Нора Робъртс
Завръщане към залеза (24)

23.

Ако на Джесика й се наложеше да тича през половината ден, нямаше нищо против да го направи със страхотните си обувки с високи токчета. Според приложението на смартфона й беше изминала над седем хиляди крачки, а беше едва пладне.

Още по-добре, нейното голямо уикенд събитие щеше да бъде размазващо.

Като поздрав към яркото слънце и Монтана, тя съчета страхотните си обувки с шапката „Стетсън“ и с ниско вързана конска опашка.

Мислеше за това като за модна тенденция „Изтокът среща Запада“.

На розовите си обувки на високи токчета (мисли пролетно!) тръгна отново от „Мил“ с намерението да се завърти покрай „Кръчмата“ и „Фийд баг“ и спря, когато Бодин паркира една от колите на курорта.

— Кажи ми, че времето ще се задържи така през уикенда.

Бодин излезе от колата и погледна към безкрайното синьо небе.

— Изглежда ми добре. Тази вечер може да излезе малко вятър, но утре ще е слънчево и ще е към петнайсет градуса. Времето ще е хубаво и подготвяме къмпингите.

— Тази вечер ще имаме гости в „Ривърсайд камп“ и „Ийгълс нест“. Дали ще са готови до настаняването?

— „Ривърсайд“ е готов, а персоналът подготвя „Ийгълс нест“. Тази вечер гостите ти ще се радват на луксозно къмпингуване, няма проблеми. — Потупа Джесика по рамото. — Така че няма нужда да ходиш там и да тормозиш хората.

— Задрасквам от списъка си тормозенето на персонала. Наистина ми се иска това да мине гладко.

— Семейното събиране на Къмбърланд, нали така?

— Семейно събиране и тържество за рожден ден в едно. Бабата утре ще става на сто и две години. Възхитена и ужасена съм. На сто и две. Видя ли вече тортата?

— Още не.

— Почти готова е и вместо да тормозя персонала, гледах с благоговение. Огромна е, внушителна и цялата е в символи и декорации, които отбелязват основни моменти от живота й. Ще я снимам за уебсайта. Наистина е уникална. И е достатъчно голяма, за да нахрани седемдесет и осемте присъстващи на възраст от седем месеца до сто и две години.

— Ти практически подскачаш.

— Знам! — Джесика през смях посочи „Мил“. — Има нещо в това събитие. Непрекъснатостта, дълголетието, голямото, пръснато къде ли не семейство, което се събира. Ще си пращат снимки и спомени със седмици. Ангажирали са „Мил“ за целия уикенд, а ние сме подредили всичко, което са изпратили, като забавен музей на семейната им история. За човек почти без семейна история и без близки роднини това е като друга вселена.

— Ти вече си част от семейството Бодин-Лонгбоу.

Джесика се разчувства и побутна Бодин с рамо.

— И като такава съм решена да превърна това събитие в поредния паметен момент от живота на Бърти Къмбърланд. Като говорим за семейства, как е при теб?

— Има си върховете и спадовете. — Бодин вкара палец в джоба на дънките си и се огледа наоколо. — Понеже тук нещата са под контрол, ще се прибера у нас и ще работя оттам през остатъка от деня. Трябваше да прибягна до известно извиване на ръце, но убедих маминка и бабчето да излязат, да си оправят косите, да си починат няколко часа. Клементайн ще е там и двете ще можем да се грижим за Алис.

— Не е малко.

— Така е. Но това е да си от семейството.

— От Чейс получавам само късчета, знаеш го какъв е.

— Да. Освен това знам, че е щастлив. И макар да не казва много, си личи. Вчера оседла конете на мама и татко и ги принуди по неговия си начин да излязат заедно на езда. Все едно бяха излезли на среща. Не са били така, откакто Алис се върна. Ето така действа той. — Бодин въздъхна и продължи: — И знам, че миналата седмица Чейс и Калън са завели Рори в общежитието, за да играят покер. Дойде му в повече с Алис.

— Чейс каза, че тя е приела, че Рори не й е син.

Бодин кимна и се загледа в няколко гости, които играеха на хвърляне на конски подкови. Толкова нормално, помисли си, толкова ежедневно.

— Изглежда, че го прие, но само допреди седмица мислеше — или й трябваше да мисли, че е неин син. А те го спасиха от това за няколко часа.

— А ти как се спасяваш?

— Ето така. — Бодин посочи курорта. — Калън е добър слушател. Също и ти.

— Винаги.

— Пак трябва да излезем на танци. И шестимата. — Онази вечер в „Раундъп“ им изглеждаше безкрайно далечна. — Рори все още продължава да се вижда с Челси.

— Тук съм, по всяко време. С изключение на този уикенд — уточни Джесика. — Това събитие ще… — Погледна часовника си. — Господи! Трябва да проверя кетъринга за посрещането, транспорта от летището.

— Аз ще проверя транспорта от летището по пътя. Ако има проблем, смятай го за решен преди да съм тръгнала за вкъщи.

— Благодаря. Бо, насреща съм, ако ти трябва помощ. Ден за фризьор, за пазаруване, просто за шляене, аз съм твоето момиче. — Джесика се забърза с обувките си от змийска кожа. — Но не и този уикенд! — провикна се през рамо.

 

 

Бодин се прибра, натоварена с документи, но ги остави настрани. Трябваха й двете ръце и целият й инат, за да изкара бабите си вън от вкъщи.

След като го постигна — гледа ги, докато не се скриха от погледа й — отиде в трапезарията, където Клементайн лъскаше голямата маса.

— Сигурна ли си, че няма да се върнат?

С въздишка Бодин се отпусна на стола.

— Съвсем сигурна. Ще поседя няколко минути, преди да се кача горе и да се захвана с работата, която си донесох. Маминка каза, че Алис си почива и че сутрешният й сеанс изглежда е минал добре.

— Да, доколкото знам. Ето какво: това, че успя да изкараш навън бабите си този следобед, е най-хубавото нещо. На Алис също й трябва малко почивка от тях, ако ме питаш.

Доволна от масата, Клементайн се зае с големия бюфет.

— Те много ли се караха? — запита Бодин. — Алис и мама, както онази вечер… Когато са били малки?

— Случваше се да се счепкат. В повечето случаи по вина на Алис, но майка ти я ступваше. Допадаше й, че е по-голямата, тъй да знаеш. И обичаше да командори.

Удивена и развеселена, Бодин опря брадичка на юмрука си.

— Наистина ли?

— О, да. Знаеше, че на Алис ще й се размине, защото е по-малката, а пък Алис все се оплакваше, че майка ти се отървава безнаказано, понеже е по-голямата. Виждала съм го това при теб и братята ти през годините. — Клементайн прекъсна тирадата си и вирна пръст към Бодин. — И ти прибягваше до подобни трикове, когато ти изнасяше: да хленчиш, че си по-малкото дете или че си единственото момиче в семейството.

Бодин сви рамене.

— Понякога вършеше работа. Друг път — не. Но двете дали се харесваха тогава, Клем? Обичта е друго нещо. Обичам си Чейс и Рори, но също така и ги харесвам. Мога да им се вбеся, но си ги харесвам.

— Мисля, че да. Можеха да са близки като две грахчета в шушулка, а в следващия миг да се хванат за косите. Да се смеят и да си споделят тайни, пет минути след като са си крещели и са се бутали. Кора се отличаваше с търпението на Йов, за да се справя с две толкова своенравни момичета.

Клементайн продължаваше да лъска бюфета и въздухът замириса на портокалова градина.

— Веднъж, когато майка ти беше бременна с Чейс, я заварих да седи горе и да плаче. Плачеше и галеше корема си. Каза, че искала сестра си, искала Алис. Знаеше ли, че бяха избрали имената на първите си бебета?

— Какво? Как?

— Като малки оставиха другата да избере името на първия син и на първата дъщеря. Чарлс, на прапрадядо ти, а Морийн щеше да го нарече Чейс. Морийн пък избра синът на Алис да се казва Рори, на баща им. Дъщерята на Морийн трябваше да е Бодин, на Алис — Кора.

Клементайн внимателно върна големия калаен свещник обратно на полицата.

— Бих казала, че двете бяха много привързани една към друга, дори когато не бяха заедно.

— Никой не ми е разказвал това.

— Не знам дали някой друг знаеше, освен те и аз. Но те ми казаха, тъй че беше официално. — Клементайн се обърна и се усмихна. — Мисля, че бяха на дванайсет и на четиринайсет.

— Радвам се, че ми сподели. Това ще ми помогне да ги разбера. — Тя се изправи. — Ще замъкна куфарчето си горе и ще започвам. Преди това ще нагледам Алис.

— Ти си добро момиче, Бодин, поне през половината време.

— Налага се.

Взе нещата си, тръгна нагоре по стълбището и се замисли за майка си, която на четиринайсет беше сключила договор със сестра си, договор за семейството. И за Алис, която на дванайсет си беше мечтала за бебета по начина, по който си мечтаеха момиченцата. И после за Алис, която беше родила децата си сама, в мазето на някакъв маниак. И как тези бебета, които може би й бяха носили някаква утеха, са й били отнети.

Реши да бъде по-търпелива и по-мила с Алис. Не само от притеснение за бабите си и за майка си, а също и заради онази дванайсетгодишна Алис от миналото.

И после я видя. Алис с прошарената провиснала коса, с диви и гневни очи. И с ножиците, които щракаха и блестяха в ръката й.

— Алис? — Насили се да заговори спокойно, въпреки надигналата се в гърлото й паника. — Нещо не е наред ли?

— Нищо не е наред. Нищо. Не ми харесва. Не ми харесва. Не я искам.

— Добре. Какво не харесваш? Какво не искаш? Мога да опитам да ти помогна. — С надеждата, че гласът й звучи ведро и равно, Бодин опита да направи крачка напред.

— Мога да кажа, че не ми харесва! — Алис щракна във въздуха с ножиците и принуди Бодин да спре. — Мога да кажа, че я мразя. Лекарката го каза. Тя го каза. Тя.

— Разбира се, че можеш. Можеш да ми го кажеш на мен, ако искаш.

— Мама и баба излязоха. — Алис защрака с ножиците, отново и отново. Щрак, щрак, щрак. — Мама и баба отидоха да си правят косите.

— Но скоро ще се върнат. А аз съм тук. Клементайн е долу. Искаш ли да ми покажеш шала, който ми плетеш?

— Завърших го. Готов е. — Алис стисна зъби и отново прониза въздуха с ножиците. — Мога да изплета един и за Чейс. Всичко е за Рийни. Всичко е нейно, нейно, всичко е нейно.

— Ще се радвам да го видя. Може ли да ги пробвам? — Без да сваля очи от Алис, Бодин опита да направи още една крачка напред. Още няколко и щеше да е достатъчно близо, за да я хване за китката. Щеше да е по-силна и по-бърза, и да вземе ножиците.

— Да, да, да! Обаче не я искам. — Алис сграбчи косата си със свободната си ръка и я заскуба злобно.

— Добре, така, добре. Ти можеш да… — И внезапно разбра. — Косата ти ли? Искаш косата ти да е направена като на мама и бабчето?

— Не я ща. — Стиснала здраво очи, Алис отново се оскуба. — Сър казва, че е грях жената да реже косата си, но лекарката каза, че аз имам думата. Че мога да казвам какво искам и какво — не. Кое е вярното? Не знам!

— Имаш думата. — Бодин отново пристъпи напред. — Това е вярното. Можеш да го кажеш, защото това си е твоята коса, Алис.

— Мразя я.

— Тогава можем да я променим така, че да не я мразиш. Можем да те подстрижем, Алис. Ще те заведа.

— Не навън. Не, не, не навън. — Тя огледа стените и вратите и се задъха. — Не, не там навън. Аз мога да я отрежа. Искам да я отрежа. Той не може да ме спре, ако съм тук, вкъщи.

— О, я да върви по дяволите! — Алис се ококори, като чу думите, изречени от Бодин. — Той да върви по дяволите, Алис. Косата си е твоя, нали? Никой няма да те спре. Но какво ще кажеш да ти я отрежа аз?

— Ти… — Алис отпусна ръката си с ножиците и я погледна. — Можеш ли да го направиш? Можеш ли?

— Е, ти ще си ми първата, но определено мога да опитам. — Сърцето на Бодин може би още препускаше лудо, но тя се усмихна, когато Алис послушно й подаде ножиците.

— Какво ще кажеш да си устроим фризьорски салон в банята? Можеш да седнеш на табуретката. Знаеш ли колко къса я искаш?

— Не я харесвам. Не я ща. Можеш да я отрежеш.

Бодин поведе Алис към табуретката.

— Мислех си нещо. Познавах едно момиче, което си пусна косата наистина дълга, почти колкото твоята. След това я отряза, защото я дари на онова място, където правят перуки за жените, които са се разболели и са изгубили косата си. Ако искаш, мога да проуча как става това.

— Ще я пратиш на болна жена? Косата ми?

— Да. Искаш ли?

— Но тя е грозна. Стара и грозна. — Сълзите й потекоха. — Кой ще я иска?

В опит да я успокои, Бодин прокара ръка през невъзможно дългата коса.

— Обзалагам се, че ще я оправят, ще я направят да изглежда хубава. Ще потърся на телефона си, докато се решиш.

Бодин взе четката и видя как Алис се намръщи на огледалото. Като следваше инструкциите, сплете дългата коса.

— Обзалагам се, че има поне два болни момичета, които ще са ти благодарни. Сега малко ще те завъртя, за да можеш да гледаш отстрани. Толкова къса ли я искаш? — постави ръката си на средата на гърба й.

— Повече.

Бодин малко по малко вдигаше ръката си нагоре, докато не я задържа над раменете й и получи утвърдително кимване.

— Добре, да видим. — Завърза двата края с панделка и изпъшка. — Нервна съм. Сигурна ли си?

— Не я ща.

— Добре тогава, да започваме.

Като се молеше резултатът да не вбеси или да не разплаче Алис, Бодин започна да реже. Отряза тежката плитка, остави я да падне и задържа дъха си.

Алис само гледаше в огледалото и в един миг свъси вежди.

— Мога да я пооправя. Така мисля. Може маминка да има по-малки ножици или…

Алис бавно вдигна ръка и прокара пръсти през косата си.

— Още е грозна, но е по-добре. Отрязана е и той не може да ме спре. Ти я отряза и той не можа да те спре. Но не знам коя е тази. — Посочи отражението си в огледалото. — Не знам.

Бодин отметна косата й и сложи ръцете си на раменете й.

— Това е леля ми Алис, която ме е кръстила.

Погледът на Алис срещна нейния в огледалото и тя леко се усмихна.

— Ти си Бодин, защото така си обещахме.

— Точно така. Дойде ми нещо друго на ума. Да знаеш, че бабчето има малко боя за коса в стаята си. От нейната червена боя. Искаш ли да ти боядисам косата?

— Червена като на баба ли? Харесвам косата на баба.

— Аз също. Нека те боядисаме, Алис.

Алис засия.

— Искам. Искам червена коса като на баба. Ти имаш червено сако. Хубаво е.

— Харесва ли ти? — Бодин прокара ръка през червеното кожено сако, което Джесика я беше придумала да си купи. — Мога да ти го давам понякога, ако искаш.

— Рийни мрази да й заемам дрехите.

— Нямам против, аз предлагам. Чакай да взема боята.

За всеки случай взе и ножиците.

Не беше свършила кой знае колко работа, но поне се постара. Реши, че като фризьорка и консултантка по грим е доста надолу в класацията, но даде най-доброто от себе си.

Опиянена от успеха си, придума Алис да обуе дънки за пръв път от завръщането си и да си сложи хубава риза и червеното кожено сако. Дори извади и обици, които да си избере.

Когато Алис се изправи пред огледалото в цял ръст и взе да се оглежда, Бодин реши, че това е един от най-хубавите моменти в живота й.

— Мога да се видя — измърмори Алис. — Остаряла съм, но мога да се видя. Виждам Алис. Алис Ан Бодин.

— Изглеждаш наистина хубава.

— Бях хубава. — Алис вдигна ръка към лицето си. — Бях наистина хубава. Той ми взе красотата. Имам още малко. Харесвам косата си. Харесвам да нося червеното яке, което ти ми даде. Благодаря ти.

— Няма защо. Нека да идем и да те покажем на Клементайн.

Бодин подаде ръката си и макар Алис неуверено да наведе глава, я пое.

Когато стигнаха до средата на стълбището, Бодин чу гласа на майка си. Алис също здраво стисна ръката й.

— Ще взема чая горе и ще си подремна — казваше Морийн. — Може да се върна след вечеря, за да помогна на Джеси с организацията, обаче…

Морийн тъкмо отпиваше от чая си, когато Бодин въведе Алис в кухнята. Замръзна, горещата вода се изплиска от чашата й, преди Клементайн да успее да й я вземе.

— Алис… — От очите й бликнаха сълзи и Морийн притисна ръце към устата си. — Алис. Алис.

Втурна се напред и макар Алис да се отдръпна притеснена, тя я взе в обятията си.

— О, Алис.

— Не я исках. Бодин я отряза. Болното момиче може да я вземе.

— О, Алис. — Морийн се отдръпна назад и прокара пръсти през червената коса, която Бодин беше успяла да оформи в неравна аматьорска прическа. — Харесва ми. Много ми харесва. Обичам те.

Отново прегърна Алис и протегна ръка към Бодин. Целуна ръката на дъщеря си и затвори очи. И после залюля сестра си.

 

 

Организираното от Джесика събитие включваше ездитни разходки, езда на понита, превеждане на добитък и уроци, затова Калън отдели малко повече време. Трябваше да се върне по изгрев, но сега можеше да се наслади на спокойната езда до вкъщи.

Надяваше се като стигне да завари Бодин, може би да поседят заедно, да изпият по бира и да гледат залеза.

А ако графиците им през следващите дни съвпаднеха, можеше да успее да я убеди да я изведе на скъпа вечеря.

Не можеше да си обясни защо иска такова нещо. Никога не беше харесвал официалностите. Но искаше да отиде с нея, да види какво ще стане.

Искаше я отново в леглото си и то не само заради секса.

Просто я искаше и беше време да си го признае.

Харесваше всичко в нея, защо трябва да го отрича?

Не беше се върнал заради жена, но беше намерил тази, която искаше, жената, с която би искал да изгради живота си.

Може би още не беше дошла, но не му се вярваше да се забави много. Въпросът беше дали да я изчака да вземе решение, или да я пришпори.

Имаше над какво да мисли.

— По-хубаво не може да стане. — Наведе се и потърка Съндаун по шията. — Нали така, момче? След горещия ден идва прохладна вечер. Цъфтят диви цветя. Ето там има сърни, виждаш ли ги? Да, можеш да ги видиш. Сменят си зимната козина. Поляните се раззеленяват. По изгрев трябва да докараме някои от конете на онова пасище. По върховете там още има сняг, но от това небето става още по-синьо.

Спря коня, за да се наслади на мига, и се вгледа в белите опашки на сърните от другата страна на полето. А когато се усети, че сериозно си мисли да слезе и да набере диви цветя за Бодин, леко се смути.

Един мъж можеше да стигне много далеч.

Поведе коня към завоя.

— Нека ти поразтъпчем краката.

Едва беше подал сигнала и Съндаун се втурна напред. Усети ужилването в долната част на бедрото си, чу рязкото свистене на куршума. Съндаун изцвили от болка и се препъна.

Инстинктът взе връх.

— Дий!

Усети усилието на коня си, но бяха на открито, така че го пришпори. Спря при хълмовете до вилата наблизо, където дърветата осигуряваха някакво укритие.

Слезе, без да си спести ругатнята заради болката в крака си. Не и когато видя кръвта, която се стичаше от корема на Съндаун.

— Спокойно, спокойно. — Свали кърпата от шията си и я притисна към раната. — Всичко е наред, ти си добре.

Чу шума на двигател и извади телефона си, докато оглеждаше дърветата и хълма. И се закле, че ще отмъсти на тоя, който бе наранил коня му.

 

 

Бодин излезе с надеждата, че Калън се е прибрал. Представяше си колко ще се впечатли от нея, задето беше отрязала косата на Алис и я беше разкрасила. Искаше й се да поседят вън на прохлада и да погледат залеза, да му разкаже как е минал денят й и да чуе какъв е бил неговият.

Харесваше й мисълта, че можеха да се помотаят малко след залез и да се възползват добре от леглото му.

Докато мислеше за това и се усмихваше, рязко се обърна, когато чу Чейс да вика, и изскочи от къщата.

Първата й мисъл беше за Алис, но се появиха също баща й и Рори. Всички.

— Какво има? Какво е станало?

— Някой е стрелял по Калън, улучил е коня му. На километър и половина надолу по пътя Блек Ангъс.

Чейс се затича към ремаркето за превоз на коне. Рори се втурна в конюшните. Аптечката за първа помощ, помисли си Бодин, докато тичаше след брат си. Сграбчи юздите и бързо ги сложи на Лео.

— Какво правиш? — запита Рори.

— Отивам. Мога да стигна по-бързо с Лео, ще мина напряко.

— Стой тук. Който и да го е направил, може още да е там.

— Тогава ти стой тук — сопна му се тя. Метна се на коня и се понесе в галоп.

Беше чула изстрела, сега като се замисли. Беше чула екота, когато излезе навън, но не му беше обърнала внимание. Мисълта, че този изстрел е бил предназначен за Калън, че е улучил онзи прекрасен кон, я изпълваше с ярост.

Наведена ниско, тя поведе Лео между дърветата, съкращавайки пътя, пусна го да препуска по тясната неравна пътека и го забави само колкото да се спуснат по наклона.

Зърна Калън и я обля вълна на облекчение като го видя да стои прав, като видя, че и Съндаун е прав до него. А после я прониза страх, когато забеляза кръвта по земята.

Той вдигна поглед, лицето му беше изкривено от ярост. Изражението му не се промени като я видя.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Колко е зле? — извика му тя, докато слизаше към него.

— Не знам. По дяволите, Бодин, нямаш никаква работа…

Замълча за миг. Беше дошла и той нямаше как да го промени.

— Хвани главата му, става ли? Говори му. Ранен е и е уплашен.

И трепереше, забеляза Бодин. Скочи от Лео и отиде при Съндаун, за да го погали и утеши.

— Всичко е наред. Всичко е наред. Ще те заведем вкъщи и всичко ще се оправи. Корема ли?

— Мисля, че е драскотина, но е дълга и дяволски дълбока. Кърви силно. — Беше извадил ризата си от дисагите, след като кърпата се беше напоила. — Някой обади ли се на ветеринаря?

— Да — отговори тя, защото някой сигурно го беше направил, а на Калън също му трябваше успокоение. — Не се тревожи. Ще се оправи. Ето ги, идват.

Задържа конете, докато баща й паркираше пикапа с ремаркето. Колата още не беше спряла, когато Рори скочи от нея.

— Ветеринарката идва, също и шерифът. Може ли да ходи? Носим и рампата.

— Може да ходи. Ще се качи.

— Чакай да видя, синко. — Сам стисна Калън по рамото и коленичи. — Не се е забил, нито е минал през него. Изглежда като лошо ожулване. Ще се оправи. — Сам отиде при главата на Съндаун и го погледна в очите. — Ще се оправиш. Ще те заведем у дома. — Погледна надолу, когато видя, че Калън куца. — Прострелян ли си? — попита с подчертана небрежност.

— Може би.

— За бога! Прострелян си. — Бодин го стисна за ръката.

— Ще се погрижа за коня си.

Калън бавно поведе Съндаун в ремаркето.

— Остави го засега. — Сам потупа дъщеря си по ръката. — Ранен е и е вбесен. Просто го остави на спокойствие. Да се прибираме и да се погрижим и за двамата.

Бодин също се чувстваше наранена и вбесена, но си замълча, качи се отново на Лео и потегли към къщи.

Остави го на мира. Надникна, докато ветеринарната лекарка работеше, а Калън продължаваше да успокоява ранения кон. Сърцето я заболя като видя как Съндаун е облегнал глава на рамото на стопанина си и как затваря очи, когато лекарката му даде нещо, което да облекчи болката.

През цялото време Калън го галеше и му шепнеше, докато наблюдаваше всяко движение на ветеринарката.

— Бих казала, че е късметлия. — Жената махна окървавените си ръкавици и ги пусна в найлонова торба. — Макар че никога не е на късмет да те прострелят. Куршумът е раздрал плътта. Не е проникнал вътре. Изгубил е малко кръв и ще го боли. Ще ви предпиша хапчета срещу инфекция и утре сутринта ще дойда да го прегледам. Ще му трябват почивка и грижи. Раната трябва да се пази чиста.

— Ще се оправи ли?

— Той е силно и здраво момче. Ще ти напиша инструкции, които да следваш, и ще го държим под око. За няколко дни без активни упражнения. Никаква езда поне за седмица. След това ще видим. Ще се оправи, Кал. Ще му остане боен белег.

— Това не ни притеснява.

Ветеринарката нагласи малките си очила в квадратни рамки и погледна Калън през тях.

— Тук ли ще спиш тази нощ?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че ще ти напиша за какво да следиш и за какво можеш да ми звъниш и посред нощ. Иначе утре ще дойда да видя и двама ви.

— Благодаря. Съндаун, благодари на докторката.

Съндаун бавно наведе глава.

Бодин се появи.

— Доктор Бикърс, дали ще имаш нещо против да погледнеш и Калън, преди да си тръгнеш?

Когато посочи крака на Калън, Бикърс завъртя очи към небето.

— Боже. Я си покажи крака, момче. Ей ти, Чейс Лонгбоу, помогни на тоя идиот да стигне до кухнята, за да погледна дали не се налага да иде до болницата.

— Няма да оставя коня си.

— Е, тогава донеси на идиота нещо, на което да седне, за да мога да видя какво му е.

Чейс домъкна табуретка, после просто бутна Калън отгоре й.

— Я да мълчиш — предупреди го той — или сам ще ти забия една от тия игли.

— По-скоро бих пийнал бира.

Бикърс поклати глава и намести очилата си.

— Не и преди да видя как си.

Издърпа ботуша му. От болка лицето на Калън стана като платно.

Бодин сви ръцете си в юмруци. На около пет сантиметра над глезена кожата му беше пурпурна и червена около дълбока кървава рана.

— Хм. — Бикърс си сложи чисти ръкавици. — Ботушът ти е отнесъл най-лошото.

— Харесвах си ги тия ботуши.

Все още вбесена, Бодин се насили да отпусне ръце, приближи се и хвана ръката на Калън.

— Не се дръж като дете, ще си купиш нови ботуши.

— Малко те е ожулил, но не достатъчно, че да ти причини нещо по-сериозно от пареща болка за ден-два. Ще обработя раната, ти също ще си имаш боен белег. Ако искаш да се зашие, ще ти трябва лекар. Мога да го направя, но няма смисъл. Сега стискай зъби. Ще почистя и ще дезинфекцирам раната, което ще добави още пламъци към адския пожар.

— Искаш ли да захапеш нещо?

Калън кисело изгледа Бодин.

— Да. — Дръпна главата й надолу и притисна устни към нейните. Когато пламъкът се запали, той изгуби за миг дъха си, но тя стисна челюстта му в ръцете си и още по-силно впи устни в неговите.

— Почти приключих — обяви Бикърс. — Стойте така колкото можете. Патерица няма да ти трябва, но си намери чифт гуменки и ги носи няколко дена, преди отново да опиташ да си туриш ботуши. Изобщо не е толкова сериозно, колкото при тоя сладък кон. Драскотина, това е.

— Точно сега имам чувството, че си забила нажежен ръжен чак до костта ми.

— Да, ще отмине. Ти си силно и здраво момче. — Бикърс го плесна по коляното. — И си почти толкова хубав, колкото и конят ти. Можеш да вземеш нещо обезболяващо, без рецепта. Ако имаш нещо по-силно, ми кажи предварително.

— Нямам.

— Добре. Ще ти запиша всичко, ще ви оставя и ще дойда да ви видя сутринта.

— Благодаря.

Бикърс кимна и махна ръкавиците си.

— Ще ми се да разбера що за болен кучи син е стрелял по сладкото конче. Предполагам, че е по-вероятно да се е целил в теб, но повече е наранил коня. — Взе чантата си и кимна на Тейт. — Твой ред е.

Шерифът пристъпи напред.

— Готов ли си да говорим, Кал?

— Да, но преди това бих пийнал бира.

Рори му подаде бутилка.

— Взех ти една. Трябва да се връщам и да кажа на останалите, че със Съндаун сте добре.

— Благодаря. — Калън отпи дълго и бавно. — Ще ти кажа каквото знам. Работих малко до по-късно, яздих бавно към вкъщи. Прекрасна вечер. Канех се да пусна Съндаун да потича, когато стигнахме до първия завой на Блек Ангъс. Той тъкмо сменяше хода. Усетих, че ме улучи, после го чух, а после той се препъна. Трябваше да го накарам да продължи. Болеше го, но бяхме на открито и не знаех дали няма пак да стрелят по нас. Така че го пришпорих, докато не си осигурихме малко прикритие. Чух някакво АТВ как пали и заминава.

— Много сигурен изглеждаш. Ако е било пикап или мотор?

— Знам разликата. АТВ. Вероятно нагоре по пътя. Трябва да ни е чакал да се появим иззад завоя за чист изстрел, така че е бил там горе, иначе защо не е стрелял, когато просто стояхме на място или се движехме бавно? Сигурно преминаването в галоп е било причината да стреля. Трябвало е да компенсира, да смени бързо ъгъла. — Калън отпи още една голяма глътка от бирата. — Доколкото помня, Гарет Клинтък не беше кой знае какъв стрелец. Ще ми се да знам дали има АТВ.

— Остави това на мен.

Калън подаде бирата на Бодин и се изправи. Гневът беше превърнал очите му в забулени сини пламъци.

— Видя ли коня ми? Като брат го обичам. Някакъв задник се крие сред дърветата, опитва се да ми устрои засада и прострелва коня ми? Няма да оставя това на никого.

— Ако тръгнеш подир Гарет, ще трябва да те арестувам за нападение, а това ще е след като ти е сритал задника, защото не можеш да си стоиш на краката. Мислиш ли, че ако той го е направил, ще позволя да му се размине?

— Не. Мислиш ли, че ако е той, ще го оставя?

Тейт въздъхна и потърка лицето си.

— Аз ще се оправям с това. Не прави нищо глупаво.

Кракът му пулсираше като болен зъб и Калън седна отново, когато шерифът си тръгна.

— Аз ще се заема с Клинтък заради теб.

Погледна Чейс и поклати глава.

— Знам, но трябва сам да се оправя с това. Тейт е прав, че сега може да ми срита задника. Така че просто ще изчакам няколко дни, за да се оправя.

— Дотогава Тейт ще го е прибрал. Оня има АТВ.

Калън кимна.

— Рано или късно ще се покаже. Мога да изчакам.

— Добре. Ще ти донеса спален чувал.

— Донеси два — каза Бодин на брат си.

Калън я погледна, докато Чейс излизаше.

— Тук ли ще спиш?

— А ти как мислиш?

Той отново се изправи и я придърпа към себе си.

— Нямам сили да те стръскам, задето язди така, глупачка такава.

— Хубаво. При тези обстоятелства щеше да ми е гадно да те наритам. Значи, ще ида да взема чинията ти с яденето, което предполагам, че Клементайн ти топли във фурната, както и още една бира. Ще ти донеса и две хапчета.

— Четири.

— Четири — съгласи се тя.

— Бодин… — Точно както Съндаун беше направил с него, и Калън облегна глава на рамото й. — Здравата се уплаших.

— Знам. — Знаеше също, че не беше се уплашил, че е прострелян. Беше се уплашил, че ще изгуби коня си. — Ще ида да ти донеса вечерята.

Той я пусна и закуцука до коня си.

Сети се как за малко не спря, за да набере цветя на Бодин.

Щеше му се да го беше направил.