Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (17)

Изабел си беше намерила апартамент близо до парка „Гуел“ в Грасия, над Барселона. Блокът бе облегнат на хълм, стигаше до стръмен, виещ се път и гледката оттам беше забележителна. Засега районът не бе бомбардиран, тъй като бомбите падаха над пристанището и центъра. От балкона си Изабел имаше панорама към града и разрушенията, които бомбардировачите бяха причинили. Всеки ден се виеха нови колони дим, издигаха се и хвърляха димна завеса над Барселона, която не се разсейваше.

Тя имаше две стаи. Едната бе превърнала в кабинет, където бе поставила пишещата си машина върху разклатена малка масичка. До нея бе натрупана купчинка страници — романа, който бе започнала да пише скоро след пристигането си в Барселона. Имаше поръчка от списание „Лайф“ за статия от пет хиляди думи, посветена на последните дни на града. Имаше и неофициална поръчка от „Тайм“ за по-къс материал. Чувстваше обаче, че журналистиката не е достатъчна, за да опише видяното и преживяното. Не можеше да изрази единствено в статии мащабите на войната, чието начало бе видяла преди почти четири години и на чийто край ставаше свидетелка в момента. Също като Хемингуей, чийто роман за Испанската гражданска война бе очакван с нетърпение, тя се бе обърнала от репортажите към по-свободна форма на писане, която вярваше, че ще й позволи да разкаже по-дълбока истина, отколкото просто да предава фактите. Тази война не беше триумф. Беше истинска трагедия.

Откри, че романът е истинско освобождение след журналистиката. Той отвори част от нея, която досега бе затворена, способността да мечтае. Затова сега с огромно раздразнение премести стария „Ремингтън“ и недовършеното копие в спалнята. Присъствието на Уилъби в апартамента й щеше да е огромен товар. И без това се изхранваше трудно; Барселона беше под обсада и ежедневното търсене на пресни продукти означаваше дълги опашки в магазините, за да попадне на някакви остатъци тук или там. Електричество, вода и газ имаше само от време на време. За да получиш чаша кафе, се искаше огромна изобретателност. Не можеше да сготви нищо. Ако Уилъби беше със здраво тяло, можеше да й помага поне малко. А сега щеше да е просто още едно гърло за изхранване.

Най-сериозното предизвикателство щеше да бъде липсата на усамотение. Беше живяла сама безкрайно дълго. Струваше й се нетърпимо да има мъж в къщата. Гореше от възмущение, докато приготвяше леглото на Уилъби, и проклинаше сестра Харис, а след това проклинаше и себе си, задето е позволила да я въвлекат в това. През 1936 г. той им помогна, но тя не трябваше да се оставя да я изнудят заради това. Просто не беше честно.

Въпреки това направи стаята колкото е възможно по-удобна и тя бе готова за него, когато го докараха от „Саградо Корасон“ в средата на следобеда. Изабел излезе, за да посрещне линейката. Санитарят, който бе докарал Уилъби, й носеше малък пакет с всичко, което сестра Харис бе успяла да отдели — превръзка с марля, шишенце капки, които трябваше да слага в очите му по четири пъти на ден, и шишенце с аспирин. Самият Уилям беше облечен в униформа, наметнат с кожух, за да му топли. Всичките му вещи се побираха във войнишка торба.

Изабел пое ръката му, за да го отведе в апартамента си, но той я отблъсна нетърпеливо.

— Не съм инвалид. Просто ми кажи къде отивам.

Тя потисна раздразнението си, докато той се препъваше по стълбите и опипваше пътя си по коридора. Днес й се стори по-силен, но не беше в по-добро настроение от нея.

— Не съм искал да идвам тук — заяви Уилям, когато стигнаха пред нейната врата.

— И аз не съм те канила — отвърна ясно тя. — Но ето че си тук.

— Ако имаше къде другаде да отида, щях да съм там.

— Няма значение. И без това съм ти длъжница.

— Сестра Харис ли ти го каза? Не ми дължиш нищо, Изабел. Щом мога да си тръгна, ще се махна. — Посегна към торбата и я отвори. — Имам малко пари. Не са много, но ще са от помощ. — Подаде й пачка банкноти. — Вземи ги.

Изабел се поколеба за момент, след това взе парите.

— Гладен ли си?

— Не.

— Сестра Харис ме инструктира да те храня. Хърбав си като улично куче.

— И така се чувствам.

— Предупредих те да избереш мъдро страната, на която да застанеш.

— Ти какво правиш тук?

— Онова, в което съм най-добра — неподходящ избор.

Уилъби изръмжа.

— Ето че станахме двама. — Завъртя се опипом из апартамента, като следваше напътствията й. Сестра Харис я беше предупредила, че той не обича да го докосват. Предпочиташе да си блъска главата и ожулва прасците. Когато най-сетне стигна до леглото си, беше изморен. Отпусна се на него, висока фигура с превързани очи. Тялото му съвсем не беше отпуснато. Целият беше напрегнат и гневен, но не можеше да промени нищо. Вината не беше нейна.

— Отивам да пиша — заяви Изабел. — Кажи ми, ако тракането на машината те притеснява.

— След онази болница — отвърна той — нищо не ме притеснява.

Тя го остави сам и работи два часа. Макар да усещаше присъствието му, то не беше натрапчиво, както се боеше. Изабел беше толкова отчайващо самотна от толкова отдавна, че бе удоволствие да знае, че в апартамента има още някой! Когато настъпи вечерта, тя направи супа и двамата се нахраниха заедно за пръв път. През повечето време мълчаха, но поне не се караха.

— Сега трябва да ти сложа капки в очите — рече тя, когато приключиха.

— Те изобщо не помагат, мътните ги взели — изръмжа Уилъби. Въпреки това я остави да му ги сложи. Трябваше да го направи, както й каза сестра Харис, на свещи. По-силна светлина не биваше да докосва очите му, в противен случай всеки шанс за възстановяване щеше да е безвъзвратно изгубен. Шотландката я предупреди, че капките са изключително болезнени и че Уилъби ще се съпротивлява. Той обаче не спори с нея и си съблече ризата. Остана да седи търпеливо, докато тя махаше превръзката. Когато я остави настрани, той отвори бавно очи.

— Виждаш ли нещо? — попита тя.

Той поклати глава едва забележимо.

— Не.

Изабел поднесе пламъка на свещта няколко пъти пред очите му, точно както й бе показала сестрата. Видя пламъка да се отразява в очите му, но зениците не реагираха, останаха разширени и неподвижни. Ако това бе резултат от психологическата травма, то тогава ефектът й беше много мощен. Инстинктът й казваше, че това състояние ще се запази. Тази мисъл й се стори особено потискаща.

— Сега ще ти сложа капките. — Уилям седна на леглото и вдигна лице към нея. Очите му я гледаха, същевременно минаваха през нея, уж я виждаха, а всъщност не виждаха нищо. Сложи по две капки във всяко око. Тялото му се напрегна и той стисна юмруци, а по бузите му потекоха сълзи.

— Извинявай — рече тя и се намръщи състрадателно. — Знам, че боли.

Беше по-слаб, отколкото го помнеше, стомахът му твърд като дъска. Известно време не можа да проговори.

— Помниш ли — рече най-сетне той, — когато ме изкъпа?

Изабел се усмихна.

— Помня. — Избърса сълзите от лицето му и отново сложи превръзката. — Нуждаеш ли се от нещо за болката? Имам аспирин, който сестра Харис ми изпрати.

— Май ще отида да спя.

Тя намери пижамата му в торбата — нямаше почти никакви вещи — и му помогна да се преоблече. Отстрани забеляза дълъг ръбест белег.

— Ранявали са те и преди.

— Шрапнел — отговори лаконично той, — на Сегра. Изглежда по-зле, отколкото беше.

— Трябваше да се прибереш след това.

— Не виждах смисъл да започна една работа и да не я докарам докрай.

— Ти си оставаш бял рицар — отбеляза сухо тя.

— Не. Отказах се от тази работа с белия рицар. Не се изплаща.

— Кой тогава ще спаси света?

— Нищо не може да спаси света — рече уморено Уилям. — Светът не заслужава да бъде спасен.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. — В гласа му се прокрадна отчаяние. — В това състояние не ставам почти за нищо — добави с горчивина.

— Можеш отново да започнеш да преподаваш — предложи тя.

— Да. — Той вдигна ръце и ги кръстоса пред лицето си. — Ще се върна и ще уча хората да не се правят на глупаци.

Тя лежа будна дълго след като го остави, замислена за последния път, когато се видяха. Той беше толкова жизнен, толкова деен. Тъжно бе да види в какво се е превърнал този млад идеалист — в огорчен, сляп циник, който сигурно лежеше буден също като нея и мислеше как ще прекара остатъка от живота си в мрак.

 

 

Следващите дни протекоха сравнително тихо. Лошото време се задържа и италианските бомбардировачи, изпратени от Мусолини на помощ на приятеля му, диктатора Франко, останаха далече. Битката за Каталуния беше изгубена и врагът скоро щеше да се озове пред портите на града. Напливът към Франция се увеличаваше въпреки ужасните условия, с които бежанците са сблъскваха там. Мнозина предпочитаха да гладуват във френската кал, вместо да се подложат на отмъщението, което Франко бе обещал.

Тя вече свикваше с присъствието на Уилъби. По странен начин си припомняше какво е да имаш дете, някой, който зависи от теб, който не може без нея. Не че той беше взискателен. Приемаше много по-малко грижи, отколкото тя бе готова да му предостави. Струваше й се, че се е заключил в кутийка с китайски пъзел, а слепотата на свой ред е заключила вътре психологическата увреда, която е преживял, че самата увреда пък е заключена заедно с политическото му разочарование. Да стигне до него бе почти невъзможно. Поне можеха да разговарят — като хора, преживели заедно нещо — за последния път, когато се бяха видели.

След като ги оставил във Валенсия, Уилъби се върнал на фронта. През по-голямата част от изминалите три години се бил по река Сегра, серия от ожесточени схватки на страната на губещите срещу все по-мощната националистическа армия, подкрепяна от Хитлер и Мусолини, както и от марокански наемници, на които плащал Франко. Ранявали го няколко пъти и в една кесия, преплетени заедно, тя откри шепа военни отличия, които испанското правителство му беше присъдило. Стана й любопитно, че се е срещнал с Хемингуей, журналист, на когото се възхищаваше искрено.

— Цели два дена обсъждахме Жан-Пол Сартр, Джон Стайнбек и Ан Ранд, докато националистите обстрелваха позициите ни — разказа й той. — Това беше едно от най-странните преживявания в живота ми. Той е умен човек, но нещастен. Пие като смок.

Изабел му разказа срамежливо за романа, който бе започнала.

— Не се виждам като велика писателка, нищо подобно. Просто има неща, които се казват по-лесно в роман.

— Разбираемо е. Ще ми почетеш ли от него?

— Мисля, че вече си страдал предостатъчно — подхвърли иронично тя.

— Моля те — настоя той.

Поради най-различни причини Изабел се чувстваше неловко да използва Уилъби за слушател. Той обаче прояви искрен интерес. Същата вечер, след като се нахраниха, тя му прочете първите три глави от книгата. Уилъби слушаше внимателно. Кой знае защо, заради превръзката на очите му й беше по-лесно да му чете; не се чувстваше чак толкова неловко. Той седеше, без да помръдва, и слушаше внимателно. Когато тя приключи, Уилъби кимна.

— Точно каквото очаквах.

— Аха. Повърхностни незрели глупости ли?

— Не. Великолепно е.

Тя се разсмя от изненада.

— О, Уилям! Не е нужно да ме ласкаеш.

— Не те лаская — отвърна тихо той.

— Не можеш да ми кажеш, че си очаквал нещо великолепно от мен. Достатъчно пъти си подчертавал, че греша.

— Бяхме на противоположни страни — напомни й той. — Това обаче не означава, че не виждам — и не уважавам — великолепието ти. Ти си брилянтна. И романът ти е брилянтен. Ако искаш да ти кажа защо мисля така, ще ти кажа. Но ми се струва, че си наясно със собствените си качества. И знаеш, че книгата ще бъде добра.

Неочаквано Изабел усети как в гърлото й се надига буца.

— Благодаря. Това означава много за мен. Изгубила съм значителна част от самоувереността си. Бях… — Тя замълча. — Бях съвсем сама.

— Аз също. — И двамата мълчаха известно време. — Мъчно ми е за Фелисити — въздъхна най-сетне той. — Не съм съгласен с теб, че става въпрос за глупаво увлечение. Човек може да изпита силни чувства за кратко време, чувства, които нито ще се стопят, нито ще изчезнат. Аз така и не спрях да мисля за теб през изминалите три години. Знаех, че ще се срещнем отново. Може би само още веднъж, за последен път. Знаех обаче, че не е приключено.

Изабел не каза нищо по този въпрос.

— Видях съпруга си точно преди Kristallnacht — сподели тя. — Появи се в Берлин изневиделица. Живял известно време в Рим, срещал се с различни жени. Искаше да спя с него. Бях толкова самотна, че се съгласих. Свалихме си дрехите и си легнахме. — Сама не знаеше защо разказва всичко това на Уилъби. Може би защото той беше с превързани очи и й се струваше, че се изповяда пред свещеник, който не я вижда.

— Само че не можах да го направя. След това той поиска да подпиша документ, с който да му прехвърля някаква собственост. Май това беше единствената причина, поради която искаше да спи с мен — да се увери, че ще подпиша.

— Съжалявам, Изабел. Знам, че ти го обичаш.

— И го обичам, и го мразя.

— Чета статиите ти. Всичко, което си написала за Франко и Мусолини и Хитлер. Събрал съм ги всичките.

— Сега се срамувам от тях.

— Умееш да пишеш. Пишеш и се обосноваваш прекрасно. Просто все още не беше видяла истинското лице на фашизма. Хитлер бележи такива успехи, защото твърди, че иска мир, а води войни. Повечето хора се заблуждават. Слушат какво им казва, не гледат какви ги върши. Едва когато видиш какво прави, тогава разбираш какъв добър лъжец е.

Тя му сложи капките в очите, манипулация, от която започваше да се страхува, защото знаеше колко много го боли. След това той я накара да остави превръзките свалени за известно време. Поседяха в тъмното и слушаха радио. Ла Пасионария^[1], войнствената революционна деятелка, която бе истинско вдъхновение за левите през ранните години от войната, изнесе реч. Говори пламенно както винаги, но Уилъби си остана пълен с горчивина.

— Избягала е в Москва, където й е мястото. Знаеш ли кое ме отвращава най-много в тази война? Не фашистите и техните бомбардировачи, а начинът, по който комунистите ни забиха ножа в гърба. Ние ги помолихме за помощ. Те изпратиха специалисти по мъчения, апаратчици и убийци. Ти се срамуваш, че навремето си поддържала Хитлер. А пък аз се срамувам, че носех сърп и чук на раменете си. И двамата бяхме глупаци, Изабел.

Речта на Ла Пасионария беше последвана от музикална програма с класическа испанска китара. Тихите звуци се понесоха в нощта и напомниха за времето на мир, преди войната и предателството. Беше ден за упреци. Изабел се бе наслаждавала на компанията му и топлината на мнението му. На следващия ден обаче Уилъби й се стори по-студен и далечен от когато и да било. Почти не й проговори през целия ден. Седеше в креслото с превързани очи и наведена глава. За какво мислеше, какво си спомняше, тя дори не можеше да си представи. Когато ръцете им се докоснаха случайно, Уилъби трепна, сякаш кожата й го прогори.

Същата вечер, докато му слагаше капки в очите, той заговори.

— Не мога повече така. Няма смисъл.

— Сестра Харис каза да не се отказваме — напомни му тя.

— Имам чувството, че огън прогаря мозъка ми.

— Нека ги слагаме още няколко дни — помоли тя. — Друго нямаме.

— Добре. — Уилъби се стегна и тя капна течността в невиждащите очи. Той отпусна глава и потрепери от болка.

— Не ми е приятно, че ти причинявам това — рече тя.

— Това е теория на тъпия доктор — рече Уилъби. — Мисли си, че обгоряла тъкан покрива зениците ми и тези капки ще я изгорят. Смятам, че просто ми става по-зле от тях.

— Абсолютно нищо ли не виждаш?

— Нищичко — призна отчаяно той. Избърса сълзите. Пламъкът на свещта трепкаше пред едрите, взрени напред очи, но зениците не реагираха.

— Не се отказвай — помоли тя.

— Съжалявам, че съм такъв страхливец — рече той.

— Не си страхливец, Уилям. Сестра Харис ми каза, че си опитвал да спасиш някои от хората си, когато се е случило.

— Правя повечето неща, защото не мога да гледам как някой страда. Не можех да понеса, че ще видя как избиват тези хора. Просто не можех. Затова се върнах да ги взема, въпреки че нито един от нас нямаше шанс. Това беше проява на глупост и малодушие.

— И аз съм същата страхливка.

Той вдигна лице.

— Страхувам се от мрака.

— И аз се страхувам от него. — Тя докосна ръката му. — Не си сам. Аз съм тук.

— Сигурно си изтощена. Трябва да поспиш.

— Ами ти?

— Добре съм. Мисля си за разни неща.

— Може би не трябва да мислиш толкова много.

— Какво друго му остава на един слепец? — попита той иронично.

— Говори — подкани го тя. — Толкова ли е трудно?

Той помълча известно време.

— Гласът ти се променя вечер.

— В какъв смисъл?

— Не е толкова уверен. По-открито звучи.

— А как звучи през деня?

— Като затворена врата.

— Може би стаята е празна.

— Струва ми се, че си просто тъжна и самотна.

Изабел седна до Уилъби на леглото.

— Много ми е мъчно за момичето ти в Щатите. Написала ти е много тъпо писмо.

— Мислеше, че съм пълен глупак, след като съм тръгнал за Испания.

— Имаше ли друга? След като дойде в Испания?

— Нищо сериозно.

Тя усети как я бодна ревност.

— Какво означава това „нищо сериозно“?

— Става въпрос за сестрата на един приятел, Васкес. Двамата с него отидохме до Мадрид за един уикенд. След това си писахме известно време.

В гласа й се прокрадна жестокост.

— Тя красива ли беше?

— Да — отвърна той. — Загина по време на бомбардировка.

— О, Уилям, съжалявам.

— Васкес беше заловен на Сегра. Фашистите го застреляха, въпреки че беше ранен. — Той сви рамене. — Край на историята.

Тя нямаше какво да каже. Нямаше смисъл да повтаря, че съжалява. Пожела му лека нощ и отиде в стаята си. Както всяка друга вечер, сънят не бързаше да я споходи.