Беър Грилс
Призрачен полет (2)

1.

Очите му се отвориха.

Бавно.

С мъка отлепяше клепачи, миглите бяха залепнали една за друга от засъхналата кръв. Цепнатините се разширяваха по малко над кървясалите очи. Ярката светлина изгаряше ретината му, сякаш някой бе насочил лазер към очите му. Но кой? Кой беше врагът… мъчителят? И къде се намираше, за бога?

Не си спомняше абсолютно нищичко.

Кой ден беше? И дори коя година? Как се е озовал тук, където и да е това „тук“?

Слънчевата светлина му причиняваше адска болка, но поне зрението му се възвръщаше малко по малко.

Първото, което различи Уил Йегер, беше хлебарката. Бавно дойде на фокус — размазана, чудовищна и извънземна, изпълваща цялото му полезрение.

Доколкото можеше да прецени, май лежеше странично на под. Бетонен. Покрит с дебел слой кафеникав боклук с дявол знае какъв произход. От този ъгъл видя хлебарката да приближава, сякаш възнамеряваше да влезе право в лявото му око.

Чудовището размърда антени към него и в последния момент изчезна, пробяга покрай върха на носа му. А после Йегер я усети как лази нагоре по главата му.

Хлебарката спря някъде при дясното му слепоочие — онова, което беше най-далеч от пода, обърнатото нагоре.

Започна да опипва с предните си крака и челюстите си.

Сякаш търсеше нещо. Сякаш опитваше нещо.

Йегер я усети как започва да дъвче, как захапва плътта му, как задълбава в нея. Долови съскащото, кухо потракване на назъбените й челюсти, откъсващи парченца гнило месо. А после, докато от устните му се изтръгваше беззвучен писък, усети, че са го полазили още десетки… сякаш отдавна е мъртъв.

Мъчеше се да сподави надигащите се вълни на гадене, а в главата му крещеше един въпрос — защо не се чу как пищи?

Със свръхчовешко усилие на волята раздвижи дясната си ръка.

Беше съвсем слабо движение, но въпреки това изпита усещането, че се опитва да повдигне целия свят. Всеки сантиметър нагоре предизвикваше агонизираща болка в рамото и лакътя, мускулите му се свиваха в спазми от жалките му напъни.

Чувстваше се като сакат.

Какво е станало с него, за бога?

Какво са му причинили?

Стиснал зъби и с огромно усилие на волята, той вдигна ръка към главата си и прокара длан по ухото. Пръстите му задрапаха отчаяно и напипаха… крака. Твърди, тънки крака на насекоми, потръпващи и пулсиращи, докато се мъчеше да извади тялото хлебарката от ухото си.

Махнете ги оттук! Махнете ги! МАХНЕТЕ ГИИИ!

Идеше му да повърне, но в стомаха му нямаше нищо. Само гаден сух предсмъртен слой, покриващ всичко — стомаха, гърлото, устата, дори ноздрите.

Ох, мамка му! Ноздрите. Опитваха се да се мушнат и в тях!

Йегер извика отново. По-дълго. По-отчаяно. „Не това е начинът да умре. Моля те, Господи, не по този начин…“.

Отново и отново пръстите му задраскаха към телесните му отвърстия — а хлебарките съскаха и ритаха гневно, докато ги отскубваше от себе си.

Най-сетне звукът започна да се процежда мъчително до сетивата му. Първо собствените му отчаяни викове отекнаха в окървавените му уши. А после долови нещо друго — нещо по-смразяващо дори от десетките насекоми, решени да пируват с мозъка му.

Човешки глас.

Дълбок. Жесток. Глас, който намираше радост в болката.

Неговият тъмничар.

Гласът събуди всички спомени и те нахлуха в главата му. „Блек Бийч“. Затворът на края на света. Място, където те пращат, за да те измъчват ужасно и да умреш. Йегер бе хвърлеи тук за „престъпление“, което изобщо не беше извършвал, по заповед на побъркан кръвожаден диктатор — и тогава бяха започнали истинските ужаси.

Предпочиташе дори тъмния покой на безсъзнанието в сравнение със събуждането в този пъкъл; всъщност предпочиташе всичко през седмиците, прекарани заключен на това по-лошо и от ада място — неговата килия. Неговият гроб.

Насили се да се унесе отново, да се върне обратно към меките, безформени, непостоянни оттенъци на сивото, които го защитаваха, преди нещо — какво? — да го замъкне обратно в това неописуемо настояще.

Дясната му ръка се движеше все по-вяло и по-вяло.

Отпусна се отново на пода.

Нека хлебарките пируват с мозъка му.

Дори това бе за предпочитане.

И тогава онова, което го беше събудило, го блъсна отново студена течност се плисна в лицето му, подобно на удар на морска вълна. Само че миризмата бе толкова различна. Не бе чистият, леден, освежаващ дъх на океана. А зловоние — солената смрад на писоар, който не е виждал дезинфектант от години.

Мъчителят му се изсмя отново.

Беше истинско забавление.

Да плисне съдържанието на нощното си гърне в лицето на затворника. Какво по-добро?

Йегер изплю вонящата течност. Примигна, за да я махне от засмъдилите го очи. Поне противната гадост беше изгонила хлебарките. Умът му затърси подходящите думи — най-подходящите ругатни, които да запрати в лицето на тъмничаря си.

Доказателство, че е жив. Проява на съпротива.

— Иди се…

Изграчи една от онези обиди, които със сигурност щяха да му гарантират бой с маркуча, от който се беше научил да изпитва ужас.

Но ако не окажеше съпротива, с него бе свършено. Съпротивата беше единственото, което го крепеше.

И все пак не довърши. Думите заседнаха в гърлото му.

Внезапно се разнесе друг глас, толкова познат, толкова братски, че за няколко дълги секунди Йегер беше сигурен, че сънува. Напевът отначало бе тих, но постепенно набираше сила — ритмично припяване, изпълнено по някакъв начин с обещание за невъзможното…

— Ка мате, ка мате. Ка ора, ка ора.

Ка мате, ка мате! Ка ора, ка ора!

Йегер би познал този глас навсякъде.

Такавеси Рафара. Как е възможно да е тук?

Когато бяха съотборници и играеха ръгби в британската армия, именно Раф водеше хака, традиционния боен танц на маорите преди мача. Винаги. Сваляше тениската, свиваше юмруци и пристъпваше напред, за да застане очи в очи с противника, удряше се по масивните гърди, с крака като дънери, с ръце като тарани, а останалите от отбора, включително и Йегер, се тълпяха от двете му страни — безстрашни, неудържими.

Очите на Раф се опулваха, езикът му се подуваше, лицето му замръзваше в предизвикателна воинска гримаса.

— КА МАТЕ! КА МАТЕ! КА ОРА! КА ОРА! — гръмовно крещеше той.

Ще умра ли? Ще умра ли? Ще живея ли? Ще живея ли?

Беше все така неудържим и когато стоеше рамо до рамо с него на бойното поле. Върховният другар по оръжие. Маор по рождение и командос от Кралската морска пехота по призвание, Раф и Йегер се бяха сражавали заедно по четирите краища на света и бяха близки като братя.

Йегер завъртя очи надясно, към източника на припяваното.

С периферното си зрение едва успя да различи фигурата от другата страна на решетката. Масивна. Дори тъмничарят изглеждаше като джудже в сравнение с нея. Усмивка като лъч чиста слънчева светлина, пробил тъмни буреносни облаци, които сякаш нямат край.

— Раф? — Думата бе изграчена, пълна с едва прикрито изумление.

— Да. Аз съм. — Пак онази усмивка. — Виждал съм те и в по-лошо състояние, друже. Като оня път, когато те измъкнах от бара в Амстердам. Така че по-добре да те почистим. Летим с „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Първа класа.

Йегер не отговори. А и как би могъл? Как бе възможно Раф да е тук, на това място, така близо до него?

— По-добре да тръгваме — подкани го Раф. — Преди приятелчето ти майор Моджо да е размислил.

— Да, Боб Марли! — Мъчителят на Йегер плесна Раф по гърба и го погледна с престорена веселост през злобно присвитите очи. — Боб Марли, голям шегаджия си.

Раф му се ухили от ухо до ухо.

За Йегер той беше единственият, който можеше да се усмихна на някого и в същото време да го гледа смразяващо. Обръщението „Боб Марли“ несъмнено беше заради косата на Раф — дълга, сплетена на плитки по традиционния за маорите начин. Както мнозина бяха научили на игрището за ръгби, Раф не приемаше добре неуважението към предпочитаната от него прическа.

— Отключи килията — процеди през зъби Раф. Аз и приятелят ми господин Йегер си тръгваме.