Нора Робъртс
Огнената звезда (1)

Пролог

Някога, много отдавна, в свят отвъд нашия три богини се събрали да приветстват новата кралица. Мнозина, пътували по суша и небе, през пространството и времето, я били дарили със злато и диаманти, тежка коприна и скъпоценни камъни.

Ала трите богини искали техният подарък да е уникален.

Спрели се на крилат кон, но разбрали, че един от гостите е долетял с такъв и го е дарил на новата кралица.

Заспорили дали да не я благословят с неземна красота, мъдрост и несравнима грация.

Не можели да я направят безсмъртна, а и от онези, които били такива, знаели, че това е едновременно благословия и проклятие.

Можели обаче да й дадат безсмъртен дар.

— Дар, който ще свети за нея за вечни времена!

Селена застанала със своите сестри на искрящия бял пясък край мастиленосиньото море и повдигнала лице към нощното небе, към ярката луна.

— Луната е наша — напомнила й Луна. — Не можем да й дадем онова, което сме се врекли да почитаме.

— Звезди! — Арианрод повдигнала ръка с дланта нагоре. Затворила очи и сключила пръсти. И като се усмихнала, отново ги разтворила. В дланта й блестял леден диамант. — Звезди за Егле, сияйната!

— Звезди! — Сега и Селена протегнала напред ръка, разтворила я. Държала огнен диамант. — Звезди за Егле, които да светят като името й!

Луна се присъединила към тях с воден диамант.

— Звезди за Егле, лъчезарната!

— Трябва да има и още нещо. — Селена завъртяла искрящата звезда в ръката си.

— Пожелание. — Луна пристъпила по-близо до морето и водата обсипала нозете й с хладни целувки. — Пожелание от всяка от нас, което да съпровожда звездата. Моето е: силно и изпълнено с вяра сърце.

— Остър и любознателен ум. — Селена вдигнала високо ледената звезда.

— И неукротим приключенски дух. — Арианрод вдигнала и двете си ръце — в едната държала звездата, с другата сочела към луната. — И нека тези звезди греят на небето, докато свят светува!

— Да светят ярко в името на кралицата!

Огнената звезда започнала да се издига към небето, а заедно с нея — ледената и водната.

Докато се извисявали, те се въртели и пръскали светлина над сушата и морето, притегляни от луната и хладната й бяла сила.

Под тях като безшумна змия преминала сянка.

Нереза се плъзнала по брега към водата — сянка, скриваща светлината.

— Събрали сте се без мен, сестри мои.

— Ти не си една от нас! — отсякла Арианрод, от двете й страни застанали Луна и Селена. — Ние сме светлината, а ти си мракът!

— Няма светлина без мрак! — Устните на Нереза се извили, но в очите й проблясвал гняв, забелязвали се и наченки на лудост. — Когато луната намалява, тъмнината е тази, която я яде. Късче по късче.

— Светлината преобладава. — Луна посочила към звездите, които вече се били издигнали високо в небето, оставяйки цветни дири след себе си. — А сега е още повече.

— Поднасяте дарове на кралицата, сякаш сте нейни покорни слуги. А тя е само едно безпомощно глуповато момиче. Ние сме тези, които могат да управляват. Които трябва да управляват.

— Ние сме нейни пазителки — напомнила й Селена. — Само наблюдаваме, не управляваме.

— Ние сме богини! Притежаваме и този свят, и останалите. Само си помислете за това и какво можем да постигнем, ако обединим силите си! Всички ще ни се кланят и ще живеем вечно, млади и красиви.

— Нямаме желание да властваме над простосмъртните, безсмъртните и полубезсмъртните. Такава власт води до кръвопролития, войни и смърт — отхвърлила идеята Арианрод. — Подобен стремеж означава да се откажем от красотата на вълшебствата. — Тя отново повдигнала лице към звездите, създадени от нея и сестрите й, които разпръсквали светлината си.

— Смъртта е неумолима! Ще гледаме как и тази нова кралица живее и умира, също като предишната.

— Тя ще живее седем пъти по сто години! Видях това. И докато живее — продължила Селена, — ще има мир.

— Мир. — Думата излязла със съскане от подигравателните устни на Нереза. — Мирът е само скучно временно затишие преди падането на мрака.

— Върни се при сенките си, Нереза! — махнала нехайно с ръка Луна. — Тази вечер е за радост, за светлина, за празнуване — не ни се слуша за твоите амбиции и мечти за власт.

— Нощта е моя! — Тя протегнала рязко ръка и една светкавица, черна като очите й, прорязала белия пясък и тъмното море и се насочила като стрела към летящите звезди. Разкъсала потоците от светлина миг преди звездите да се приютят в една от меките извивки на луната.

За миг звездите потрепнали, а заедно с тях потрепнали и световете отдолу.

— Какво направи! — хвърлила се Селена към нея.

— Само добавих нов дар към вашия, сестрички! Един ден те ще паднат — огнената звезда, ледената и водната ще се изтърколят от небето с цялата си сила и всичките си пожелания и светлината и мракът ще се слеят в едно.

Нереза избухнала в смях и вдигнала високо ръце, сякаш искала да свали звездите от небето.

— А когато те ми паднат в ръчичките, луната ще умре завинаги и мракът ще победи!

— Звездите не са за теб! — Арианрод пристъпила напред, но Нереза метнала в пясъка черна светкавица, която оставила тлееща бездна помежду им. Димът се извисил и изпълнил въздуха с противна миризма.

— Когато се сдобия с тях, този свят ще умре заедно с луната — вие също! И докато изсмуквам силите ви, ще дам воля на други, дълбоко скрити. Крехкият мир, който вие боготворите, ще се превърне в агония, страх и смърт.

Нереза вдигнала ръце през дима, пламнала от желание.

— Собствените ви звезди определиха съдбата ви, както и моята!

— Не си желана тук! — Арианрод метнала синя светкавица, която изсвистяла като камшик и увила огнен език около глезена на Нереза.

Писъкът й раздрал въздуха, разтърсил земята. Преди Арианрод да успее да върне мрака обратно в бездната, издълбана сега от самата нея, Нереза разперила тънки черни криле и излетяла, разкъсвайки камшика от светлина. Кръвта от глезена й прогорила пясъка и запушила.

— Аз сама определям съдбата си! — извикала тя. — Ще се върна пак, ще взема звездите и световете, които искам. А вие ще познаете смъртта и болката и ще изгубите всички, които обичате!

Крилете се прибрали и тя изчезнала.

— Не може да направи нищо — нито на нас, нито на хората ни — казала Луна.

— Не подценявай силата й и жаждата й за власт. — Селена се взряла в тъмния залив, пронизана от ужасна тъга. — Сега ще има смърт и кръвопролития, болка и тъга. Тя остави всичко това след себе си като стигма.

— Няма да й позволим да притежава звездите! Сега ще ги върнем обратно! — извикала Арианрод. — Ще ги унищожим!

— Рискът е твърде голям, зловонната й мощ все още се усеща във въздуха — промърморила Селена.

— Значи да не предприемаме нищо и да рискуваме всичко? — възмутила се Арианрод. — И да я оставим да превърне този прекрасен дар в нещо тъмно и смъртоносно?

— Не можем да го направим! Няма да го направим! Те ще паднат, нали? — обърнала се Луна към Селена.

— Виждам, че ще паднат и ще оставят ярка следа, но не виждам кога.

— Тогава ние ще решим кога и къде. Това можем да направим. — Луна уловила сестрите си за ръце.

— На друго място, в друго време, но не едновременно. — Арианрод кимнала и погледнала нагоре към звездите, толкова ярки и красиви, светещи над земята, която тя обичала и пазела открай време.

— Дори една от тях да попадне в ръцете й или в тези на някой като нея… — Селена затворила очи, отворила себе си. — Мнозина ще търсят звездите, силата, богатството, което е едно и също. И съдбата. Всичко е едно. А ние, отразената светлина, трябва да изпратим произлезлите от нас да ги намерят.

— Произлезлите от нас? — повторила Луна. — Няма ли да ги търсим ние?

— Не, това не е за нас. Ние трябва да чакаме тук.

— Но ще изберем времето и мястото. И ще го направим в мълчание — добавила Арианрод. — Ще мълчим дори в мислите си. Тя не бива да научава кога и къде ще паднат.

Сестрите съединили умове и ръце и всяка поела по своя път, следвайки своята звезда, докато тя падала от небето. Всяка скрила дара си, всяка го обвила със силата си, за да го предпази.

Все така със свързани умове, ала без да изричат и думичка, и трите знаели какво има в ръцете и умовете на всяка от тях.

— Сега трябва да вярваме. — Луна стиснала по-силно ръката на Арианрод, когато сестра й не казала нищо. — Трябва! Ако ние не го направим, как ще вярват произлезлите от нас?

— Вярвам, че сме направили каквото трябва. Тази вяра е достатъчна.

Селена въздъхнала.

— Дори боговете трябва да отстъпят пред съдбата.

— Или да се борят с онова, което се опитва да ги унищожи.

— Ти ще се бориш — казала Селена с усмивка. — Луна ще вярва. А аз ще се постарая да видя бъдещето. Засега ще чакаме.

Трите погледнали едновременно към луната, която живеела на небето и в душите им, и към трите ярки звезди, които се опитвали да я достигнат.