Нора Робъртс
Огнената звезда (14)

13

Саша спря да рисува чак когато слънцето прокърви на западния хоризонт. Не успя да се отърси докрай от особеното чувство, но се поуспокои. Надяваше се да види как джипът се връща, докато почистваше четките си, но по неравния тесен път не се задаваше нищо. Искаше й се Райли да се върне, искаше новото й семейство да е събрано под един покрив, колкото й глупаво да звучеше. Но тъй като беше усетила, че Райли иска точно обратното, а знаеше какво е да се нуждаеш от уединение, си наложи да се прибере.

Вероятно пак трябваше да приготви вечерята и не биваше да се мръщи само защото е в лошо настроение.

Но когато пристъпи в кухнята, завари Аника, която старателно режеше чушки.

— Сойер ме учи да готвя. Обичам да се уча.

— Бързо схващаш. Приготвяме зеленчуци по китайски — обясни той на Саша. — Реших да ги метна в уока^[1]. Ако някой зеленчук не ти харесва, не го яж.

— Става. Имате ли нужда от помощ?

— Може да отвориш бутилка бяло. Все едно какво. Малко за уока, малко за нас.

— Добре.

Тревожното й чувство започна да заглъхва, докато гледаше как Сойер показва на Аника техниките на рязане и си отпиваше от виното. Притъпи се още повече, когато Бран влезе в кухнята и я обърна към себе си за целувка.

— Хубаво е — отбеляза Аника с продължителна въздишка. — Хубаво е да се целуваш.

— Тогава да го направим пак. — Бран отново улови Саша, този път целувката беше по-страстна. — Май вече не си уморена. — Макар пулсът й да препускаше лудо, Саша се обърна, за да даде на Бран чаша. — Напредвам с една магия. Още не е готова, но определено напредвам.

— Това е нещо, което човек не чува всеки ден. Напредък с магия.

— В моя свят е различно. — Бран взе виното, което му предложи Саша. — Каквото и да готвиш, Сойер, ухае божествено.

— Още десет минути и ще видим дали и вкусът му е божествен.

— Тъй като днес Аника е помощник-готвач, ние ще наредим масата. — Саша се обърна, събра шест чинии една върху друга и изведнъж си спомни: — Сигурно Райли ще вечеря с някой от своите познати, но трябва да кажем на Дойл, че ще ядем.

— Аз ще ги взема. — Бран пое купчинката от пет чинии. — И ще му кажа.

— Може тя да се върне, преди да седнем на масата.

Аника поглади ръката на Сойер.

— Не се тревожи. Райли е много умна и много силна.

Саша си помисли, че това е отличен съвет, и се опита да го последва. Когато приключиха с яденето — с благодарности към готвача и неговия чирак, тъй като ометоха и последното зрънце ориз — слънцето вече бе залязло, луната, плоска и бяла, беше изгряла.

— Може би двама от нас трябва да идат да я потърсят.

Дойл изви вежда по посока на Сойер.

— С какво?

— Твоят мотоциклет?

— Тя няма нощен час, татенце. Ако беше девица, изпаднала в беда, бихме могли да отидем и да убием дракона. Но тя има берета, боен нож, и е корава жена. Може да се грижи за себе си. Освен това… — Дойл размаха бирата си. — … ако е решила да се гушка с някой от познатите си, спасителната ни акция само ще я ядоса.

— И аз се безпокоя. Според мен не говореше сериозно, когато каза, че няма да се върне тази нощ. А и… — Саша вдигна телефона си. — … не отговаря на есемесите ми.

— Отговори на моя — каза Бран.

— На твоя? Кога?

— Преди да сляза долу. Изпратих й един да я питам дали всичко е наред. Тя ми отвърна: тип-топ. Това й бяха думите.

— И какво точно означава „тип-топ“?

— „Добре съм“ — обясни Дойл на Саша. — „Всичко е наред.“

— И добави, че вероятно ще си легне с едно гадже в селото.

— Какво гадже? — Саша се спря, пое си дъх. — Не е наша работа. И Дойл е прав. Ако някой е въоръжен и опасен, това е Райли Гуин. Неспокойна съм, защото свикнах всички да сме тук.

Тя се надигна, засъбира празните чинии.

— Ще измия чиниите, за да се успокоя.

Когато чиниите не се оказаха достатъчни, тя се зае с кухнята. Търсеше какво още да почисти, когато забеляза, че Бран се е облегнал на вратата и я наблюдава.

— Още ли си нервна?

— Не мога да се успокоя.

— Имам нещо, което ще ти помогне. — Той взе бутилка вино, две чаши, после ръката й. — Ела с мен.

— Къде?

— Ще пийнем на терасата. Както ти каза по-рано, сякаш всички сме се затворили в себе си. Може би тази вечер имаме нужда от това. Но според мен ти и аз се нуждаем от друго. Ние имаме среща.

— Среща?

— Да. Питие на терасата на лунна светлина, разтоварващ разговор. А след като те успокоя с помощта на виното, ще влезем вътре и ще ти покажа какво друго мога.

— Нямаш нужда от вино за това.

— Истината е, че ти си ми дар от бога, фейд. Но виното и разговорът са хубава прелюдия. Ти си поговори с Дойл на лодката.

— Попита ме дали ясновидството ми е наследствено. Знаеш ли, никога не съм се замисляла за това. — Изненадана от себе си, тя поклати глава. — Никога не съм питала дали някой в семейството ми е имал подобна дарба. Никой не е говорил за това и съм решила, че съм единствената. Странната.

— Има разлика между странна и специална.

— Вече започвам да го осъзнавам. Мисля, че в семейството ни бяхме — сме — затворени в себе си. Ако има проблем, не го споделяй или го замажи с извинения.

— Ти не си проблем и никой не бива — включително ти самата — да мисли за теб по този начин.

— Може би затова е толкова лесно да съм част от това тук — никой не ме смята за проблем. И затова ми беше толкова лесно да се махна. Обичам майка си, но и на двете са ни достатъчни телефонните обаждания, имейлите, редките и кратки посещения. Изглежда, просто нямаме много допирни точки.

— Сега вече би ли я попитала дали в семейството ви има друг с твоята дарба?

— Бих могла, ако почувствам нужда да знам. Тя ще ми каже, ако съм настоятелна. Не мисля, че ще ме излъже, а ако го направи, ще разбера. Но… — Саша погледна към пълната бяла луна, носеща се над тъмното море. — Вече не ми изглежда толкова важно. — Тя отпи от виното, усмихна се, когато той взе ръката й в своята. — Преди мразех срещите, затова се отказах от тях. Вече е различно.

— Трябва да намерим време за истинска среща.

— Тази е истинска. — По-истинска, по-реална, по-прекрасна, отколкото тя бе имала някога. И съвършена. Нежна нощ, пълнолуние, песента на вълните и ръка, стиснала нейната.

Той отново й подари романтика.

Когато Бран се изправи, Саша също стана, обърна се към него.

— Още ли си напрегната?

— Не. Но май пак ще стана. — Уви се около него и го притегли към себе си. Този път тя притисна устни в неговите. И се наслаждаваше на мисълта, че може да го направи.

— Хайде да се уединим — промърмори — в нашето си място.

— Подлудяваш ме, Саша — прошепна той.

Поведе я към стаята, затвори вратата подире им. Лунната светлина им беше достатъчна, сипеше се бледа и синя в стаята. Двамата сякаш танцуваха, докато Саша обвиваше около него ръце, а той я насочваше към леглото. Тя се надигна на пръсти, за да му поднесе устните си, мислейки си, че е цяло чудо да намери толкова много така бързо. И че може да изключи всичко останало, освен това, освен него. Че то й принадлежи. Че той й принадлежи.

Бран издърпа шнолата от косата й и тя се разпиля. Слънчева светлина, която си съперничеше с лунната. Саша бе като топла коприна в ръцете му и той си помисли, че е истинска благословия да притежава някой толкова открит, толкова честен. Освен на лицето и формите, които го притегляха — бяха го притегляли от самото начало — той се наслаждаваше на благородството и куража й, който тя не разпознаваше.

Не би могъл да има по-добър партньор в това рисковано начинание. Ръцете й, тези силни ръце на художник, се плъзнаха под ризата му и подпалиха нови огньове от страст. Той я положи на леглото, напомняйки си, че трябва да е много нежен. Тя все още бе олицетворение на невинността.

Саша се премести над него, възпротиви се на контрола му дори с това обичайно движение. И като се усмихна, прокара връхчетата на пръстите си по лицето му.

— Толкова добре познавам това лице. От толкова много сънища. То ме ужасяваше.

— Защо?

— Ами ако… — Тя плъзна пръст по скулите му, по устните му, по очертанията на челюстта му. — Ами ако мога да създам идеалния си любовник? Мъжа на мечтите ми? Но той ще е само там. — С въздишка тя опря чело в неговото. — Върху моето платно, в главата ми. Само там. А когато се събудя или оставя четката, ще съм сама.

— Не си сама.

— Мислех си, че е най-добре да съм, и затова се убеждавах, че ми харесва да съм. — Тя го целуна лекичко по устните. — А сега искам толкова много. Но малко се плаша. — Прокара устни по местата, където се бяха плъзгали пръстите й. — Толкова пъти ни сънувах така. Ще се опитам да ти покажа.

И както го бе сънувала, тя докосна устните му със своите, много нежно. Веднъж, два пъти, преди да издърпа ризата му през главата и да я свали. Тялото й се отдаваше напълно на удоволствието, всяка частица от него. Целувките й изкушаваха, наподобяваха фино докосване с четка.

Устните й се плъзнаха по челюстта му, надолу по силния му врат. Тя усети пулса му, хареса й, че успява да го ускори.

Усети властта си и удоволствието да се движи надолу, да изучава тайните му, както той бе научил нейните.

Бран сви ръка в юмрук отзад на гърба й, бореше се с бруталното желание да разкъса ризата й. Реши да я остави тя да определя ритъма и тона и бавното й и — да — мечтателно изучаване го изпълни с мъчително удоволствие.

Тя го разсъблече — на лунната светлина, в сенките, с въздишки и нежен шепот. И потопи и двамата в море от наслада. Въздухът около тях сякаш се сгъсти, движенията им станаха забавени, пулсът им отекваше в тишината.

Тялото й отново се плъзна върху неговото, бавно и страстно, устните й се впиха в неговите. Този път целувката не беше като фин допир на четката, а силно, дълбоко сливане, което го изпълни с емоция и тялото му се изви от удоволствието.

Тя се надигна, обляна от лунната светлина, отметна назад косата си и като кръстоса ръце, започна да сваля ризата през главата си. Когато той се опита да й помогне, тя поклати глава и продължи да се съблича, както бе съблякла и него. Бавно, мъчително.

— Като в съня ми — напомни му тя.

Продължи по същия начин, сега го възседна, както го беше направила преди — без да откъсва очи от него, поглъщайки го бавно, постепенно.

Той чу как тя затаи дъх, когато ръцете му докоснаха гърдите й.

— Искам да… искам да…

Тя се залюля, започна да го язди.

Подлудяваш ме, беше казал той, но не знаеше до каква степен тя може да го контролира. Бран беше очарован, омагьосан, неин пленник, когато тя го пое с полюшващи бедра. Синкави лъчи лунна светлина докосваха нежно кожата й, косата й беше бледа завеса от мека слънчева светлина. А тялото й ту бе гальовно като вода, ту опънато като тетива.

Когато Саша достигна върховното удоволствие, той се надигна, прегърна я страстно. Със сърце, допряно до нейното, я облада отново и се остави да полети заедно с нея.

Продължи да я държи в прегръдките си, галеше косата й, гърба й, опитваше се да възвърне силите си. Никоя жена не го беше завладявала до такава степен, не беше сливала толкова дълбоко тяло, сърце и ум с неговите. Той не беше съвсем сигурен как точно се чувства.

После тя прошепна името му, само името му, и той реши да остави размишленията за по-късно.

— Тези твои сънища…

Тя се засмя, въздъхна.

— Те са отпреди три месеца.

— Значи имаме доста да наваксваме. — Той се отпусна назад, за да я погледне. — Но сега на теб ти се спи. Личи си.

— Отпусната съм.

— И двамата трябва да се отпуснем. Утре ще е също толкова трудно, колкото и днес.

— Дали Райли се е върнала? Може би е добре да проверя.

— Сутринта ще е тук.

Той я остави да легне до него, гушна я. А когато тя се унесе, стана внимателно и се залови за работа. Час-два, помисли си, и ще има нещичко, което би могъл да използва, ако на сутринта тя отново получи видение.

 

 

Отдели повече време, отколкото бе възнамерявал, и изчисли, че ще може да спи до нея три часа, преди да съмне. Силата, която бе извлякъл, все още караше кожата му да настръхва. Може би затова тя промърмори в съня си, потрепери лекичко. Той отново я гушна, за да успокои и двамата, докато се унесе заедно с нея.

Събуди се в тъмното.

Тя стоеше на лунната светлина, тялото й бе напрегнато и обърнато към френския прозорец.

— Какво има?

— Те идват! Ставай, облечи се! Нямаме много време!

Той махна с ръка, за да стане по-светло. Пак ходи насън, помисли си, когато забеляза очите й.

— Кой идва?

— Кучетата й! Нашите го знаят. Не ги ли чуваш да вият? Побързай! — Тя грабна дрехите си, заоблича се припряно, докато той ставаше от леглото.

— Къде ми е лъкът? — попита рязко.

— Лъкът ти?

— Ето го! — Тя взе… нищо. Направи движение, сякаш премяташе презрамка през рамо. — Побързай, Бран, трябва да събудим останалите.

— Добре. — Той си навличаше панталоните. — Остани тук. Саша, изчакай ме!

— Побързай!

— Остани тук! — Той излезе, потропа с юмрук по вратата на Сойер. — Ставай! — извика силно. — Събуди останалите. Нещо идва!

Не изчака и пое към стаята си, преди Сойер да отвори вратата.

— Какво става?

— Не знам какво. — Бран продължи да върви. — Но събудѝ останалите и се въоръжете.

Той се зае да приготвя риза, нож и няколко от шишенцата с отварата, която току-що бе направил. Трябваше да престоят още няколко часа, но се налагаше да ги използват и така.

Когато се върна в стаята на Саша, тя си надяваше ботушите и якето. Все още сънена, помисли си той, но изглеждаше… по-силна, по-смела.

За миг се поколеба, но когато чу Аполон да вие — в гласа му звучеше продължително, мрачно предупреждение — той разбра, че не може да я остави да ходи насън.

Отиде до нея, постави ръце на раменете й.

— Събуди се! — нареди й. — Събуди се веднага!

Тя примигна, отстъпи леко назад.

— Какво става?

Аполон отново зави и в отговор се чу друг вой. По-дълбок, по-див.

— Не сънувам — каза тя.

— Вземи това! — Той пое ръката й, постави ножа в нея. — Омагьосан е. Довери му се, повярвай и в себе си. Искам да стоиш близо до мен, Саша!

— Те идват. Онова, което видях тази сутрин.

— И аз мисля така. Няма да рискуваме да останем в къщата и да чакаме да видим какво ще направят.

— Не. — Саша погледна към ножа, блестящото сребърно острие. И се замоли ръката й да не затрепери. — Останалите!

— Идват. Ти ни предупреди навреме. Стой близо до мен! — повтори той и се упъти към френския прозорец.

Вятърът нахлу в стаята и внесе едва доловимо зловоние. Саша се възхити на смелостта на Бран, когато го видя да излиза навън без капчица колебание. Пое си дълбоко дъх, стисна ножа и го последва.

— Затвори след себе си! — нареди й той, докато оглеждаше внимателно морето и небето. — Засега не виждам нищо. Но…

— Те идват! Ти беше прав. Трябва да ги причакаме по-далеч от къщата.

— Където има повече пространство — допълни Дойл, докато крачеше към тях по терасата с развят около коленете шлифер. — Да идем при маслиновата горичка. Можем да се скрием там при нужда. — Той подуши въздуха като вълк. — Ама че воня!

— Не е дамски парфюм. — Сойер ги приближи заедно с Аника с пистолет на всяко бедро.

— Заключих Аполон — осведоми ги Аника, докато той продължаваше да вие. — Може да пострада, ако излезе.

— Всичко ще е наред. — Сойер я стисна лекичко по рамото. — Райли не се е върнала, затова сме с един по-малко. Но… — Той потупа пистолетите си. — … ние сме готови.

— Около час преди съмване — отбеляза Дойл, докато слизаха заедно по стълбите. — Преходно време, така да се каже. Може би това имаше предвид?

— Не знам. — Саша поклати глава. — Но лунната светлина избледнява, нали? За тях това е предимство.

— Или за нас. — Бран извади шишенцата.

— Какво е това? — попита Сойер.

— Нещо, което исках да довърша, но се налага да го използваме както е сега. Трябва да поставя шишенцата в четирите точки на компаса.

— Ето! — Саша показа облака, който се носеше по небето. — Те идват!

— Добре, дръжте ги по-далеч от мен. И от нея — добави Бран, — докато подредя шишенцата. Ще подгоним колкото може по-голям брой към точките. Така ще изравним силите.

Саша искаше да го извика обратно, когато той хукна, но Дойл вече раздаваше заповеди:

— Подредете се в кръг! Накарайте ги да дойдат към нас, докато Правещият магии си свърши работата!

Сойер извади и двата си пистолета.

— Няма проблем!

Вятърът се превърна във вихрушка, фучеше между дърветата. Разнесе се див вой. После се чуха пронизителните писъци на онова, което се задаваше от морето.

Страхът напираше да се откъсне от гърлото й в подобен писък. Дъхът й свистеше уплашено, когато Дойл застана до нея.

Не мисли, нареди си тя. Ако си позволиш да мислиш за онова, което идва, може да побегнеш. Помни! Помни сънищата с битките, с борбата!

Първите изстрели отекнаха в нея и тя видя как две от телата проблясват, изпадат от зловонния облак. Последваха ги още и още, докато въздухът замириса на барут, изпълни се с гъст пушек.

Но продължаваха да ги заливат като вълна, въоръжени със зъби и нокти.

Тя едновременно чувстваше и виждаше рязкото замахване на сабята на Дойл, която отделяше противни глави от телата им. Докато изстрелите ехтяха, а Аника раздаваше яростни ритници, Саша усети, че ръката й, краката й, юмрукът й знаят какво да правят.

Тя сечеше, удряше, завърташе се. Кръвта, която се стичаше от димящите тела, беше като бързо парливо ужилване. Саша не виждаше Бран, докато сечеше с ножа, и се молеше да не са го надвили. С яростно ръмжене Аполон се стрелна край нея, скочи и впи зъби в едно от крилатите кучета, разтърси го. Тя едва не напусна позицията си, когато видя как част от облака се откъсва, за да го нападне.

От сенките връхлетя тъмен силует, извиси се над Аполон, който дереше с нокти и щракаше с челюсти. Сабята на Дойл изсвистя зад гърба й миг преди зъбите да се забият в плешката й.

— Пази си гърба, русокоске!

Думите отекнаха в главата й заедно с изстрелите, писъците, воя, докато тя замахваше с ножа, за да прониже едно от създанията на Нереза.

Изведнъж разбра какво трябва да направи.

— На север. Бран иска да ги изтласкаме на север — извика тя.

Направи го веднага — втурна се натам. Като ругаеше, Дойл си запробива път след нея. Аполон се стрелна край тях, следваше по петите черното куче — сега тя видя, че не е куче, а вълк.

Разнесе се пистолетен откос, разкъсвайки криле, раздробявайки тела, но те продължаваха да идват.

През димната завеса Саша видя Бран — стоеше с вдигнати ръце, сякаш викаше зверовете при себе си. Тя усети как я пронизва страх, изкрещя разтреперено името му. Но той не помръдна дори когато облакът убиец се спусна към него.

— Пазете се! — изкрещя той.

Разтвори широко ръце.

Светлината проблесна, червена като кръв, гореща като адови езици. Силата й щеше да запрати Саша назад, ако Дойл не я беше уловил за ръката. Заслепена от нея, тя разчиташе само на инстинкта си и спомените от сънищата.

— На изток! — извика задавено, загуби равновесие. — По посока на часовниковата стрелка! Подгонете ги натам!

Всичко се завъртя в лудешка вихрушка — безумието на смъртта и битката, горещата кръв, вонята на пушек. Светлината проблесна отново, доби форма на гъба и изпълни света със своята мощ и обреченост. В косата на Саша се впиха остри нокти. Докато се бореше с тях, вълкът скочи. Писъкът на нападателя й заглъхна в челюстите му, после звярът се изгуби в гъстия дим.

Сега светлината експлодира от юг и този път силата й я повали на земята. Задъхана, с кънтящи уши, тя успя да се изправи на крака. Усети, че е изгубила напълно чувството си за ориентация.

Вой, стрелба, писъци, викове — всичко бе заглушено от мъглата. Саша различи сенките на онези, които се биеха редом до нея, грозните безформени силуети на нападателите. Насочи се към тях, но внезапно пърхане на криле й отряза пътя и тя трябваше да отстъпи.

В този момент ръката на Бран се уви около нея и едва не я вдигна във въздуха за втори път.

— Много си близо! Стой зад мен! Зад мен, Саша, и покрий очите си!

Тя усети как светлината залюля земята под краката й, отекна болезнено в цялото й тяло. Въпреки че бе закрила очи с ръка, тази червена светлина изпълни главата й.

Силата, която той бе освободил, подпали кожата й, проникна в кръвта й.

Краката й омекнаха и тя се свлече на колене, зарови пръсти в тревата, докато земята се люлееше.

— Стой настрана! — извика той. — Стой зад мен и ме остави да довърша!

— В моята светлина да изгорите! Чрез нашия гняв да се стопите! Нека онова, което ви е създало, да види силата ни, нека знае, че в този час, както е предречено от нашата ясновидка, ще натирим кучетата й обратно в ада. Чрез силата, която ми е дадена — да бъде!

Последва ужасен писък, сякаш изригнаха хиляда побеснели гласове. Не бяха хиляда, осъзна Саша. Само един.

Нереза.

— Ранена ли си? — Бран й помогна да се изправи на крака.

— Не знам. Ти кървиш! — Лицето му, забеляза тя. Ръцете му, дланите му.

— Май всички сме така. Но за тази вечер приключихме. Чакай да изчистя малко от проклетия дим — каза той, но от него изникна Сойер, прегърнал здраво Аника през кръста.

— Ранена е. Кракът й е най-зле.

От раната, спускаща се от коляното и стигаща до глезена, сълзеше кръв.

— Да я вкараме в къщата! Къде е Дойл?

Нещо изръмжа, ниско и свирепо.

— Проясни се! — извиси глас Бран и махна с ръка към мъглата.

Сойер отново извади пистолета си.

Вълкът стоеше до Аполон. Голямото бяло куче лежеше на хълбок, кожата му бе сплъстена от кръвта, дъхът му бе примесен със стенания.

Дойл отстъпи крачка назад, вперил очи във вълка, от вдигнатата му сабя капеше кръв.

— Не! Недей! — Саша мина напред, за да го спре.

Аника се отдели рязко от Сойер и накуцвайки, се втурна към Дойл. Пъхна се под сабята му и обви с ръце вълка, докато Сойер тичаше след нея.

— Аника! Какви ги вършиш?!

Искаше да я издърпа на безопасно разстояние, но тя не се пускаше от вълка, затова Саша отиде при тях и избута Сойер настрана.

— Спри! Просто спри! Това е Райли.

— Тя е ранена. И Аполон също. — Аника загали и двамата, като им говореше мили думи. — Помогнете им.

— Сигурно се шегуваш! — Сойер пъхна пистолета си обратно в кобура. — Райли е върколак?

Вълкът му се озъби и той отстъпи предпазливо крачка назад.

— Спокойно, момиче! Аника, трябва да те внесем в къщата, да спрем това кървене.

— Първо Аполон! Той е невинна душа. Дойде да ни помогне, а това не е негова битка. — Тя обърна умоляващи очи към Сойер. — Моля те!

— Добре. Разбира се. Добре. Само не ме хапи — предупреди той вълка. — Просто ще видя колко зле е ранен.

— Нека да видя какво мога да направя още тук. — Бран приклекна, прокара ръце над Аполон. — Голяма тайна си пазела от нас, доктор Гуин. Не е зле, не, не е зле. — Той облекчи болките на кучето. — Но дори повърхностните рани може да се инфектират и това важи за всички ни. В къщата имам неща, които ще свършат работа.

Докато говореше, избледняха и последните звезди. Слънцето вече оцветяваше хоризонта на изток. Вълкът зави — продължителен вой, който можеше да е от болка или защото животното тържествуваше.

И започна да се променя.

Клекна, мускулите и козината му потрепериха. Костите сякаш сменяха местата си, променяха формата си. Само очите останаха същите. С разцъфването на светлината се появи жената.

Райли седеше гола, с ръце, увити около коленете, които притискаше плътно към гърдите си.

— Майко мила!

Възклицанието на Сойер накара Райли да вдигне глава.

— Не че съм от свенливите, но може ли някой да ми даде дреха? Наложи се да оставя раницата си в джипа.

Без да каже дума, Дойл свали шлифера си, подхвърли го към нея.

— Благодаря! Може ли да ми спестите въпросите, коментарите и забележките си, докато влезем вътре и преценим състоянието на пациентите? Не е страшно, както ти каза — обърна се тя към Бран, — но го боли.

Все така мълчаливо Дойл се наведе, вдигна тежкото тяло на Аполон. Райли пъхна ръце в ръкавите на шлифера, уви го около себе си и замърмори успокоително на кучето, докато вървеше редом с Дойл.

Аника направи три крачки с куцукане, преди Сойер да я вдигне и понесе към къщата.

— Райли била върколак!

— Ликан^[2] — тросна се тя през рамо. — Наречи ме още веднъж „върколак“ и ще те накарам да съжаляваш!

— Можеш ли да ходиш? — обърна се Бран към Саша.

— Да. Просто съм… и аз не знам.

— Откъде знаеше, че това е Райли?

— Просто знаех. Когато той — тя — излезе от тъмнината, вече знаех. Но не се изненадах. Сега просто се чувствам отпаднала.

Докато слънцето се издигаше, тя, която преди седмица никога не бе държала каквото и да било оръжие в ръка, вървеше обратно към вилата, стиснала нож, все още влажен от кръвта.