Нора Робъртс
Огнената звезда (20)

19

Подредиха оръжията в беседката, където се бяха хранили заедно. Лъкове, пистолети, ножове, магически шишенца и бутилки.

Планът беше прост, ясен и… жесток.

Дойл го бе нарисувал на лист от нейния скицник. Чертежът й напомняше на футболна стратегия и не й говореше нищо.

— Ще се разположим тук, между стената към морето и къщата, ще ги примамим вътре. Ще останем на открито колкото можем по-дълго — добави Дойл. — Ще вкараме вътре каквото ни изпрати тя, ще го унищожим. Ако и когато се наложи да се оттеглим, ще използваме горичката за прикритие.

Той хвърли бърз поглед на Бран.

— Ще разположа шишенцата както е показано тук. Ще ги подгоним към тези позиции. После аз ще се заема с тях. А бутилките са на тези места — гледайте да стоите далеч от тях. Райли и Сойер могат да използват пистолетите — но — натърти Бран, както го бе направил и преди — само ако всички са на безопасно разстояние, поне на три метра от бутилките. Шест е още по-добре. Блясъкът и силата им ще унищожат всички тъмни сили, но ако сте по-близо от три метра, ще ви заслепят. А ако сте още по-близо? Може да получите изгаряния, и то сериозни.

— Ясно, ирландецо, големи фойерверки, много опасни. — Райли продължи да проверява мунициите. — Ще стоим на разстояние.

— Постарайте се! А аз ще използвам прикритието на „фойерверките“ и ще се изкача на високата скала над канала.

— Ние — поправи го Саша.

— Вече обясних какво ще извикам там, какво ще загубя. Всичко излиза от мен. Мога да го издържа. Колкото до бутилките, трябва да стоите далеч и от тях.

Саша извади рисунката от бележника си, простря я пред тях.

— Аз съм тук. Трябва да съм на това място. Поставим ли го под въпрос, поставяме под въпрос всичко.

— Права е, приятел. — Сойер окачи кобура на колана си. — Знам, че е трудно, но тя е права. Трябва да я вземеш със себе си. Ние ще ви прикриваме. Разчитайте на това. Но тя трябва да тръгне с теб.

— Това е и нейна задача. — Аника погали нежно Бран по ръката. — Вие се обичате, затова заедно ще сте по-силни.

— Не знам за това, но не бих поставяла под въпрос предсказанията на нашата ясновидка. Съжалявам, Бран — добави Райли. — Не бива да си играеш със съдбата.

— Искам да ми дадеш дума! Да ми обещаеш! — настоя Саша. — Защото знам, че не би нарушил обещанието си.

— Ще те взема с мен. — Той вече не можеше да избира. — Имаш думата ми.

— След като решихме този въпрос — каза Райли, — нека се постараем да й сритаме задника, както и задниците на грозните й слуги.

— Готов съм. — Сойер пъхна втори нож в ботуша си.

— След като й сритаме задника — поде Аника и Сойер се развесели от внимателния начин, по който тя произнесе фразата, — отиваме тук. — Тя погледна към рисунката на Саша. — Знам това място, мога да доплувам дотам. Мога да стигна бързо, а и така Сойер ще прехвърли по-малко хора.

— Никой няма да се отделя! — поклати глава Сойер. — Не е безопасно. Ще тръгнем заедно.

— Аз мога да осигуря самолет, но ще са ми нужни още няколко дни. — Също като Сойер, и Дойл пъхна нож в ботуша си. — Според мен колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

— Аз почти съм уредила къде да отседнем. С помощта на приятел на братовчедка на братовчедка. Може да уредя и самолет — обмисли варианта Райли. — Ще видя дали мога да го организирам.

— Нека опитам аз. — Сойер сви рамене. — Ако не успея да пренеса всички наведнъж, ще взема първо половината, после ще се върна за останалите. Ако не се получи, ще опитаме със самолета.

— Ами лодката? — попита Райли най-вече защото се дразнеше, че я вижда на двора.

— Фасулска работа — но ще изчакам да мине полунощ, тогава почти няма да има хора.

— Не знам дали това е от значение. — Саша нагласи арбалета си. — Вече водихме три кървави битки, а никой освен нас не забеляза нищо. Според мен това, което правим, остава незабелязано за околните.

— Може, но когато бях на шестнайсет, се спуснах в един стриптийз клуб в Амстердам и това не остана незабелязано. Да можехте да им видите реакцията на стриптийзьорките! Координатите ми бяха малко изместени — нали се сещате, когато си на шестнайсет, само голи жени са ти в главата.

— Обичам дрехите. Красиви са. Но когато плуваш, най-добре е да си гола.

Сойер погледна към Аника, отмести очи.

— Сега пък ще си мисля за това.

— Достатъчно, приятел! Аз нямам желание да се спускам в стриптийз бар. Слънцето залязва — добави Райли.

И се задава буря, помисли си Саша.

След като оръжията бяха раздадени, те свалиха долу останалия си багаж. Ако им се наложеше да отстъпят, щяха да разчитат на Сойер и да оставят онова, което той не може да пренесе.

Хапнаха по-скоро за да имат енергия, а не защото изпитваха глад — напрежението от очакването изместваше всичко останало.

Когато стрелките на часовника наближиха полунощ, Саша се изправи.

— Какво има? — попита веднага Бран. — Какво виждаш?

— Чувам! Чувам я как ги призовава! Пее им. Събира армията си.

— Да се приготвяме тогава! — Когато Райли стана, Аника постави ръка върху главата на кучето.

— Аполон. Трябва да го затворим вътре, така ще е в безопасност.

— Той ще се измъкне. Аз ще го наглеждам.

Странно, помисли си Саша — докато заемаха позиции, двама по двама, на просторната зелена морава — че усещаше толкова много уплаха и толкова много облекчение едновременно.

Страхът нямаше място в тази комбинация. Огнената звезда беше в безопасност, извън досега на Нереза, помисли си тя. Ако оцелееха тази нощ, щяха да започнат да търсят следващата. Ако не успееха, някой друг щеше да се заеме със задачата. Саша се протегна и улови ръката на Бран.

— Каквото и да се случи, през последните две седмици получих повече, отколкото съм се надявала някога.

— A ghrá. — Той поднесе ръката й към устните си с хладна решимост. — Ще получиш още.

— Те идват! — Тя пусна ръката му, за да приготви арбалета си.

Преди бяха идвали на рояци, като облак, но сега дойдоха като приливна вълна, която затъмни звездите и светлината от изтъняващата луна.

Зловещ шум изпълни въздуха.

Бран изстреля светкавица, освети ги — болните жълтеникави очи и страховитите зъби, разперените, остри като бръснач криле. Тя си помисли, че става свидетел на идването на ада на земята. После изпрати първата стрела и престана да мисли.

Нападателите им приличаха на черен мазен дъжд, пищяха, докато пронизваха въздуха с нокти, които проблясваха зловещо в светлината, изпращана от Бран.

Светът на Саша се сви до конкретни действия — зареди, прицели се, стреляй. Край нея отекваха изстрели, разнасяше се ужасният звук от стомана, разсичаща грапава плът, проблясваше светлина, изскочила от гривните на Аника.

Бран отпуши първото шишенце и в лумналата ярка светлина плисна мазна кръв.

Те продължаваха да прииждат.

Тя не отстъпи от позицията си, въпреки че над земята се издигна тънка мъгла и засъска като кълбо змии; биеше се, опряла гръб в гърба на Бран. Но мъглата впи ледени зъби в ботушите й, опитваше се да я откъсне от него.

— Не се отдалечавай! — извика Бран и изпрати огън в мъглата.

Тя изпищя и избухна в пламъци.

Когато колчанът на Саша се изпразни, тя започна да използва ножа си, юмруците си, краката си; проправи си път, за да събере окървавените стрели и да презареди. Още едно шишенце експлодира. И още едно. И от черното небе се изсипа още кръв.

— Сега! — Бран я хвана за ръката, после извика на Райли да отпуши първата бутилка. — Дръж се! — извика на Саша и уви здраво ръка около кръста й. Не беше като летене — макар тя да си го бе представяла точно така. Беше като пътуване с ракета — толкова горещо, толкова бързо, че всичко се замъгли от скоростта.

Изведнъж тя се оказа на носа с него, както бе станало в съня й.

— Стой зад мен или ще те върна обратно, кълна се! — Той я притегли към себе си. — Каквото и да се случи, стой зад мен! — Впи устни в нейните, целувката му беше толкова огнена, колкото и полетът. — Обичам те — прошепна той, после се обърна да призове бурята.

Тя си помисли, че знае какво да очаква. Беше го сънувала, нали? Отново и отново. Но не знаеше какво може да призове той, над какво може да властва, какво може да рискува.

Когато Бран вдигна ръце, всичко се разтресе — въздухът, земята, морето отдолу.

— В това място, в този час, призовавам всички могъщи светове. Дайте ми от силата си, през сушата, през морето, и нека тя се надигне, мощна и яростна, и отърве света от тази чума. Проехти, гръмотевицо!

Тя изтрещя като оръдейна стрелба.

— Разкъсайте ги с гласа си, светкавици! Изпепелете ги с жежкия си син пламък!

Мълниите прорязаха небето, ослепителни и електриковосини.

— Изгорете тъмнината, спуснала се отгоре ни! Изпратете вихрушки на пътя им, нека се пръснат като пепел в нощта! Излейте дъжд като изгарящо наводнение, нека се удавят в собствената си черна кръв!

Саша се беше свлякла на колене, разлюляна от отприщените от Бран сили. Вятърът фучеше и разкъсваше дрехите й, въпреки че от проливния дъжд бяха залепнали за тялото й.

През виелицата виждаше как земята долу проблясва — шишенца експлодираха с ослепителна светлина, проблясваха остри като нож лъчи, последвани от внезапния удар на светкавица.

И стотици, може би хиляди крилати тела се завъртаха във въздуха, политаха надолу с писъци, които ехтяха в ушите й.

И да, той беше бурята! Пламтеше в синьо като светкавиците, които призоваваше с вдигнати високо ръце, от пръстите му струеше ярка светлина.

Въпреки лютата битка Саша вече предвкусваше победа. Те успяваха да отблъснат мрака.

Изведнъж, насред бурята, пристигна Нереза. Черната й като нощта коса се развяваше на вятъра. Очите й проблясваха в тъмнината, пълни с омраза, с ярост и ужасяваща мощ.

Беше яхнала триглав звяр със зинала паст и дълги, стрелкащи се езици.

С подигравателен смях блокира една светкавица, насочена към нея, улови друга и я вдигна като копие.

— Нима си въобразяваш, че жалката ти сила ще ме спре! — Мощният й глас отекна като гръм. Предчувствието за победа се превърна в леден страх.

— Аз съм богиня! Аз управлявам мрака, а твоята светлина е като гаснещ пламък в сравнение с моята мощ! Ще изпия кръвта ти, магьоснико, и ще изсмуча мозъка на ясновидката! — Тя погледна надолу, когато видя там да експлодира светлина. — А когато свърша с вас, ще нарежа останалите на парчета и ще нахраня кучетата си с тях! Дайте ми звездата и ще живеете!

В отговор Бран метна нова синя светкавица и опърли люспите на звяра, който бе яхнала Нереза. Той изписка от болка и се издигна нагоре.

— Умри тогава, а когато приключа с теб, просто ще взема това, което е мое!

Светкавицата в ръката й стана черна. Когато я изстреля срещу Бран, Саша изкрещя, но викът й бе заглушен от бурята. Той издигна срещу Нереза стена от светлина, от която потрепериха дори скалите.

Тя го нарани. Саша усети болката му, почувства как част от силата му се стопява. Един от езиците на звяра се стрелна навън и пропусна на косъм сърцето му. Бран се олюля от усилието да блокира удара.

— Не мога да я удържа, Саша! Трябва да те върна обратно! Кажи на Сойер…

— Не! — Тя напрегна всичките си сили и се изправи. Макар че той пламтеше като факла на фона на мрака, тя обви ръце около него. — Вземи каквото имам, каквото съм! Вземи го, почувствай го! Използвай го! Обичам те! Почувствай го!

Саша се отвори докрай, изля всичко свое в него. Познаваше силата му, дъха и дълбочината й, познаваше куража му, страха му — но само когато ставаше дума за нея. Точно както познаваше презрението на Нереза, така знаеше и какво ще каже богинята, преди думите да последват кънтящия й смях.

— Любов? Само смъртните се прекланят пред любовта. Тук тя няма власт!

Грешиш, помисли си Саша, и затвори очи. В нея е цялата сила на света!

Тя почувства как любовта й нахлува в Бран като лъч светлина, прилепи се още по-плътно към него, дори когато потрепери от мощта й. Онова, което той метна към Нереза, експлодира като слънце. Звярът замаха с лапи във въздуха, сякаш се опитваше да избяга от него. С пламнали от ярост очи Нереза се опита да насочи чудовището към Бран, но следващият удар го накара да изпищи от болка и то полетя към морето. Зашеметена, Саша видя как косата на Нереза посивя като камък, а лицето й се сбръчка като сухо листо. Богинята се обви в мрак и изчезна.

Краката на Саша изведнъж омекнаха и тя се строполи без дъх на земята.

Над главата й звездите отново засияха ярко, а луната се понесе плавно по небето, ясна и бяла.

Когато Бран се отпусна до нея, в него все още проблясваше мощ.

— Добре съм! — Тя потърси ръката му и това, което бяха направили заедно, зазвуча като музика в сърцето й. — Просто имам нужда… да си поема дъх. Ти я надви! Тя изчезна! Ти я надви!

— Ние! — Той я притегли нежно към себе си, притисна устни към бузите й, слепоочията й, устата й. — Ние. Ти беше права от самото начало, фейд. Аз се нуждаех от теб. Щях да се проваля, ако ти не беше до мен.

— Останалите! Трябва да видим дали някой не е ранен.

— Просто ме прегърни.

Тя обви ръце около врата му.

— С удоволствие!

Кръвта се бе пръснала като черни сенки по земята, разплискала се бе като мръсен дъжд върху цветя и храсти. Вонята й се носеше във въздуха заедно с миризмата на пот и опърлена трева. Но всички, на които Саша държеше, бяха там — пострадали, но живи.

Райли, с ръка върху главата на Аполон, пъхаше пистолета в кобура си.

— Какво яздеше тя? Триглав пес от ада? — пошегува се тя.

— Да, нейна собствена версия. — Бран пристъпи към Райли, постави ръка на бузата й, върху пламтящите червени изгаряния, които продължаваха надолу към шията. — Не си стояла достатъчно надалеч.

— Не ми напомняй! Ядреният ти холокост ме запрати цели двайсет стъпки назад. Добре че не съм от суетните! Е, може и да съм… Както и да е, надявам се да ме оправиш. Боли адски — поде тя, после въздъхна дълбоко. — Или поне болеше. Благодаря!

Той бе използвал възможностите си да облекчи болката и щеше да направи още, когато се прегрупират.

— Имам отвари, които ще оправят лицето ти и ще изглеждаш по-хубава и отпреди.

— Разкрасяването ще ми се отрази добре. Както и да е. — Райли огледа бойното поле. — Надявам се да можеш да оправиш и тази каша. Няма да ви търся друго място, ако оставим това така.

— Ще имам грижата. Други рани? — попита Бран, макар Саша вече да оглеждаше едно сериозно ухапване върху рамото на Аника.

— Ти й срита задника! — Сойер измъкна голяма кърпа от джоба си, уви я около кървящата си мишница. — Шоуто си го биваше!

— Не се репчи толкова! — Райли го побутна с бедро. — По-добре да почистим тук и да ни няма. Дали ще се върне пак тази вечер, как мислиш, Саша?

— Беше шокирана и ранена. Бясна, но изумена, че Бран не само можа да я удържи, но и да я рани. Не, едва ли ще се върне тази вечер. Изобщо не мога да я почувствам. Затворила се е някъде и засега ще ни остави на мира.

— Ближе си раните. — Райли поглади кучето по главата. — И ние трябва да го направим. Ще дам на Аполон вода и нещо много, ама много вкусно за ядене!

— Аз ще си взема бира. — Дойл тръгна след нея.

— Някои от стрелите ти все още са пръснати наоколо. Ще се опитам да ги намеря в тъмното.

— Аз ще ти осигуря светлина — каза Бран на Сойер. — Ще почистим навсякъде, но след като се погрижа за изгарянията на Райли. Тя е пострадала най-много.

Всички се обърнаха като един, когато чуха вика на Дойл.

Нещото се изстреля от небето, с разперени криле, извити нокти, насочи се право към Райли. Тя посегна за пистолета си, обърна се рязко, за да защити кучето. Преди да успее да извади оръжието си, Дойл я изблъска настрана.

Макар да бе изтеглил меча си, създанието заби зъби и нокти в гърдите му и той не успя да замахне с него.

Звярът изпищя тържествуващо, когато той падна на земята, а дръжката на меча се плъзна от безжизнената му ръка.

Докато всички тичаха към него, Райли улови създанието с голи ръце, вдигна го във въздуха. И като извади пистолета си с ръка, цялата в рани от крилете му, изпразни пълнителя в тялото му.

Отпусна се до Дойл и притисна безнадеждно с ръце зейналата на гърдите му рана.

— О, не! Донесете ми няколко хавлиени кърпи! Трябва да притиснем раната, да спрем кървенето. Бран, направи нещо!

— О, боже! — Бран също коленичи до тялото. — О, боже! — повтори. — Твърде късно е! Той е мъртъв.

— Тогава го съживи!

— Не ми е по силите. — Бран нежно докосна ръката на Райли, но тя рязко я отдръпна. — Не мога да възкресявам мъртвите, скъпа.

Разплакана, Аника седна, взе главата на Дойл в скута си, погали го по косата.

— Не можем ли да направим нещо? Сойер, върни ни назад, само няколко минути…

— Да! — С очи, изпълнени със сълзи и ярост, Райли отметна рязко глава. — Направи го! Веднага!

— Не мога. — Той се приведе леко, когато Райли го заблъска в гърдите, и уви ръце около нея. — Не можем да се борим със смъртта. Ако сега ни върна назад във времето, тя ще се повтори, каквото и да направим. Не мога.

— Това са глупости! Абсолютни глупости! Той не може да умре! — Сега Райли погледна към Саша, която стоеше неподвижно и върху бузите й проблясваха сълзи. — Не е честно!

— Не знам. Не мога да видя напред… Знам само, че ние всички рискуваме живота си заради това. Но…

Тя млъкна рязко, поклати глава. Почувства нещо, ала не го разбра. Мъчейки се да го проумее, коленичи до Бран, взе отпуснатата ръка на Дойл в своята.

— Никой не бива да умира заради мен! Нека да направим нещо, каквото и да е, преди да е станало твърде късно! — Райли изблъска Сойер настрана, отново притисна ръце към гърдите на Дойл. — Тя не може да отнеме един от нас! Не може да спечели!

Изведнъж под ръцете си усети едва доловимо движение. Дойл си пое дълбоко дъх, гърдите му изсвистяха.

— Той е жив! — Ридаеща и неспособна да повярва, Райли сграбчи ръката на Бран, притисна я към раната. — Направи нещо!

— Няма нужда — промърмори Саша, докато животът — и болката — се появяваха отново в очите на Дойл.

— Господи! — възкликна той с глас, дрезгав като дъха му. — Престанете да крещите и да притискате гърдите ми. И без това боли достатъчно!

— Ти беше мъртъв, човече! — Сойер се завъртя на пети, докато Аника целуваше през сълзи Дойл по главата. — Като пън! Без майтап! Дано само не си се зомбирал, защото не бих искал да те застрелям в главата!

— Не ставай идиот! — След още едно болезнено поемане на въздух Дойл се изправи на лакти. Дълбоката, коварна рана на гърдите му започна — или по-скоро продължи — да зараства.

— Радвам се, че се върна от оня свят. Явно не си вампир — успокои се Сойер. — Вече от доста време си на слънце.

— Още те боли. Мога да ти помогна — каза Бран.

Дойл поклати глава.

— Това е част от възстановяването. Трябва да боли. Ще ми мине. Къде ми е мечът?

— При мен. — Когато той седна, Райли го постави в ръката му. — Благодаря ти, че ме спаси, но защо не си мъртъв?

Когато той я погледна, Райли набързо изтри сълзите от очите си.

— Нямаше да съм — макар и за кратко — ако ти беше реагирала по-бързо.

— Ти ми пречеше да виждам, Дойл, избута ме, преди да мога да извадя пистолета и да стрелям. Ако…

— Ти не можеш да умреш. — Саша заговори тихо. — Съжалявам, но се опитвах да намеря начин, какъвто и да е, да ти помогна и докато ти се намираше… в особеното измерение? — предположи тя. — Беше толкова открит, че аз го видях ясно. Ти не можеш да бъдеш убит.

— Толкова се радвам! — засия насреща му Аника. — Ще ти донеса една бира!

— Много си мила, но по-добре да я изпия вътре. В случай че има и други нападения. Съживяването боли адски и за тази вечер едно ми е предостатъчно.

Бран стана, предложи на Дойл ръка, за да се изправи.

— Магия за безсмъртие. Забранена е — поде той.

— Не е моя вината. Аз не съм магьосник. Щом държиш да знаеш, ще ти кажа. Но първо си искам бирата.

— И имаш нужда от чиста риза — отбеляза Саша.

Дойл погледна към съсирената кръв върху тъканта.

— Да. Ще я сменя. И ми трябва комплектът за бърза помощ, за да намажа тези изгаряния — обърна се той към Райли. — Сега е твой ред да ми помогнеш. Ще ви разкажа историята си, а после трябва да почистим района. И да се махаме оттук.

— Чиста риза, медикаменти, бира, почистване. Проверка. Ще попитам моя човек за новата ни квартира — трябва да знаем къде точно отиваме.

След минути вече се бяха събрали в кухнята и Бран се грижеше за раните на Райли.

— Кога си нарани ръцете? — попита я Дойл.

— Тя изтръгна от теб създанието — обясни Сойер. — Просто го откъсна от теб и после му пръсна черепа.

След като отпи голяма глътка бира, Дойл изгледа втренчено Райли.

— Значи сме квит.

— Да, след като ти не умря. Мисля, че сме квит. Но да чуем защо.

— Заради магьосница. Магьосничеството не означава, че не може да си луд. Тя беше такава. Примамваше млади мъже, използваше ги, после ги убиваше за удоволствие.

— Магьосница черна вдовица — вметна Райли.

— Един от младите мъже беше мой брат. Едва на седемнайсет, когато тя го впримчи в мрежите си.

Аника инстинктивно уви ръце около него.

— Толкова съжалявам.

— Аз открих следите й. Това беше моята цел, единствената ми цел. Да го спася и да я унищожа. Направих сделка с един алхимик, дадох му всичко, което имам. Той измайстори меча, за да я довърша с него. Когато я открих, брат ми вече умираше и не можах да го спася. На седемнайсет, и умря в ръцете ми. Момче, което и на мравката път правеше. Мъката ми заглуши дори яростта ми. Той ме умоляваше да го убия, но аз не можех. Не можех да направя онова, за което ме умоляваше. Това винаги ще тежи на съвестта ми. Той умря в мъки, докато аз скърбях…

… Тя е усещала тази скръб. Опивала се е от нея. Сбих се с нея, заслепен от мъка, вече не изпитвах гняв, да не говорим за страх. Когато тя видя, че ще я надвия, избра най-тежкото проклятие. Щях да гледам как всички, които обичам, умират. Щях да ги гледам как кървят в битка, страдат от болести, сбръчкват се и повяхват от старост. Никога нямаше да позная облекчението на смъртта, а само смъртта на всички, до които се докосна. — Той довърши бирата, избута бутилката настрана. — Отсякох й главата със сабята и погребах тялото на брат ми у дома, докато слушах риданията на майка ни. Той беше най-малкият, а аз — най-големият. Но не успях да го спася, не му дадох каквото поиска от мен в края си. И оттогава проклятието ме преследва.

— Кога беше това? — попита го Бран.

— През 1683 година.

— Божичко, колко си стар! — Макар да го каза с обич, Сойер постави ръка върху рамото на Дойл и лекичко го стисна. — Извинявай, приятел.

— Щеше да съжаляваш, ако го беше послушал — успокои го Аника. — Това щеше да ти тежи, както сега ти тежи, че не си направил нищо. Тази битка не е била по силите ти.

— Свършено е с това, много отдавна. — Той погледна към Саша. — Ти мислиш, че е трябвало да ви кажа по-рано. Вие сте първите, с които съм се бил заедно, откакто търся звездите. Старите навици умират трудно. Не ми беше лесно да разкрия тайната си. Сега мога да ви кажа, че след тази вечер, след тази битка, бях решил да се преборя с навика си и да споделя тайната си с вас — както го направих сега. Няма да ви виня, ако не ми повярвате.

— Вярвам ти. — Саша въздъхна леко. — Сега вече всички знаем кои сме и какво можем. Само така може да се създаде истински съюз. Вярвам и в това.

— Може ли и аз да кажа нещо? — попита Сойер. — Просто да изясним нещата. Значи, имаме си магьосник, ясновидка, върколак — харесва ми думата, ясно? — обърна се той към Райли със смях, преди тя да успее да му изръмжи. — Русалка, човек, който е безсмъртен, и такъв, който може да пътува през времето и пространството. Боже мили! Ами че ние приличаме на проклетите Отмъстители! Богиня или не, кучката ще се провали, и то с гръм и трясък!

— И за да продължим с добрите новини… — Райли му подаде лист хартия. — Координатите за разкопките ни в Капри. Защо просто не направим каквото трябва — да махнем лодката оттук, да върнем джипа, да почистим и да потеглим към втори рунд.

— С радост, и знаеш ли защо? Толкова е хубаво отново да се заловиш за работа. Справяме се добре — заключи Сойер. — Време е да вдигаме гълъбите! Следваща спирка — Капри.

Всички се заеха със задълженията си.

В късната, огряна от луната нощ Саша погледна за последен път към морето. Бран хвана ръката й, поднесе я към устните си по начин, който от сега нататък винаги щеше да я кара да се усмихва.

— Един ден пак ще се върнем, както каза ти.

— Бих искала. Бих искала отново да застана на носа с теб, под звездите, в топла лятна нощ — когато всичко е притихнало и докъдето ни стига погледът, цари покой.

— Ти си моята светлина, Саша! Моята звезда и моят покой. — Той я целуна нежно. — Готова ли си?

— Да. За всичко.

Заедно слязоха по стълбите на терасата, за да се присъединят към останалите.

— Аполон хърка вътре. Утре рано-рано съседът ще дойде да се погрижи за него, да нахрани кокошките. — Райли погледна часовника си. — Още няколко часа. Това куче ще ми липсва…

— Скоро ще се развидели. Ако ще го правим — каза Дойл, — сега е моментът.

— Съберете се по-близо. — Сойер им направи знак да се приближат един до друг. — Уловете се за ръце и дръжте здраво шапките си. Чака ни страхотно пътуване.

Саша вдигна поглед към лицето на Бран, засмя се.

И наистина беше страхотно пътуване.

 

 

В пещерата си Нереза кипеше от ярост. Беше облекчила болките си, но без значение колко кръв, отвари и воля бе използвала, сивата нишка все така се виеше като змия в тъмната й коса. Край очите и устата й се бяха образували бръчки.

Тя счупи поредното огледало и изруга. И от очите й потекоха кървави сълзи.

Те щяха да си платят за това, че посегнаха на красотата й. Щяха да си платят, задето й се опълчиха. Където и да избягат, каквито и магии да измислят, тя щеше да ги последва и да ги унищожи.

Нямаше да се успокои, докато звездите не заблестят само за нея.

Нереза взе сферата си и прокара ръка по нея. Имаше начини, много начини. Тя просто трябваше да избере друг.

Докато гледаше в кълбото, докато наблюдаваше, се усмихна. И започна да вижда, да крои планове. И се разсмя.