Нора Робъртс
Завръщане към залеза (27)

26.

В неделя вечерта, с целия луд уикенд зад гърба си, Джесика подкара колата към ранчото. Макар мисълта за дванайсет часа сън без прекъсване да я блазнеше, поканата за неделна вечеря я изкушаваше далеч повече.

Харесваше й да вижда Чейс в естествената му среда и й се искаше да поговори с Калън, след като той и Съндаун бяха ранени. Прие, че западната й трансформация е завършена, когато си даде сметка, че иска да види коня също толкова силно, колкото и хората.

Трансформацията обаче не включваше и вероятно никога нямаше да включи обувките. Когато видя Съндаун на оградената ливада до конюшнята и за нейна радост и Чейс, който въртеше въже… ласо, остави в колата боровинковия пай, който беше приготвила, и отиде да погледа.

Рори седеше на оградата до жена с червена коса, прибрана на къса опашка. Жената пляскаше ентусиазирано, когато Чейс скачаше вътре и вън от въртящото се въже.

Чейс поздрави Джесика с потупване по шапката и жената се обърна. Макар да беше чула за това, беше поразена да види промяната в Алис.

— Това е някой друг — каза Алис и стисна Рори за ръката.

— Може би не ме помниш, Алис. Видяхме се само за минутка преди няколко седмици. Аз съм Джесика Бейзов и работя за Бодин.

— Бодин е дъщерята на Рийни. А това е Рори. Не е моят Рори. На Рийни е. И Чейс е на Рийни. Представя ми шоу, защото не отидох да го видя.

— Много го бива, нали?

— Чичо Уейн правеше номера с въже. Чейс каза, че чичо Уейн го е научил. И Съндаун прави номера. Кал го е научил. Кал не е само на Рийни. Той е и мой.

— Исках да видя Съндаун и Кал.

— Баба се скара на Кал и му каза да иде и да си вдигне малко крака. След няколко дни ще мога да се кача на Съндаун. Той е много по-добре, а мъжът, който го е ранил, е заключен. — Алис погледна Рори за потвърждение. — Нали е заключен?

— Точно така. Вече не трябва да се тревожим за него.

— Боби Тейт си свърши работата. — Алис отново изръкопляска, когато Чейс се поклони. — Хубаво шоу — похвали го тя. — Джесика е тук. Сега си я спомних. Тя е твоята приятелка.

Рори едва успя да заглуши кикота си, скочи и вдигна Алис от оградата.

— Харесвам обувките ти — каза тя.

Джесика й благодари и Алис се отдалечи с Рори.

— Не мога да повярвам, че това е същата жена, която дойде от болницата — призна тя.

— Това е от силата. — Чейс преметна въжето си около един кол от оградата. — Силата на Бодинови. Татко ми каза, че утре щяла да работи с художник, съгласила се е да опита да опише мъжа, който я е отвлякъл. — Протегна ръка през оградата и я дръпна, за да й помогне да седне. — Хубави обувки. Не стават за езда.

— Преоблякла съм се за неделната вечеря. — Засмя се, когато Съндаун застана зад Чейс и го побутна. — Пак си е същият.

— Я се разкарай, не ми трябва помощ — сопна се Чейс на коня. За да го докаже, подпря шията на Джесика с ръка и приближи устни към нейните.

Застина така за миг, с поглед, впит в нейния, докато пръстите му нежно галеха кожата й.

— Няма да яздим. — Скочи върху оградата. — Но можем да се поразходим.

— Още дори не съм отишла да поздравя майка ти.

— Само за няколко минути.

Джесика го хвана за ръката и тръгна с него, а слънцето топлеше лицето й.

Чу крава да мучи в полето и цвърченето на заета катеричка. А през отворения кухненски прозорец долетя смях.

— Засадили сте теменужки. — Тя млъкна и се загледа в саксиите върху стълбите към задната веранда. — Баба ми винаги садеше теменужките рано, в сандъчето пред кухненския прозорец. Казваше, че я карали да се усмихва, докато мие чиниите. Радваше се, че пролетта отново идва.

— Не мислех, че ще останеш през зимата.

Искрено изненадана, тя го изгледа.

— Защо?

— Сега си мисля, че е било по-скоро мой проблем, отколкото твой. — Отведе я до предната част на къщата, при пейката под дърветата гинко. — Мислех си, само я виж, ще хукне обратно към Ню Йорк след първата монтанска буря. Обаче ти не го направи.

— Нима съм ти изглеждала толкова… — Каква дума беше използвал за Алис? Сила. — Толкова безсилна?

— Не. Причината беше в мен и въобще не мислех за силата ти. Да поседнем за малко? Мисля, че трябва да довърша това.

— Да, може би трябва.

— Джесика, ти ми изглеждаше като екзотична птица. Толкова красива, че очите ме боляха, и толкова далечна от мен. Готова да отлети.

— Екзотична птица, как пък не. Цял живот съм работила, и то усилено. Аз…

— Това бяха моите впечатления — напомни й той. — Първия път, когато те видях, носеше червен костюм, косата ти беше събрана на кок и миришеше на нещо тайнствено, разцъфнало в оранжерията. Стисна ръката ми и каза: „Джесика Бейзов, радвам се да се запознаем“. Едва успях да си размърдам езика. И единственото, което успях да си помисля, беше колко силно се надявам Бо да не те наеме.

— Така. Хубаво е да знам това.

Той просто постави ръка на рамото й, когато тя понечи да се изправи.

— Когато тя те нае, й казах, че е грешка, и накрая осъзнах, че причината за всичко е била много повече в мен, отколкото в теб.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да се предпази.

— След като чак толкова не си ме харесал, се изненадвам, че не си оказал повече натиск върху Бодин.

— Не е вярно, че не те харесвах, а да оказваш натиск върху Бодин, след като вече е решила, е загуба на време. Мислех си, че е грешка, и го вярвах, защото не можех да си представя, че ще останеш. Толкова красива, елегантна, не те виждах как ще се впишеш тук. И понеже когато за пръв път те видях в онзи червен костюм, почти онемях, оглупях и ослепях, значи не ми вещаеше нищо добро. Реших да стоя на разстояние, докато Бо не се върне някой ден и не каже, че съм бил прав, а ти си тръгваш.

— Очевидно съм те разочаровала.

— Не, просто сгреших. Стоях на разстояние колкото можех, защото всеки път, щом те видех, исках да те докосна. И знаех, че ако го направя, ще поискам още. Знаех, че ако си тръгнеш, дори да съм се държал на разстояние, пак щях да мисля за теб. Нямаше да прекрача тази линия. И тогава всъщност го направих.

Тя въздъхна, но омекна.

— Аз те примамих да пресечеш линията.

— И без това щях да го направя. Щеше да ми отнеме повече време, но щях да го направя. И тогава разбрах, че ако си тръгнеш, никога няма да мога да те забравя. Щях да сравнявам всички други жени с теб и никоя нямаше да може да те достигне. Нямаше да има твоето лице, нито пък да е умна като теб, никоя нямаше да е грапава под елегантната обвивка. Нямаше да има никоя друга.

Взе ръката й и я погледна.

— А аз искам жена, семейство, живот, който да изминем заедно. Нямам против да изчакам, но без теб ще чакам вечно.

— Аз… Гледах „Тумбстоун“. Мога да яздя кон. И имам каубойска шапка.

Той се усмихна и целуна ръката й.

— Обичам те. Мисля, че съм те обичал много преди да стане всичко това, ако любовта може да те порази толкова бързо. Харесва ми да знам, че сега всичко е истина. И съм спокоен, като знам, че си щастлива тук.

— Щастлива съм тук. В Ню Йорк вече няма нищо за мен. Изградих живота си тук. Приятели, работа, всичко. Изгубих семейството си, Чейс, когато изгубих баба и дядо. А тук си създадох ново семейство, след като мислех, че вече никога няма да имам такова. Никога не съм имала приятелка като Бодин, а сега и като Челси. И… като всички останали.

— Искам да те питам дали би споделила живота си с мен. Дали ще ме заобичаш достатъчно, за да създадеш семейство с мен.

Брак, Господи, той си мислеше за брак. Бързата му трансформация от неуверен в действащ мъж я втрещи.

Застина и притаи дъх. Сети се за родителите си. Егоистични, равнодушни, студени, как я изоставиха, без въобще да се замислят. После си спомни баба си и дядо си. Мили, обичащи, всеотдайни, как я приеха в живота си… без въобще да се замислят.

И после се замисли за него.

— Не знам как бих могла да обичам някой толкова глупав, че да не може да види, че вече го обичам повече от всичко. Но явно мога.

Той притисна ръката й към лицето си и просто я задържа там, преди да притисне устни към дланта й.

— Това елегантният начин да отговориш с „да“ ли е?

— Не беше елегантно.

— Беше многословно. Чакай да го кажа по друг начин. Ще се омъжиш ли някога за мен?

— „Някога“ е доста разтегливо.

— Кажи „да“. Кажи кога.

— Дай ми секунда. — Джесика се огледа, погледна полетата, планините, безкрайния син небосвод. Усещаше го как чака, неподвижен, силен, мълчалив. Вярваше му, че ще чака колкото е необходимо, за да вземе решение.

— Казвам „да“. Казвам октомври. След първото ми лято, преди следващата зима. — Тя отново постави дланта си на лицето му. — И това „да“, Чейс, това простичко „да“ запълва в мен пространство, което не знаех, че е празно. Ти го направи. Ти помогна да се запълни това малко празно пространство.

Той я целуна сладко, като обещание, и я придърпа към себе си.

— Все още ли пазиш оня червен костюм?

— Няма да се омъжвам в него.

— Мислех си по-скоро за медения месец.

Джесика се засмя. Стабилен и силен, помисли си. И често пъти склонен да поднася изненади.

— Още го пазя.

 

 

Докато в ранчото на Лонгбоу неделната вечеря се превърна в празненство, сър подкарваше пикапа си по тесния път, по който зимата беше издълбала ями и плитки канавки. Всяко тръскане пронизваше тялото му от болка.

Спря и слезе, за да отключи портите, върху които беше окачил табели с надписи „Не преминавай“. Старият метал изскърца, когато го напъна. Качи се отново в пикапа, подкара през старата порта за добитъка, отново слезе, затвори портата, след което я заключи и завърза с вериги.

Налегна го пристъп на кашлица и му се наложи да се хване за вратата. Изхрачи се, задържа дъха си и отново се качи в пикапа, за да продължи неравното пътуване до хижата.

Отне му час, за да свали покупките, тъй като му се налагаше често да спира и да си почива. Първо извади лекарствата — таблетки против кашлица, хапчета за глава (напоследък май все го болеше главата), смеси ги в нещо като коктейл и ги прокара с кафе с уиски, което смяташе за друг елемент от лечението си.

Извади двата чийзбургера и ги изяде бавно и без особен апетит. Трябваше му месо, хубаво червено месо. Насили се да яде хапка по хапка.

Както дишаше и хриптеше тежко, заспа в стола пред камината, потта по тялото му изстина. Събуди се в мрака.

Ругаейки, запали маслените лампи и отново разпали огъня.

Твърде много време прекарваше в спане, трябваше план за действие.

Кара по целия път до Мисула и обратно, за да си докаже, че се възстановява от проклетата болест, с която Естер го беше проклела. Беше си взел лекарства и продукти, дори успя да се поогледа.

Видя много жени. Жени, които показваха голите си крака, жени, на които гърдите им се издигаха над ниско изрязаните деколтета. Лицата им бяха изрисувани.

Помисли си за една-две, че може да му свършат работа, че от тях биха излезли добри съпруги, след като ги пречупи. Но все още нямаше сила, за да вземе някоя.

Тъй че щеше да пие лекарство, да яде червено месо и да си върне силата. След това щеше да излезе на пътя за лов, да навести тъмните места пред свърталищата на греха. Баровете и евтините мотели.

Правилната жена щеше да се появи. Бог щеше да се погрижи.

Не някоя като Естер. Или като оная, която беше кръстил Мириам и която успя да се обеси с чаршафа си седмици, след като бе родила дъщеря.

Нито пък като Джудит или Берил.

Беше погребал всички, освен Естер. Направи им християнски погребения, макар да бяха грешници. Макар да бяха разочарования.

Бързо трябваше да намери друга. Здрава, млада жена в детеродна възраст, такава, дето можеше да я научи да се подчинява. И да се грижи за него, понеже болестта му бе показала, че вече не е млад.

Трябваха му синове, на които да предаде наследството си, които да го почитат, когато остарееше. И му трябваше жена, за да ги роди.

Туристите щяха да дойдат, ония паразити, за да им готвят и да им оправят леглата. Заспа с мисълта, че идващите седмици щяха да предложат възможности.

 

 

Калън по-скоро би предпочел да язди до работата и бе дяволски сигурен, че би искал да язди Съндаун. Понеже и двете неща бяха неосъществими, се возеше в пикапа на Бодин.

— Можех да тръгна и с Рори.

Тя го изгледа.

— Нещо против шофирането ми ли имаш, Скинър?

— Бих предпочел аз да съм зад волана.

— Взимай каквото ти се предлага. — Отново го изгледа. — Какво те тормози? Кракът ли?

— Боже, само е одраскан. Не е като да е прострелян.

Тя сви рамене и мълча, докато не стигнаха до увеселителния център.

— Слизай и вземи мрачното настроение със себе си.

Той не слезе веднага.

— Последните няколко дни прекарах много време с Алис.

— Забелязано е и е оценено.

— Внимавай да не си треснеш главата в някой клон, докато яздиш високия си кон, вирнала нос към небето. Хареса ми времето с нея, разтовари ми се умът. И имам усещането, че взе да ми се доверява. Няма да съм с нея днес, когато ще опита да работи с Тейт и с художника.

— Хубаво е, че се тревожиш за нея. Наистина го мисля. Маминка и бабчето ще са там, доктор Миноу също. Доктор Гроув също каза, че ще мине да я види. — Бодин се загледа в слънцето, което се показа над хоризонта с тънка ивица ярко разтопено злато. — И на нея си помогнал да й се разтовари умът. Може да ти прозвучи странно като ти кажа, че си избрал подходящия момент да те прострелят, но свърши работа.

— Може да се погледне и по тоя начин. — Обърна се към нея, докато небето на изток експлодираше. — Какво ще кажеш за оная вечеря да е в събота?

— Не само специална вечеря, ами и съботна? — С широко отворени очи тя размърда раменете си. — Може да се наложи да си купя нова рокля.

— Имаш доста, дето още не съм ги виждал.

Бодин се засмя и го целуна.

— Хайде, Скинър, слизай. Заради теб ще закъснея. — Калън слезе и тя се показа от прозореца. — Ако се забавя, ще накарам Рори да дойде и да те вземе след работа.

— Ще те чакам. — Застана до прозореца. — Ела довечера при мен. Ще взема от кухнята тук нещо за двамата. Ела при мен.

— Добре, но аз ще взема храната. По-близо съм до кухнята.

— Нищо специално — извика й той, когато тя се прибра. — То ще е за събота.

Докато го гледаше в огледалото, на Бодин й хрумна, че те не просто спяха заедно.

 

 

Забави се повече, отколкото бе очаквала. Сезонните работници се връщаха, трябваше да се наемат и други. Това означаваше интервюта, проучвания, обучение, развеждане из курорта.

— Всичко е наред — каза Бодин на Джесика, докато подреждаше куфарчето си. — Само за пролетта резервациите са колкото за миналото първо полугодие, а тогава бяха много. А като добавим допълнителни забавления и пакети, ще се покачат още повече.

— Нуждаеше се от асистент на пълен работен ден. Знам колко е страхотна Сал, но може би трябва да я използваш през цялото време, а ако предпочиташ да е на рецепцията, ти трябва друг човек. Наемането на Челси беше от огромно значение за събитията. И на теб ти трябва същото.

Бодин се намръщи пред очевидната истина.

— Винаги ме засърбява гърбът, като си помисля за асистент.

Джесика посочи към нея с идеалния си розов маникюр.

— Говори копчето ти за включване.

— И преди съм го чувала. Може би ще говоря със Сал. Може би. Междувременно имам поръчка, която трябва да взема от кухнята. Имам среща. Изглежда е минало доста време, откакто съм гледала „Силверадо“. В замяна Чейс ще опита лимоновата ми паста със спаружена рукола.

Бодин рязко застина.

— Боже, влюбен е като Ромео. Ще се жените?

— Да. — Джесика се потупа по гърдите. — Ще ми бъдеш шаферка, нали?

— Не мога да повярвам, че ме питаш! — Бодин се разтанцува и после прегърна Джесика. — Бях шаферка на сватбата на братовчедка ми Бетси, така че имам опит. И ти имам доверие, че няма да ме караш да нося малиноворозова органза с бухнали ръкави.

— Давам ти кървава клетва.

Усмивката на Джесика й се стори малко уплашена и Бодин наклони глава.

— Не ми казвай, че си размислила.

— Сума ти мисли ми минаха през главата. Накрая все стигам до тази, че истински го обичам. Идеята за брака е това, което ме плаши.

— Той ще яде спаружени зелении, а ти ще гледаш класически уестърн. В моята книга вече сте вписани като женени. Само дето още не е минало тържеството.

— Нали ще продължиш да ми казваш подобни неща и през следващите няколко месеца?

— Разбира се. Сега да идем да подберем двама каубои.

Малко по-късно, докато караше към къщи с две обилни порции пилешко на задната седалка и с Калън до нея, Бодин се зачуди на глас.

— Ял ли си някога спаружена рукола?

— Че защо да го правя? — Той се обърна и изгледа подозрително кутиите отзад. — Това го няма във вечерята, нали?

— Не. Но ще го има в чинията на Чейс довечера при Джесика.

— Човекът е лудо влюбен — каза Кал с известно съжаление.

— И аз си мислех същото. На нея й се пада по-добрата част от сделката, защото той ще яде, а тя ще гледа „Силверадо“.

— Класика.

— И празник за женското око. А ние ще вечеряме с пиле по каджунски, картофи с розмарин и аспержи.

— Караш ме да съм щастлив, че не съм влюбен в Джесика.

— И малко боровинков чийзкейк.

— Може би трябва да се оженим.

Тя се засмя и го изгледа с блеснали очи.

— Внимавай, Скинър, някои жени се хващат и за сламка. Какво ще кажеш да гледаме „Силверадо“? Имам го на дивиди.

— А пуканки имаш ли?

— Мисля, че мога да направя.

— От мене е бирата. — Докосна я по ръката. — Алис седи на предната веранда.

Още не беше завършил изречението, когато Алис се изправи, притиснала ръце към кръста си. Кора се показа, все едно беше чакала знак. Бодин спря колата.

— Изправих се лице в лице с него — каза Алис. — Погледнах и казах на Пит.

— Пит е художникът. Онзи, дето Боб Тейт го доведе. — Кора прегърна Алис през рамо. — Алис чакаше, за да ви каже.

— Как се чувстваш? — запита я Калън.

— Радвам се, че свърши. Болеше. — Притисна ръка към стомаха си. — Трябваше да спирам, да почвам и да спирам, и пак да почвам. Радвам се, че свърши. Трябва да го видите. Имаме един портрет и Боби каза, че всички трябва да го видят, в случай че познават сър. Мамо?

— Ще ида да го донеса.

— Харесва ми да съм навън. Харесва ми… — Алис млъкна и притисна пръст към устните си.

— Какво има? — запита Бодин.

— Постоянно повтарям нещата. Опитвам се да не го правя. Харесва ми да съм отвън — каза внимателно, — може би защото твърде дълго съм била вътре. Да излизам навън когато поискам, ме кара да се чувствам добре.

Кора се появи с рисунката и тя стисна устни.

— Това е сър. Не изглежда съвсем както трябва, но не мога да го опиша по-добре. И неговата коса стана сива като моята, а брадата му… понякога е с брада, а понякога — без. Но повечето пъти е със. Ето така изглежда сега, това е най-доброто описание, което мога да направя.

Бодин оглеждаше рисунката.

Дали очите му наистина бяха такива луди, или само Алис ги виждаше така? На рисунката изглеждаха диви и свирепи. Косата му висеше рядка, неподдържана, разчорлена. Прошарена брада покриваше долната половина на слабото сериозно лице. Устните бяха свити в жестока линия.

— Познаваш ли го? — запита Алис. — Знаеш ли кой е? Боби казва, че си имал истинско име, не сър. Истинско.

— Не мисля, че го познавам. — Бодин погледна Калън.

— Не го познавам, но сега знаем как изглежда. Ще помогна да го намерим и да го спрем. — Понеже знаеше, че може, той отиде при нея и я прегърна. — Справила си се наистина добре, Алис.

Тя въздъхна и за миг облегна глава на гърдите му, след което се отдръпна.

— Не е висок колкото теб, но е по-висок от Боби. Така казах на Пит. Ръцете му са силни. Има големи ръце, по-твърди от твоите и на Рори. Има белег на дланта си. На тази. — Потупа лявата си длан и прокара линия през нея. — И един тук, ето такъв. — Нарисува крива линия върху бедрото си. Има белег… — Погледна майка си.

— Родилен белег.

— Родилен белег, ето тук. — Отново посочи бедрото си. — Като леке е. Когато ме заключи, си казах, че ще го запомня, ще го запомня, когато изляза. И си го спомних. Спомних си го. Сега може ли да идем да видим Съндаун? Не искам повече да мисля за това.

— Разбира се. Ти наглежда ли го днес вместо мен?

— Тази сутрин излязох, излязох и след като помогнах да нарисуват лицето. Дадох му морков и един на Лео с красивите сини очи, и го ресах, и му пях песен.

— Той много обича да му пееш. Аз също. Може пък да ни попееш отново, като го видим как е.

Подаде ръка на Алис и я накара да се усмихне.

— Виждам я как се връща, все повече и повече — прошепна Кора. — А днес я гледах как се бори със спомените и страховете си. Той прилича на чудовище. Прилича на чудовище и през всички тия години е държал момиченцето ми.

— Никога вече няма да я има. Маминке, никога вече няма да я докосне.

— Не вярвам в отмъщението. Войната взе съпруга ми, момчето, което обичах, бащата на децата ми. И аз скърбих, но никога не почувствах омраза в сърцето си. Сега я чувствам. Чувствам я всеки ден. Момиченцето ми си е вкъщи и се завръща, и въпреки радостта от това изпитвам такава омраза, Бодин. Черна и ярка едновременно е тази омраза.

— Маминке, нямаше да си човек, ако не беше така. Не знам дали ако го намерят и го затворят за остатъка от жалкия му живот, ще намериш успокоение.

— И аз не знам. — Кора изпусна дълга въздишка. — Трябва да си напомням да я гледам, да я виждам каквато е, как се връща, и да съм благодарна. Но това не ме спира да желая да му отрежа топките с ръждясал нож, докато го слушам как крещи.

Кора тръсна глава, изви вежди и погледна Бодин.

— Повечето не биха се усмихнали на това.

— Аз не съм повечето.

— О, хубаво. Ще оставя това грозно нещо някъде. — Взе отново рисунката. — Искаш ли да поканиш Кал на вечеря?

— Всъщност той ме покани. Нося две порции в пикапа. Ще гледаме филм в хижата.

— Сега вече аз ще се усмихна.

— Само ще вляза, ще взема филма и два плика пуканки за микровълнова от килера.

— Да не си забравиш четката за зъби — провикна се Кора зад гърба й.

— Ей, маминке. — През смях, Бодин се обърна да я погледне. — Помисли с кого разговаряш. От седмици имам там дрехи за смяна.

 

 

Докато Бодин тичаше нагоре по стълбите, Калън прегледа раната на Съндаун. Алис галеше коня и пееше „Джолийн“.

— Хубаво пееш — каза й Калън.

— Пеех с Рийни, пях и на моя Рори, пеех и на себе си. Нямах радио, касетки или телевизор. Рори — на Рийни Рори, ми даде… Малко е и има песни на него, и можеш да си слагаш едни неща в ушите и да слушаш.

— Айпод.

— Да! Това е най-хубавият подарък. Рори е толкова добър, толкова добро момче. Айподът е като магия. Има много музика и мога да си я слушам, когато не мога да заспя.

— Не можеш ли да спиш, мис Алис?

— Сега само понякога, вече не толкова често. А музиката пази от лоши сънища. Дори и в кошмарите си не мога да го видя какъв беше, като се качих в колата. Вече не мога го видя ясно по този начин. Пикапът син ли беше, или беше червен? Не трябваше да се качвам. Видях змиите.

— В колата му ли? Имал е змии в колата си?

— Не истински. Снимка. Лепенка. Той е независим гражданин, истински патриот. И истинските патриоти ще се надигнат и ще отхвърлят корумпираните федералисти. Ще си върнат страната отново.

— Каза ли на шерифа за лепенката?

— Казах ли? Май да. Може би. Истинските патриоти ще въстанат, защото дървото на свободата трябва да се полива с кръв, за да се върне страната обратно на хората по Божия воля. Мъжът трябва да има синове, за да защитава земята си. Дадох му само един, който оживя. Един не е достатъчен, за да се бори, да работи и да защитава. Мисля, че има и други.

— Други синове?

— Не знам. Не знам. Не знам. Други съпруги. Мислиш ли, че скоро ще мога да яхна Съндаун?

— Ще питаме доктор Бикърс. Мис Алис, можеш ли да ми кажеш защо мислиш, че е имал и други съпруги?

Подготви се за отстъпление. Видя нервното движение на ръката й, можеше да долови тревогата в гласа й. Но тя притисна лице към Съндаун.

— Той казваше, че чувам само вятъра. Че не чувам писъци, плач или молби. Че си измислям и трябва да мълча за това.

— Добре.

— Съндаун е почти оздравял. И ти си почти оздравял. Днес не куцаш. Някои неща се оправят.

— И ти си много по-добре, мис Алис.

— Оправям се, нещата се оправят. Мога да излизам когато поискам. Мама ме учи да плета пуловер. Снощи чух пикапа му. Чух го. Не спях. Той взе бебето, взе и следващото ми бебе, и следващото. Взе бедния малък Бенджамин, който отиде направо на небето, а аз не спях, защото бях наранена отвътре и отвън, и в главата, и в сърцето.

С искрено съжаление Калън я погали по ръката и после постави длан на рамото й. Тя се пресегна и я стисна.

— Чух пикапа да се връща и се страхувах, толкова се страхувах, че ще дойде и ще вземе съпружеските си права. И чух писъка. Не беше вятърът, не беше бухал или койот. Не беше за пръв път, но този път го чух съвсем ясно, веднъж, два пъти. Чух го. И него също го чух. Викаше, ругаеше. И тази нощ не дойде за съпружеските си права, нито на следващата и на по-следващата.

— Ти в къщата ли беше, или в мазето?

— В къщата. Беше нощ, прозорецът ми беше тъмен. И после пак, не на следващата или на по-следващата, но после, през деня. На светло чух викове. Помощ, помощ, помощ! Не можех да чуя много добре, но чух. Сетне нищо не чух. Освен плача. Понякога чувах плач, когато работех в градината. Може би бебетата ми плачеха за мен. Трябваше да спра да чувам плача, защото не можех да стигна до бебетата. Ето така полудях, предполагам.

— Ти не си луда.

Тя се дръпна назад и се усмихна.

— Малко. Мисля, че тогава бях по-луда. Трябваше да бъда, инак щях да се убия.

Думите й го пронизаха през сърцето, през стомаха. Обгърна с длани лицето й и нежно я целуна по устните.

— Може и да си съвсем малко луда, но все пак си оставаш най-здравомислещият човек, когото познавам.

Тя се разсмя през сълзи.

— Трябва да познаваш много луди хора.

— Може би познавам.

Когато го остави и се отдалечи, като си пееше, той извади телефона си, за да се обади на шерифа. Може би в нечие мазе полудяваха и други заключени жени.