Беър Грилс
Призрачен полет (59)

58.

Наближаваше пладне на десетия им ден в джунглата, когато Йегер започна да се отърсва от унинието. Приближаването до падналия самолет го извади от мрачното, неспокойно минало.

Въпреки сутрешния смут Йегер все още държеше в ръка компаса и камъчетата. Прецени, че се намират на около три километра от мястото, където започва мъртвата гора. След тази линия щяха да вървят само сред избелелите останки на отровени дървета до самия самолет.

Навлязоха в един особено мокър район в джунглата.

— Япоруамухуа — обяви Пурувехуа, когато нагазиха още по-дълбоко. — Наводнена гора. Когато водата се надигне толкова високо, пираните излизат от реките и ядат всичко, което им попадне.

Тъмната вода достигаше до кръста на Йегер.

— Благодаря за предупреждението — промърмори той.

— Агресивни са само когато са гладни — опита се да го успокои Пурувехуа. — След подобни дъждове би трябвало да имат предостатъчно храна.

— Ами ако все пак са гладни? — попита Йегер.

Индианецът погледна най-близкото дърво.

— Трябва да излезеш от водата. Възможно най-бързо.

Йегер забеляза как нещо лъскаво и сребристо се стрелна в плитчините до него. Последваха го други, едно-две докоснаха краката му. Телата изглеждаха копринено зелени на гърба, с големи, обърнати нагоре жълти очи и два реда стърчащи като шипове зъби.

— Навсякъде около нас са — изсъска Йегер.

— Не се безпокой. Това е добре. Много добре. Андирапепотигухуа. Риба вампир. Яде пирани. Пронизва ги с дългите си зъби.

— Ясно, в такъв случай да ги държим до себе си поне докато стигнем до самолета.

Водата стана по-дълбока. Вече достигаше почти до гърдите.

— Скоро ще трябва да плуваме като пирау’ндия — отбеляза Пурувехуа. — Това е риба, която застава вертикално, с глава над водата.

Йегер не отговори.

Вонящата вода, комарите, пиявиците, кайманите и рибешките зъби му бяха предостатъчни за цял живот. Искаше по-скоро да стигне до онзи самолет, да се махне оттук с екипа си и да започне да издирва изчезналото си семейство.

Време беше да приключва с тази експедиция и да започне наново живота си. Сигурен бе, че в края на този смахнат път ще разбере по един или друг начин участта на жена си и сина си. Животът в зоната на здрача не беше никакъв живот. Това му беше показало онова пробуждане.

Усещаше погледа на Пурувехуа върху себе си, докато вървяха мълчаливо напред.

— Сега умът ти по-ясен ли е, приятелю?

Йегер кимна.

— Време е да си върнем контрола от онези, които се опитват да съсипят света ти, Пурувехуа. И моя свят.

— Ние го наричаме хама — разбиращо отбеляза Пурувехуа. — Съдба или орисия.

Продължиха да газят мълчаливо напред.

Йегер усети нечие присъствие до себе си. Беше Ирина Нарова. Подобно на всички от екипа му, тя се движеше, вдигнала основното си оръжие снайперистка пушка „Драгунов“ — високо над водата в опит да я запази чиста и суха. Усилията бяха мъчителни, но с приближаването на самолета Нарова сякаш се изпълваше с все повече неизтощима енергия.

Изборът й на оръжие беше странен за джунглата, където сблъсъците неизменно се случваха лице в лице, но тя бе настояла именно на него. Все пак бе проявила достатъчно разум да предпочете по-компактния и лек вариант на пушката, със сгъваем приклад.

Йегер обаче не пропусна да забележи, че двете й оръжия — ножът и снайперистката пушка — често са инструментите на убиец. На убиец единак. У Нарова определено имаше нещо, което я отделяше от останалите, но част от Йегер намираше тези нейни особености за странно познати.

Най-добрият приятел на сина му Люк бе момче на име Даниел. Даниел имаше някои от характеристиките на Нарова — говореше странно прозаично и прямо, понякога почти грубо. Често не долавяше нормалните социални знаци, които се възприемаха естествено от повечето хлапета. И му беше болезнено трудно да гледа човек в очите, докато не го опознае наистина и не започне да му се доверява.

На Даниел му отне доста време да се научи да харесва и да се доверява на Люк, но след това той се оказа най-верният му и постоянен приятел. Съревноваваха се във всичко — ръгби, въздушен хокей, дори в местния клуб за пейнтбол. Но това винаги бе съревнование между най-добри приятели и двамата се защитаваха един друг срещу всички останали.

Когато Люк изчезна от живота му, Даниел беше съсипан. Бе изгубил единствения си истински боен другар. Също като Уил Йегер.

Йегер и Рут постепенно се бяха сприятелили с родителите на Даниел. Те бяха споделили с тях, че Даниел има синдром на Аспергер, аутизъм на висшите функции. Специалистите не били сигурни на кои точно. Подобно на много други подобни хлапета, Даниел беше обсебен и много добър в една област математиката. Освен това беше истински вълшебник в общуването с животни.

Йегер си спомни отново близката им среща с фонеутрията. Тогава нещо му беше направило впечатление, макар че не разбираше какво точно. Нарова беше действала така, сякаш едва ли не имаше някаква връзка с отровните паяци — сякаш ги разбираше. И не искаше да убива нито един от тях, докато не остана без друг избор.

И ако имаше нещо, от което Нарова беше обсебена и в което бе особено добра, то вероятно бе ловът и убиването.

— Още колко остава? — попита тя и гласът й изтръгна Йегер от мислите му.

— До кое?

— До самолета, разбира се.

Йегер посочи напред.

— Около осемстотин метра. Нали виждаш как натам става по-светло. От онази точка нататък гората започва да умира.

— Толкова близко — прошепна тя.

— Wir sind die Zukunft. — Йегер повтори думите, които бе чул в края на видението си под въздействието на някуана. — Ти говориш немски. Wir sind die Zukunft. Какво означава това?

Нарова се закова на място. Изгледа го продължително, с леден поглед.

— Къде си го чул?

— Ехо от миналото ми. — Защо тази жена винаги отговаряше на въпроса с въпрос? — Е, да се върнем на темата — какво означава това?

— Wir sind die Zukunft — бавно и много отчетливо повтори Нарова. — Ние сме бъдещето. Това е бил лозунгът на Herrenrasse, нацистката „господарска раса“. Когато му писвало от „Denn heute gehört uns Deutschland“, и „Und morgen die ganze Welt“, Хитлер минавал на „Wir sind die Zukunft“. Хората прегръщали безрезервно лозунга.

— Откъде знаеш толкова много? — попита Йегер.

— Познавай врага си — загадъчно отвърна Нарова.

— Работата ми е да знам. — Тя го изгледа почти обвинително. — Въпросът е защо ти знаеш толкова малко? — Направи пауза. — Толкова малко за собственото си минало.

Преди Йегер да успее да отговори, отзад се чу писък. Обърна се и видя изкривеното от ужас лице на Летисия Сантос, докато нещо я завличаше под водата. Тя изскочи на повърхността, размахала отчаяно ръце, после отново изчезна.

Йегер успя да зърне за миг нещото, което я държеше — една от огромните водни змии, за които ги бе предупредил Пурувехуа. Той се втурна през плитчините, метна се към змията, сграбчи я за опашката и трескаво я задърпа в опит да освободи Сантос.

Не можеше да използва пушката от такова разстояние. Ако стреляше, щеше да улучи и Сантос. Водата кипеше, Сантос и змията бяха оплетена маса от змийски люспи и крайници. Сантос никога не би могла да победи сама в този двубой. Ала каквито и усилия да полагаше Йегер, чудовищната змия продължаваше да стяга хватката си около нея.

Изведнъж зад него се чу трясък — характерният гърмеж на снайперистка пушка. В същия миг нещо в плетеницата между човек и змия избухна в кръв и разкъсана плът.

Секунда-две по-късно борбата приключи, главата на змията клюмна безжизнено. Йегер видя, че по-голямата част от черепа й липсва. Мощният куршум беше оставил характерна изходна рана. Един по един душещите пръстени започнаха да се отпускат. Йегер хвана Сантос и с помощта на Алонзо и Камиши я освободи.

Докато тримата се опитваха да изкарат водата от белите и дробове, Йегер погледна назад към Нарова. Тя стоеше в блатото, все още вдигнала пушката си, в случай че й се наложи да стреля отново.

Сантос се задави и се върна към живот, като кашляше неудържимо. Гърдите й се повдигаха и спускаха трескаво. Бе силно травматизирана и още се тресеше от ужас.

Алонзо и Камиши се разбраха да я носят през останалото разстояние до самолета и Йегер се върна при Нарова начело на групата.

— Добра стрелба — ледено отбеляза той, след като отново потеглиха. — Но откъде беше сигурна, че ще отнесеш главата на змията, а не на Летисия?

Нарова го погледна хладно.

— Ако никой не беше стрелял, тя щеше да умре. Дори с твоята помощ битката бе предрешена. А с това тя потупа пушката си, — имаше поне някакъв шанс. Петдесет на петдесет, но пак е по-добре от нищо. Понякога куршумът спасява живот, а не го отнема.

— Значи си хвърлила монетата и си дръпнала спусъка… — поде Йегер и млъкна.

Не беше пропуснал факта, че куршумът на Нарова можеше със същата лекота да улучи и него, но тя не се бе поколебала да стреля. Това си бе чист хазарт. Не знаеше дали постъпката й я правеше върховен професионалист или психопат.

Нарова погледна през рамо към убитата змия.

— Жалко за удушвача. Правеше само онова, което бе естествено за нея — опитваше се да си улови храна. Boa constrictor imperator. Императорска боа удушвач. Включена е в Приложение II на Конвенцията за международна търговия със застрашени видове, което означава, че е силно застрашена от изчезване.

Йегер я погледна косо. Нарова изглеждаше по-загрижена за мъртвата змия, отколкото за Летисия Сантос. Реши, че ако е убийца — убийца на хора, — сигурно й е много по-лесно, ако я е грижа единствено за животните.

С приближаването на мъртвата зона теренът започна да се издига.

Отпред вече се виждаше как растителността отстъпва, за да се смени с голи, побелели от слънцето стволове, подобни на безкрайни редици надгробни камъни. Над тях имаше скелетна решетка от мъртва дървесина, остатък от някогашния зелен балдахин, а отгоре се спускаха навъсени сиви облаци.

Спряха в началото на зоната, където животът свършваше.

Йегер чуваше как дъждът барабани оглушително отпред, вместо да капе от листата високо над главите им. Звучеше някак неестествено. Мъртвата зона изглеждаше ужасно пуста и оголена.

Стоящият до него Пурувехуа потръпна.

— Гората никога не би трябвало да умира — просто отбеляза индианецът. — Когато гората умира, амахуака умират с нея.

— Само не ми умирай, Пурувехуа — промърмори Йегер. — Ти си нашият коти’ар, забрави ли? Имаме нужда от теб.

Двамата впериха поглед към мъртвата зона. Далеч отпред Йегер можеше да различи нещо тъмно и голямо, наполовина скрито сред костеливите пръсти, протегнати към облаците. Сърцето му се разтуптя по-бързо. Това бе силуетът на военен самолет. Въпреки видението от предишната нощ или може би заради него, — той копнееше да влезе вътре и да разкрие тайните му.

Погледна Пурувехуа.

— Хората ти нали ще ни предупредят, ако противникът приближи? Вашите войни следят Тъмната сила, нали така?

Пурувехуа кимна.

— Да. И сме по-бързи от тях. Ще бъдем предупредени много преди да приближат.

— С колко време разполагаме според теб? — попита Йегер.

— Хората ми ще се опитат да ни дадат един ден. След един изгрев и един залез работата ни тук трябва да приключи.