Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (28)

Валеше непрекъснато през последните две седмици. Светът сякаш се опитваше да удави Киара. Дори забързаните тълпи бяха с празни, пребледнели лица като удавници. Това беше мисъл, която вещаеше само лоши неща. „Албиън“ се извисяваше над кея, черно–белите му страни бяха набраздени от ивици ръжда. Редици лица надничаха през люковете, някои без следа от любопитство, други се смееха или плачеха или размахваха кърпички.

Киара носеше паспорта на Фелисити и документите й, за да не се изгубят. Самата Фелисити трепереше и от мъка, и от вълнение. Офицерът от имиграционната служба беше нетърпелив.

— Коя от вас ще плава? — попита раздразнено той.

— Тя — посочи Киара Фелисити. — Но аз искам да се кача с нея, за да се уверя, че се е настанила. Сестри сме.

— Разполагате само с половин час — предупреди той. — Подпечата документите на Фелисити, даде на Киара пропуск и им махна да минават. Пренесоха двата тежки куфара на Фелисити и се смесиха с навалицата на палубата. Внасяха денкове, от комина на „Албиън“ изригваше дим. Палубата трепереше под краката им.

Домакинът записа Фелисити на борда и ги насочи към каютите. „Албиън“ беше служил дълго като пощенски кораб в Източна Африка, а сега бе превърнат в съд за военния персонал. Повечето пътници бяха в униформи. Миришеше на дизел и застояла морска вода. Киара пое решително надолу и последва буквите и цифрите. Фелисити бе като замаяна сред шума и тълпата. Оказа се, че ще дели миниатюрната каюта с още три млади жени, които разопаковаха багажа си. Нито една от тях не изглеждаше щастлива, а едната, Сидни, не спираше да плаче. Запознаха се. Другите две се казваха Дора-Ан и Дженифър. Всички пътуваха за Кайро и вече се бяха скарали заради горните койки, които изглеждаха по-прилични. Киара вдигна куфарите на Фелисити на една от долните. Беше точно срещу люк, който отвори, и влажният студен въздух нахлу в каютата, която бе задушна от мириса на парфюм и сълзи.

— Долу ще ти бъде по-добре — увери тя Фелисити тихо, докато Сидни хлипаше шумно. — Много по-хладно е, когато стане горещо, а и няма да те е страх, че може да паднеш, ако има вълнение.

— Ще вадя багажа по-късно — реши Фелисити. — Да се качим на палубата и да прекараме последните минути заедно.

— Добре.

Качиха се отново горе. Валеше ситен дъждец, но това не спираше пътниците да стоят край перилата и да махат на стотиците на кея. Млада жена пищеше.

— Мамо! Тате!

Семейството й беше на кея. Никой тук нямаше представа кога или къде ще види близките си. Пътуването беше дълго, тъй като средиземноморският маршрут минаваше през вражески води. Затова „Албиън“ щеше да заобиколи Африка, после през Червено море до Аден. Когато Киара се замисли над опасностите, които грозяха ръждясалия кораб, сърцето й се сви — подводници, Луфтвафе, бури и плитчини, скали. Всяка от тях можеше да й отнеме Фелисити, а Фелисити беше единствената й останала сестра.

— Ти ще се справиш ли? — попита Фелисити и преплете пръсти с Киара.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос — отвърна с тъжна усмивка тя.

— Аз се махам от всичко това — отвърна разумно Фелисити. — Ти трябва да останеш тук и да се изправиш пред проблемите.

Киара помълча, замислена над всичко, с което трябваше да се пребори.

— Ще се справя — заяви най-сетне тя.

— Да. Но да знаеш, че ми е много мъчно, миличка.

— Вината си е моя.

— Как е възможно да е твоя?

— Аз вдигах скандали. Особено през онзи ужасен уикенд в Кортфийлд Парк. Аз тласнах Оливър в ръцете на Изабел.

— Глупости — отвърна Фелисити. — Не се обвинявай за противното им поведение. То е непростимо. Никога повече няма да проговоря на Изабел!

— Не искам да го правиш.

— Никога — натърти Фелисити. — Нито пък ти. — Киара не искаше да мисли по този въпрос сега, но Фелисити продължи. — Тази проклетница Изабел! Не може да понесе някоя от нас да е щастлива! Съсипва всичко, което имаме. С мен направи същото.

— Всичко приключи. Аз съм добре. „Този живот е сън, празно шоу — цитира Киара думите от кърпата в детската им стая за игра. Фелисити се присъедини и двете продължиха заедно: — но в светлия свят, към който съм се устремила, има искрена радост; кога ли ще се събудя и ще бъда там?“

— Ако бях мъж, никога не бих избрала друга пред теб — увери я Фелисити. — Оливър сигурно е полудял.

Киара нямаше желание да говори по този въпрос.

— Дано съквартирантките ти да са забавни. Предстои ви дълго пътуване.

— Трябва да се махнеш от Лондон. Може би от Англия. Намери си работа в чужбина като мен.

— Не, благодаря. Ще остана и ще се преборя.

— И с бомбите, и с останалото ли?

— И с бомбите, и с останалото.

На палубата се качи офицер с мегафон и се разкрещя:

— Наземният персонал и онези, които не пътуват, разполагат с пет минути! Пет минути!

За да подчертае думите му, сирената на кораба изсвири пронизително и двете сестри притиснаха ръце към ушите си. На палубата настъпи още по-голям хаос. Старият кораб потръпна като куче, което се буди, и последваха писъците на онези, които все още не бяха слезли.

— Обещай да ми пишеш — провикна се Киара. — Всяка седмица!

— Обещавам!

Прегърнаха се силно. Слънцето се показа за малко иззад облаците, ниско, мътно, освети коремите на преградните балони, увиснали над доковете. Отпътуването и пристигането в днешни дни ставаше бързо, защото във всеки момент имаше опасност от въздушно нападение. Фелисити беше слаба, крехка в ръцете на Киара, почти като момиченце. За пръв път тя разбра, че има опасност да изгуби сестрата, която обичаше много, че няма да може да я прегърне и да я погледне в очите месеци наред, може би дори години. Това беше мрачна перспектива! Почувства се нещастна, самотна, наранена до дъното на душата си.

Неочаквано някой друг се опита да се вмъкне между тях. Киара с ужас забеляза, че е Изабел, пристигнала в последния момент, с огромна филцова шапка, понесла бутилка уиски с панделка на гърлото, сякаш отива на парти.

— Знам, че не ме искате тук — започна тя, — но не можех да не дойда. Трябваше да ви видя и двете.

— Махай се! — Лицето на Фелисити пламна. Беше разкривила уста и се опитваше да изблъска Изабел, но сестра й устоя. Двете се сборичкаха, също както едно време, когато бяха деца. Киара си спомни как се биеха като малки, разплакани, озлобени. Тогава голямата винаги печелеше. В същия момент Фелисити се размекна и двете се прегърнаха и се разплакаха горчиво. Киара усети болка в сърцето, сякаш бе пронизано от тръни — ярост, отчаяние, нежност.

— Не исках да нараня никого — промълви през сълзи Изабел. — Разбира се, че не исках!

— Да, но го направи — избъбри Фелисити и избърса очи с кърпичка. — Ти съсипа всичко.

— Не съм. Така стана най-добре. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

— Глупости! Ти си чудовище.

— Не съм. Не трябваше да се случва.

— Не трябва, но винаги се случва! Не можеш да понесеш да видиш някоя от нас щастлива. Трябва да ни отнемеш всичко. Мислиш, че ти се полага! Да знаеш, че ще си понесеш наказанието. Погледни какво причини на Киара. Господ ще те накаже. Чакай да видиш.

— Моля те, спести ми дрънканиците си. Просто светът е такъв. — Изабел се обърна към Киара, която не бе промълвила и дума. — Не е истина — повтори тя, сякаш молеше сестра си да й повярва. — Не беше нарочно. Просто се случи! Миличка, трябва да поговориш с мен и Оливър.

Киара поклати глава.

— Довиждане, Фий — рече тихо тя.

— Вземи това. — Изабел тикна уискито в ръцете на Фелисити. Киара забеляза, че е „Лангавулин“, със сигурност от личните запаси на Оливър. Червилото на Изабел беше оставило ярка червена следа по бузата на Фелисити. — Ако не го искаш, размени го за нещо, което искаш.

Хората бяха започнали да слизат.

— Хайде дами — подкани ги домакинът, — вдигаме котва. Или си купете билет, или слизайте.

Натискът на хората ги раздели. Фелисити остана самотна, лицето й обляно в сълзи, докато Киара и Изабел се отдалечаваха. Двете не си проговориха, докато слизаха от кораба. Изабел беше пред Киара, напред в тълпата. На Киара й се прииска да смъкне широкополата шапка на сестра си и да я хвърли в мръсната вода на залива. Едва се въздържа.

Застанаха сред множеството на сушата и присвиха очи под дъжда. Палубата на „Албиън“ беше така отрупана с пасажери, че едва забелязаха Фелисити, която махаше с кърпичка над нечие рамо.

— Надявам се да е добре — рече Изабел. Вече не плачеше. Погледна Киара, докато си оправяше грима. — Докога ще се мотаеш с това строго лице, Киара? Трябва да се сдобриш с нас.

Киара не отговори. Беше си обещала никога да не разговаря с Изабел или Оливър, да се държи настрана от тях. Ако започнеше с обвинения и съжаление, щеше да съсипе малкото спокойствие и достойнство, които й бяха останали.

Беше предупредена. Всички се бяха опитали да я предупредят. Бяха й казали. А тя не искаше да слуша. Как да слуша? Беше толкова влюбена. Единствено детето, което се опари, разбира какво представлява огънят.

Години бе преследвала една мечта. Изабел и Оливър не бяха такива. Те бяха властни натури, свикнали да постигат своето във всичко. Нито един от тях нямаше да признае грешката си. Мислеха си, че са повече от останалите, и до голяма степен беше точно така — бяха по-умни и по-силни. Не им мислеше злото. Изпитваше единствено съжаление към всички, попаднали около тях.

Миналите седмици бяха ужасни. Удавени в сълзи. Едва започваше да се надига от мрака. Киара се замисли за жените в миналото на Оливър, с които се беше сблъсквала, докато бяха заедно. Щеше ли и тя да се превърне в една от тези вманиачени нещастници? Нямаше да си го позволи. Трябваше да е силна. Щеше да събере сили.

Слънцето се скри и докът помръкна. Половината от сградите около тях бяха разрушени от бомби. Оранжевото слънце грееше през зейналите прозорци. Киара вдигна очи към облаците. Германски самолети можеха да се покажат всеки момент, както много пъти досега, и да започнат да сеят смърт. Небето обаче остана спокойно.

Със серия от оглушителни изсвирвания „Албиън“ потегли. Огромен влекач го изведе по реката към открито море. Киара наблюдаваше как корабът се отдалечава в сумрака. Превърна се в силует. Зад устието на реката бурното море очакваше да отведе Фелисити към неизвестното бъдеще.

Киара усети как нещо се отделя от нея. Не беше сигурна какво е. Нямаше думи, с които да го опише. Част от нея, невинна, доверчива, млада, отплава заедно със сестра й. Знаеше, че тази част никога няма да се върне. Цяла епоха от живота й бе приключила. Започваше нова.

Беше обичала и изгубила. Но не бе изгубила себе си. Все още притежаваше дарованията си, силата си, смелостта. С тях щеше да стигне далече.

„Албиън“ вече не се виждаше. Обърна се и си тръгна.

— Киара! — чу вика на Изабел. — Чакай!

Усети, че плаче, макар да се бе зарекла да не се оставя на сълзите. Избърса очи.

— Киара! — Изабел продължаваше да я вика, но Киара не погледна назад. Вървеше бързо, решително към съдбата си.