Нора Робъртс
Огнената звезда (19)

18

Саша се чудеше дали грижата за раните ще се превърне в рутина. Щеше ли да свикне с кръвта и срязаната плът дотолкова, че гледката, миризмата, болката вече да не карат стомаха й да се свива, пулса й да се ускорява?

Знаеше какво да прави — донякъде действаше по инстинкт, но и Бран беше добър учител. Най-напред почисти раната върху ръката на Райли, прецени, че при нормални обстоятелства тя би изисквала поне десетина шева. Спокойно я намаза с мехлема на Бран, докато той се занимаваше със Сойер, а Дойл стоеше на пост край вратата, стиснал меча и готов за бой.

— Тя няма да ги изпрати скоро, нито ще дойде. — Докато говореше, Саша изсипа няколко капки в чаша с вода, подаде я на Райли. — Изпий я цялата.

— Ако ни нападне, докато кървим и превързваме раните си, това ще й осигури предимство.

— Тя обаче знае, че очакваме да се възползва от него, затова то се обезсмисля. Освен това я объркахме — добави Саша. — По-скоро Сойер го направи. Изчезнахме заедно с лодката. Трябва й време да го осъзнае. И е много сърдита. Ние намерихме звездата. Това, че я открихме, е добре за нея, но тя не успя да я грабне от ръцете ни, както си мислеше, че ще стане. — Саша се зае с останалите рани на Райли — много по-малки в сравнение с тази на ръката — и осъзна, че всички стоят и я гледат.

— Кажи какво знаеш! — настоя Дойл.

— Не знам, но ще узная. Чувствам яростта й. И… още не е успяла да проникне през щита, който Бран издигна около къщата. Мисля, че ще го направи, но не и сега, когато е ослепяла от гняв. Имаме още малко време.

— Ти си свързана с нея. Достатъчно открита си, за да осъществяваш тази връзка. Бъди внимателна, фейд — предупреди я Бран. — Иначе тя ще започне да усеща какво чувстваш ти и да прави същото като теб.

— Нереза е изтъкана от омраза и гняв и от ужасна алчност. Тя я побърква.

— Лудостта не значи глупост — напомни й Бран.

— Сега ще е още по-зла. — Сойер трепна, когато Бран се зае с порезните рани на хълбока му. — Щом прегрупира силите си. Ние имаме нещо, което тя иска. Досега просто си играеше, искаше да ни покаже на какво е способна. Искаше да намерим звездата, защото тя не може.

— На това му казвам точно попадение! — Райли се надигна, разкърши рамото на ранената си ръка, раздвижи бицепсите си. — Добра работа! Почти не усещам болка.

— Можем да отидем някъде другаде. — Аника се обърна, за да може Саша да почисти раните на гърба й. Повечето бяха синини и одрасквания — гривните на Бран действаха добре. — Сойер може да ни премести някъде.

— Да, мисля, че ще мога. Признавам, че за първи път местя шестима души и лодка, но мисля, че ще мога.

— А аз ще придам допълнителна сила на компаса ти, когато му дойде времето. Но… — Бран погледна към Дойл и получи одобрително кимване. — Тук всичко ни е познато и засега сме в безопасност. Нужно ни е време да се прегрупираме, както и на нея.

— А и звездата е на първо място — заключи Райли. — Но ако имаме достатъчно време, искам една бира и да хапна нещо.

Тя отиде до хладилника, извади храната, останала от предната вечер, кашкавал, маслини.

— Гладна мечка хоро не играе, нали така?

— Храната е енергия. — Сойер се насили да се усмихне. — От която не ми е останало много, след като изплюх няколко литра морска вода, а после пренесох задниците ви и лодката.

— Ще ви приготвя нещо за ядене. — Аника хвана ръката на Сойер, потърка я в бузата си. — Не успях да те измъкна достатъчно бързо.

— Аника, без теб изобщо нямаше да се върна!

— Вярно е. — Райли извади хляб от бюфета, после и чипс. — Искам да знам обаче как така сред нас се разхожда русалка.

— Не можех да ви кажа досега.

— Аз съм последният човек, който ще те сочи с пръст. Но как го правиш?

— И ние си имаме магьосници. — Аника се усмихна на Бран. — И ние търсим звездите, за да ги защитим и един ден да ги върнем на небето. За някои това е цел в живота. И за нашето семейство е така. И във всяко… не знам думата. Но избираме един сред нас и го обучаваме.

— Във всяко поколение се ражда една убийца.^[1]

— Аз не убивам.

Сега Сойер се усмихна по-непринудено.

— Това е цитат. Как избраха теб?

— Светлината избира. На церемония, когато навършим нужната възраст. Светлината се вади от нейния сандък от магьосника и огрява избрания. После имаш избор. Не насилваме никого, така че имаш избор. Аз избрах да приема. В песента се казва, че търсещият ще се обедини с още петима, които ходят по земята, така че търсещият получава крака и може да ходи по земята. Но този дар трябва да остане тайна, която може да се разкрие само ако така ще се защити звездата или ще се спаси живот. Щом веднъж е разкрита, търсещият разполага само с три цикъла на луната, за да продължи, после мястото му се заема от друг.

— Ами ако ти — ние — намерим звездите? — попита Саша.

— Тогава ще мога да се върна при семейството си и звездите ще светят над всички светове. Никой от нашите не е успял досега, но и никой не е намирал останалите петима. И вече имаме огнената звезда. Трябва да я запазим.

— Ще го направим.

Бран се обърна към топката, която бе поставил на плота, с проблясващата вътре звезда.

— Сещам се за едно място, където ще е в безопасност, където тя няма да може да я достигне.

— Не при нас? — Дойл се извърна от часовника си. — Аз съм се клел да я пазя.

— Също и аз. Ако я държим при нас, рискуваме Нереза да ни надвие — всички знаем, че тя няма да спре с опитите си. Но ако звездата не е с нас, дори тя да успее, няма да я получи.

— Не ми се нрави много да не я държим под око — възрази Райли. — Какво място имаш предвид?

— По-добре да ви покажа. Само минутка.

Когато той излезе от стаята, Райли се взря смръщено в бирата си.

— Ако звездата не е с нас, какво ще спре Нереза да намери скривалището и просто да си тръгне с нея?

— Няма да рискувам подобно нещо. И проклетата Нереза няма да ме надвие!

Също като останалите, и Сойер се вторачи в звездата.

— Аз съм на същото мнение като Райли и Дойл. Цели десет години ги търся, а сега, когато намерихме първата, не върви да я заровим някъде си. Досега се справяхме с атаките на Нереза.

— Да, но кървим, и едва не се удавихме — изтъкна Саша. — При това знаем, че тя само си играе с нас. Ами ако стане сериозна?

— Ако звездата е далеч от нас, как ще знаем, че е защитена? — Аника протегна внимателно ръка към кълбото. Когато пръстите й го докоснаха, звездата вътре запулсира.

— Все още не сме екип, не сме един отбор! Дори след всичко това! — Саша се обърна уморено към мивката, за да измие кръвта и мехлема от ръцете си. — Нямаме си доверие — даже не искаме да изчакаме и да видим какво има предвид той. Вие не вярвате и в себе си, щом смятате, че можем да я запазим само ако я виждаме или докосваме.

Тя се обърна, взе бирата на Райли, отпи голяма глътка.

— За бога! Стоя тук след поредната битка с — не знам как да ги нарека — нейните слуги? Да, точно така — нейните слуги. Почиствам кръвта, докато тази божествена звезда седи на кухненския плот като някакъв тостер. А аз стоя с русалка, ликан, мъж, който може да пътува във времето и пространството, и с онова проклето нещо, което Дойл още не желае да сподели с нас! Имах си чудесен живот. Чудесен! Работата ми, къщата ми, спокойствието. Научила се бях да се справям с ясновидството си — или да не му обръщам внимание, за да живея живота, който си мислех, че искам. Сега се бия с някаква алчна за власт богиня, която нехае за живота ми. Влюбена съм в магьосник и стрелям с арбалет. И пия бира, при положение че дори не обичам бира. Всички вие, всеки един от вас е търсел тези звезди или е знаел за тях от години. Аз знам от седмици — защо тогава съм единствената тук, готова да се довери на човека с доказани способности, който ни уверява, че може да скрие звездите?

— Заслужих си ритника в задника! — промърмори Сойер.

— Не искам да сритвам ничии задници! Неприятно ми е да ви се карам, но не мога да се спра. За бога, имам нужда да поседна!

Докато го правеше, тя видя Бран на рамката на вратата, вперил погледа си — тъмен и напрегнат — в лицето й.

— Просто си изпуснах нервите — успя да каже тя и най-сетне седна. — Бих се извинила на всички, но мисля, че в тирадата ми имаше и смислени моменти.

— Повече от смислени — увери я Райли.

Аника наля чаша вино, подаде я на Саша.

— Извинявай ме.

— Готов съм да чуя какъв е планът. — Дойл се облегна назад на плота, кимна към Бран.

— Мислех за него, докато седях на терасата на хотела първия ден. Но се нуждаеше от усъвършенстване — допълни той и постави рисунката на масата.

— Но това е моята рисунка — онази, която ми каза, че си купил.

— Преди да те срещна, да. Поисках да ми я изпратят. Казах ти, че познавам тази гора, тази пътека. Защото съм ходил по нея през гората, към онази светлина. Там имам къща.

— В Ирландия.

— Да, близо до крайбрежието на графство Клеър. Място, което открих случайно преди известно време. То ми говореше нещо, затова си купих къща там, макар че вече имах една в Слайго. Това място, в края на пътеката, ме призовава към светлината. Призовало е и теб, Саша, защо иначе ще го рисуваш? Защо иначе ще влизам в онази галерия, ще я видя и веднага ще я разпозная? В тези неща има смисъл и той е съвсем ясен. Звездата трябва да бъде скрита там. Вярвам с цялото си същество, че там ще е извън обсега на Нереза.

— Добре. — Райли се надигна и закрачи из стаята. — Добре, разбрах. Това е много силна и здрава връзка. И Саша е права. Трябва да си имаме повече доверие. Но как ще стигнем дотам? Да потупаме Сойер по рамото за ново пътешествие? Ти ще можеш ли да ни откараш всичките там?

— Ако имам координатите — мисля, че да.

— Аз имам по-добър начин — начин, който със сигурност е извън обсега й. Мога да изпратя звездата чрез рисунката.

— Но това е гениално! Възможно ли е изобщо? — изуми се Райли. — Защото наистина е гениално и сега и аз искам да се ритна отзад, задето се усъмних в плана ти.

— Това тук е моето място и видението на Саша за него. Така че, да, възможно е.

Дойл пристъпи към масата.

— През рисунката — до крайбрежието на Клеър.

— Откъдето са твоите хора. — Бран се взря изучаващо в Дойл. — Мисля, че и това не е случайно.

Дойл погледна Бран в очите, премести поглед към Саша.

— Доверие не се печели лесно, но вече имате моето.

— Ние сме шестима, всичките свързани с една цел, търсенето на звездите — добави Бран и докосна ръката на Саша. — Трябва ми съгласието на всички.

Сойер огледа стаята, кимна.

— Имаш го.

— Тогава… — Бран отиде до плота, вдигна звездата в кълбото. Постави я внимателно върху рисунката, в светлината в края на пътеката. — Щом сме единодушни, нека всеки постави ръка върху кълбото и изрече следните думи. Заедно:

За да защитя този ярък огън, тази чиста светлина, аз я изпращам там, където не може да я зърне ничие око, не може да я докосне ничия ръка, не може да я притъпи никаква тъмнина.

Докато повтаряха думите му, Бран вдигна ръце нагоре, сякаш извличаше сила от нищото. Тя се завихри около кълбото.

Докато сваляше ръце, чиито пръсти бяха разперени над ръцете на останалите, звездата започна да потъва в картината. Проблясвайки в червено и златисто, огънят й искреше и потрепваше върху смълчаната пътека.

Изведнъж потече към светлината, огря силно всички.

И престана да пламти.

— Усетих я! — Райли вдига ръката си, обърна я с дланта нагоре. — Топлината — нейната или твоята, Бран — силата й. А сега няма нищо.

— Сега е на безопасно място.

— Но картината е нещо като портал към нея, нали?

Бран кимна по посока на Сойер.

— Затова, както поисках да ми я изпратят, така ще я върна обратно. И тя ще е извън досега на Нереза.

— Може би следващото, което трябва да предприемем, е да изчезнем оттук — предложи Райли. — В противоположната посока.

— Едва ли ще успеем да се измъкнем без бой — усъмни се Дойл. — Дори Сойер да може да направи бързо групово преместване.

— Има и още нещо. — Бран погледна към Саша. — Нали?

— То не е… тоест ние не сме приключили още. Не знам защо. И не знам къде да търсим следващия път или коя звезда трябва да търсим. Не мога да видя или почувствам нищо. Аз… Може би ние шестимата е трябвало да намерим и защитим само първата звезда.

— Не го вярвам! — Сойер поклати глава. — Изобщо!

— Значи се доверяваш, но в същото време се съмняваш! — Явно раздразнен, Бран протегна ръка над картината и тя изчезна.

— Не съм бърз като теб.

— По-добре да направим малка почивка. Около час. — Райли постави ръка върху рамото на Саша.

— Но първо трябва да преместим лодката от двора.

— Първо ще почакаме да се стъмни. Не искам хората на кея да получат сърдечен удар. Един час е добре. — Сойер се изправи на крака. — Нека го използваме, за да „презаредим“. Трябва да осведомя семейството си за положението. Може да получа някой и друг съвет.

— А когато тя дойде? — поиска да знае Дойл.

— Ще изсипя отгоре й гнева на хиляди светлини — успокои го Бран. — Отвисоко. Ще я подплаша и може да й причиня малко болка. Това ще ни даде време да отидем където трябва.

— Аз ще прегледам отново картите — заяви Сойер.

— Аз пък ще се обадя тук-там. — Райли го последва и също излезе от стаята.

Саша понечи да почисти кухнята, но Аника я дръпна настрани.

— Не, аз ще го направя! Ти си почивай.

— Благодаря ти. Идеята не е лоша.

— По-добре иди с нея — промърмори Аника на Бран, когато Саша излезе. — Все още е разстроена. Тя те защити. Ти също трябва да я защитиш.

Бран въздъхна и се наведе да я целуне по бузата.

— Май ти ще се окажеш най-добрата от всички ни.

— Хайде, върви. — Дойл отново обърна поглед към вратата. — Аз ще стоя на пост.

Когато Бран се качи горе, тя стоеше край отворения френски прозорец с гръб към стаята.

— Не знам защо ми се сърдиш. Не мога просто да щракна с пръсти и да разбера какво ти е в главата.

— Не ти се сърдя. Грешиш.

— Знам какво усещам.

— Може би е собственият ти гняв.

Тя се извърна рязко.

— Чувствам твоя и, да, това ме влудява! Правя всичко по силите си, всичко, дори след като виждам как хората, на които държа, биват нападани с нокти и зъби! В същото време ти ме предпазваш така, че да нямам и драскотина. Не искам да съм слабото звено!

— Ти си единствената, която го мисли, и грешиш.

— Тогава спри да се ядосваш, че не мога да получавам видения, когато ми скимне. Господи! — Тя притисна с пръсти очите си. — Уморих се да се боря.

— Добре, защото изобщо нямам това наум. — Като махна с ръка, той затръшна френския прозорец и стъклото се разтресе. Звукът беше толкова силен, че тя направи инстинктивно стъпка назад, докато той крачеше към нея.

Притегли я към себе си, дръпна назад главата й, заравяйки пръсти в косата й. Притисна устните си към нейните с такава страст, с такава сила, че тя не можеше да си поеме дъх.

— Така сърдит ли ти се струвам?

Тя постави длан на рамото му, за да го отблъсне и да запази равновесие.

— Да. — Онова, което проблясваше в очите му, не й приличаше на ярост.

— Не знаеш за какво става дума. Ти едва не се удави пред очите ми.

— Нека да… Не ме ли…

— Не те ли държах в обятията си, докато сънуваше, не те ли събудих? Но после не направих нищо повече. И ти изчезна. Изчезна! А аз не можах да те намеря.

Тя понечи да произнесе името му, но той отново впи устни в нейните, смачка ги под своите. Гняв — да, в него имаше гняв, и вина, и най-вече — пламенно и безразсъдно желание, което я зашемети.

— Значи мислиш, че всичко е само дълг? Че е удобство? — Той я завлече към леглото. — Знаеш какво чувствам, какво искам, какво мога да те накарам да искаш и ти?

Би ли могла да го спре? Дали в него беше останало достатъчно от мъжа, който я докосваше нежно, за да възпре онзи, който разкъсваше ризата й и я любеше грубо? Тя не знаеше. Не я интересуваше. Не искаше да го спира.

Ръцете му я нараняваха и очароваха, докато той смъкваше дрехите й в тъмното, а желанието му граничеше с панически пристъпи на отчаяние.

Сякаш се беше отприщила буря и тя нямаше друг избор, освен да й се остави.

Той я облада твърде разпалено, за да го е грижа колко е груб. Тя извика името му и шокът и удоволствието, прозиращи в гласа й, само засилиха ненаситния му глад. Той щеше да я има, всяка частица от нея, пък каквото ще да става.

Стаята се изпълни със сенки, потъмня от нуждите му.

Задоволявайки ги, тя трепереше, виеше тяло, гърчеше се. Когато той проникна в нея, заглуши виковете й с устата си. Не спираше да я обладава, ослепял от желание, неспособен да се справи с насилието, също като нея.

Почувства как тялото й се разтърсва от удоволствието, почувства как насладата изтръгва поредния вик от гърлото й, почувства се като дивак по време на пир.

Не спираше да я обладава, още и още, докато тя се разтресе от ридания, докато ръцете й се отпуснаха и свлякоха от гърба му, докато най-сетне огънят, който го изгаряше, се превърна в юмрук и се стовари с всичка сила отгоре му.

Той се строполи върху нея, напълно гол, с разтуптяно сърце, с разбъркани мисли в тъмното.

После почувства как ръцете й го обгръщат.

Умът му започна да се прояснява заедно със сенките, които изпълваха стаята.

Прокле се яростно, но се постара гласът му да звучи спокойно, докато вдигаше глава.

— Аз те нараних. Аз… о, господи!

Очите й, взиращи се в него, бяха плувнали в сълзи.

— Нямах право. — Той понечи да се отдръпне от нея, но прегръдката й се стегна.

— Не ме нарани. Аз не плача — поне не така. Не знаех… Не предполагах, че някой може да ме желае толкова. Че е възможно да желаеш толкова. Не мислех, че го правиш по задължение, Бран, но мъничко се съмнявах, че е така, защото съм ти подръка. Сега вече не мисля така.

Той опря чело в нейното.

— Ти не дишаше… Трябваше да направя нещо — това бе мой дълг — но през цялото време, от мига, в който поставих ръка върху сърцето ти, а ти не дишаше — не можех да мисля за друго, освен че съм те загубил. Заради някакъв дълг. Заради обещание, дадено преди нас двамата да ни е имало. И сякаш всичко спря, докато ти не започна да дишаш отново. А времето между отделните ти вдишвания, фейд, ми се струваше цяла вечност. — Той допря устни до челото й, поотмести се. — Откакто това… търсене се превърна в мой дълг, не познавах страха. То беше предизвикателство, мисия, цел. А сега изпитвам страх, че ти може да пострадаш така, че да не е по силите ми да те излекувам.

— Търсенето е и моя цел. — Тя седна до него. — И аз се боя, че може да ти се случи нещо. Дойл каза, че аз съм спойката. Може и да е истина, но не мисля, че спойката е достатъчно силна. Ти си силата — източникът й. Не можем да го направим без теб. И аз…

— Ти каза, че си влюбена в мен.

— Какво?

— Долу, когато мъмреше останалите, каза, че си влюбена в мен.

— Бях бясна. — За да спечели време, тя се огледа за дрехите си, откри съсипаните останки от ризата си.

Той ги взе от нея и ги метна встрани, след което я улови за ръцете.

— Нима? Ти познаваш чувствата си, Саша. Какво точно изпитваш — искра, привличане, лека възбуда? Или е любов, която е истинска и не бърза да се разкрие?

— Ще ми се да е първото. Така ще е по-лесно и за двама ни.

— Но така ли е?

Тя притвори очи.

— Толкова съм влюбена в теб! Влюбих се още преди да те срещна. В сънищата си, в рисунките си. После ти се появи и нещо в мен закопня да падне в краката ти и да те умолява.

— Ти не бива да умоляваш никого. — Той обхвана лицето й с ръце. — Не бива да умоляваш за нищо.

— Сънувах те и сега съм тук, с теб. А това е много повече, отколкото съм очаквала да имам някога.

— Жено, ти ме вбесяваш! Как може да се задоволяваш с толкова малко!

— Не се задоволяваш с малко, когато получаваш повече, отколкото си очаквал.

— Говориш глупости! — Той взе ръката й, притисна я към сърцето си. — Ето, почувствай го! Почувствай какво чувствам аз! И недей да спориш с мен — предупреди я, преди тя да успее да каже нещо. — Аз се разкрих пред теб. Сега почувствай какво чувствам аз!

Искаше й се да му се противопостави, да се отдръпне, но той я притискаше — а и сърцето й копнееше да разбере. Чувствата потекоха — от него към нея. Любовта. Нежна и щедра, яростна и решителна, могъща и слаба. Като недоизречена клетва.

И всичко, което изпитваше тя към него, се върна обратно — от него към нея.

— Ти ме обичаш! — Тя се засмя леко, повдигна ръката му към сърцето си. — Ти ме обичаш! Ти ме обичаш!

— Ако една фраза се изрече три пъти, тя се превръща в мощно заклинание. Вече наистина е така. Обичам те — а сега и ти намери подходящите думи. Онова, което изпитвам, което ти знаеш, е само твое. На никого преди теб. И завинаги. Твое.

— В мига, щом те видях, те пожелах! Това е искрата! А когато вече те имах, продължих да те искам. Това е привличането. Но любовта и всичко, което означава тя, се прояви по различен начин.

— Аз имам нужда да… — Тя обви ръце около тялото му, притисна лицето си към рамото му, докато всичко, което изпитваше, което изпитваше той, се преплете в нея като нишките на въже. — … черпя сили от това. От теб, от това, от този миг. За да мога, когато съм тъжна или уплашена, да се връщам към него, да го извиквам отново в паметта си и да бъда тук.

— Винаги, когато си тъжна или уплашена, аз ще бъда до теб. В този миг и всички след това. — Той отново я притегли към себе си и се взря в очите й. — За мен любовта е нещо сериозно, фейд. Сериозно и трайно. Давам ти клетва, отдавам ти сърцето, тялото и любовта си, отдавам ти моята лоялност и вярност. Те ти принадлежат изцяло.

Това спря сърцето й, спря го, за да може то да забие отново, но вече по-силно. Не само любов, осъзна тя, а и вричане. Той й се врече.

— Ти ще ми се вречеш ли?

Тя си мислеше, че е познала радостта, но сега имаше не само радост, но и обещание.

— Да, ще ти дам клетва, ще ти дам сърцето и тялото си, моята лоялност и вярност. Те са твои — сега и завинаги.

Когато Бран я целуна, в целувката му светеше обещание, ярко като звездите.

Той я остави, преди да е изминал и час. Дори в най-голямата радост не биваше да забравят дълга си. Тя се облече за видението си, за бурята, която знаеше, че ще дойде. Ако не тази вечер, то скоро. Когато дойде, когато Бран я предизвика, тя ще е с него — на носа, сред вятъра, огнените светкавици и проливния дъжд.

Щеше да е достатъчно. Каквото и да направят, щеше да е достатъчно. Тя вярваше в това. А ако е сбъркала и усилията им се окажат недостатъчни, ще знае колко истинска е любовта им.

Докато обуваше туристическите си обувки, тя обмисляше собствената си тактика. Ще държи арбалета под ръка, с колчан, пълен със стрели. Ножът, който Бран й беше дал, от сега нататък ще е в канията на колана й.

Ако остане време, ще направи и упражненията: ръкопашен бой, проклетите лицеви опори, набирания, премятането презглава. Ще се упражнява, докато стане силна и бърза. И ще е отворена за виденията — и тази смущаваща връзка с Нереза.

Взе скицника си с известно съжаление. Засега изкуството й трябваше да почака, защото времето й бе запълнено с други, по-належащи неща.

Но когато понечи да го прибере, осъзна, че търси молив. Трябва да е открита, помисли си отново, защото нещо напираше да влезе в главата й, нещо искаше да проникне в ума й.

Не, поправи се тя. Нещо напираше да излезе на свобода.

Тя му се подчини, пристъпи навън в светлината, подпря скицника на статива си. Чу гласове отдолу — за военни планове и стратегии, маневри и капани. Засега щеше да ги изолира, да остави вратата към съзнанието си отворена.

Бързо, вече уверено, започна да рисува онова, което се оформяше в главата й.

Когато то избледня, ръката й трепереше от умора, а светлината бе омекнала с настъпването на вечерта. Саша отстъпи назад и видя не скица, а картина. Скиците й осейваха пода на терасата, но на статива стоеше завършена картина на остров с вълнисти хълмове и пъстри цветя, стръмни улици, по които бяха накацали къщи и растяха дървета. А от морето се издигаха три зъбера — като стражи на пост.

— Вземи. — Бран пристъпи към нея, подаде й чаша. — Изпий това.

Тя не попита какво е, просто го взе и го изпи. Гърлото й сякаш бе пълно с пясък и хладната течност се плъзна през него, успокои я.

— Не си спомням да съм рисувала това. Почувствах как нещо иска да излезе навън и започнах да скицирам. Ето. — Тя се наведе и вдигна една от скиците. — Видях го много ясно! Не просто във въображението си, а и когато погледнах навън, към морето. То беше там. Лодки във водата и тези три скали, които се извисяват сред водата. Не знам къде е или какво е. И дали е истинско.

— Истинско е. Поседни за малко. Работила си върху картината близо три часа.

— Добре съм. — Тя се засмя леко. — Всъщност чувствам се страхотно. Какво изпих току-що?

— Нещо за ободряване. — Той докосна бузата й. — Примесено с малко вино.

— Наистина се чувствам ободрена. Ти познаваш ли този остров?

— Райли го разпозна в една от рисунките, които й занесох долу. Нещо повече, според компаса на Сойер това е мястото, на което трябва да отидем сега. Остров Капри.

— Капри? Италия?

— Изглежда, островите са в основата на нашето търсене. Ти и Сойер ни показахте посоката.

Искаше й се да поеме на път веднага, да опакова багажа си и да тръгне, за да избегне онова, срещу което трябваше да се изправят тук. Но взе друга скица, тази на богинята, която искаше кръвта им.

— Тя ще е там — ще дойде там. И онова, което направим тук, няма да я спре.

Дори нарисувано само с молив върху хартия, злото сякаш всеки момент щеше да изскочи от листа.

— Тук изглежда различно — нарисувала съм я различно. Тази сива нишка в косата й и… изглежда по-стара. Нали?

— Да, и това ми подсказва, че дори да не успеем да я спрем, здравата ще я разтърсим.

— Не съм нарисувала нас. Няма ни на никоя от скиците.

Бран вдигна друга.

— Но си нарисувала тази. С къща — не е великолепна като вилата, но е солидна и истинска. Както може да се досетиш, Райли вече се обажда за квартира в Капри. А ако времето и пространството се окажат твърде трудни за Сойер, Дойл ни успокои, че може да пилотира самолет, а и самият той имал няколко контакта. Заминаваме при първа възможност.

— Но не тази вечер — каза Саша тихо. — Тя ще дойде тази вечер, вече го знам. А ти ще предизвикаш бурята. — Тя погледна към носа. — По-добре да се приготвяме.