не би да ни казваш, че звездите са създадени на Стъкления остров? — Райли присви очи.

— Да. От три богини. Селена, Луна, Арианрод, като подарък за новата кралица, която е Егле, сияйната.

Райли се облегна назад в стола, забарабани с пръсти по масата.

— Къде си учила?

— Учих много усърдно. — Лицето на Аника засия като слънце. — На много места. Обичам да научавам и нови неща, и стари неща, и всякакви неща.

— Коя е Нереза?

— Не бива да произнасяш името й нощем! — Аника погледна към прозореца. — Иначе рискуваш да я призовеш.

— Глупости! Коя е тя?

— Тя е тъмната, майката на лъжите. Не бива да се добере до звездите. Не обичам да се бия, но ще го направя заедно с вас, за да я държим далеч от тях. Ние сме едно. — Тя посочи рисунката. — Вие сте приятели на Сойер, значи сте и мои.

— Просто така?

— Много си любопитна. — Аника се наведе към Райли. — И аз съм любопитна. Значи ще станем приятелки. И аз ще ви помогна. Това е предсказано.

Райли хвърли поглед към Саша.

— Не мога да кажа, че плюя на предсказанията. Но тепърва ще видим. Как точно…

— Райли! — прекъсна я Сойер. — Стига толкова. Ти имаш ли въпроси, Аника?

— О, много. Майка ми казва, че съм изтъкана от въпроси. Но засега е достатъчно, че съм тук. Много съм уморена. Може ли да спя в меко легло?

— Има още няколко. Ще те заведа горе да си избереш стая.

— Няма да спя в твоето легло?

— Какво? Не. — Сойер улови развеселения поглед на Бран, потърка врата си. — Всеки си има собствена стая.

— Аз ще я заведа. — Райли се надигна. — Нали ще ставаме приятелки.

— Благодаря. Благодаря ви и за храната и виното.

След като Райли я изведе, Сойер разпери ръце.

— Просто беше там, стоеше на брега. Като в рисунката. Точно там.

— А сега е тук. — Бран погледна към Саша. — Какво видя в нея?

— Радост. Толкова много радост, че аз самата едва не се пръснах от нея. И е много сладка. Дали крие нещо? Да, сигурна съм. Но всичко, което каза за звездите, за този остров — вярва, че е истина.

— Явно английският не е майчиният й език — отбеляза Бран. — Но ако засега иска да запази в тайна откъде е, това е дреболия.

Той вдигна рисунката.

— Тя трябва да е с нас и затова е тук.

— Вече сме петима — каза Сойер. — Остава още един.

— Да се надяваме, че този един ще почака до утре. Имам нужда от сън. — Бран се обърна към Саша. — И ти си уморена.

— Не съм свикнала на запознанства и раздумки в два през нощта.

— Аз ще я измия. — Сойер взе чинията. — Вие вървете. Идвам след малко.

Бран хвана Саша за ръката, докато излизаха, и я поднесе към устните си, за да опипа почвата.

— Още ли си ми ядосана?

— О, да! Но ще забравя в името на по-голямата „картина“.

— И аз се ядосвам, като те гледам как се измъчваш.

— Това си е мой проблем, моя работа.

Той щракна с пръсти във въздуха и в ръката му се появи букетче лавандула. Подаде го на Саша пред вратата й.

— Фокусите с цветя не ме очароват.

— Напротив! Но по-важното е, че сега и ти си мой проблем и моя работа.

Като постави ръка отзад на тила й, той я притегли към себе си и я целуна бързо.

— Ще трябва да се справиш и с това. Лека нощ, фейд.

Тя влезе бързо в стаята си и затвори вратата, преди да направи нещо безумно, като например да го дръпне вътре.

Това не беше целувка на любовник, каза си тя, докато прокарваше пръст по устните си. Но не беше и братска. Беше по-скоро… напомняне.

Ето това трябваше да разбере тя.

Той не беше привлечен от нея. Те бяха съотборници и той й напомняше да не го забравя.

Е, тя нямаше да го забрави.

Но заспа с лавандуловото букетче на възглавницата си и спа, без да сънува.